Решение № 5468 от 11.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3603/2019 г.

Решение № 5468 от 11.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3603/2019 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК. П. Йорданов обжалва Решение № 967/18.02.2019 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 9828/2018 г., с което е отхвърлен искът му по чл. 292 АПК против директора на дирекция "Общински строителен контрол" на Столична община за установяване, че негова Заповед № РД-30-13/26.01.2015 г. за премахването на строеж като незаконен не подлежи на изпълнение. Ответникът - директорът на дирекция "Общински строителен контрол" - СО, е на позиция за правилност на решението. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. П. Йорданов е обжалвал Заповед № РД-30-13/26.01.2015 г. на директора на дирекция "Общински строителен контрол" - СО, като с Решение № 784/11.02.2016 г. по адм. дело № 2406/2015 г. на Административен съд – София-град, оставено в сила с Решение № 11368/26.10.2016 г. по адм. дело № 4304/2016 г. на Върховния административен съд, оспорването е отхвърлено и административният акт е влязъл в сила. Разпоредбата на чл. 292 АПК предвижда възможността задължението, предмет на изпълнение, да се оспори чрез иск само въз основа на факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание. Правилен е изводът на административния съд, че релевираните с иска по чл. 292 АПК обстоятелства не могат да бъдат определени като новонастъпили. Въпросът с индивидуализацията на незаконния строеж, предмет на Заповед № РД-30-13/26.01.2015 г., е относим към нейната законосъобразност. Този въпрос е разрешен с влязло в сила съдебно решение. Обстоятелството, че строежът не съществува изцяло във вида, в който е разпореден за премахване, не обосновава изначално несъответствие, водещо до невъзможност да се определи предмета на административния акт и отпадане на изпълнителното основание (вж. Решение № 16099/20.12.2018 г. по адм. дело № 7279/2018 г. на ВАС). По първоинстанционното дело е изслушана и приета съдебно-техническа експертиза, от заключението на която се установява, че съществуващият на място и описаният в заповедта строеж съвпадат по описание, характеристики, размери, местоположение и предназначение. От снимковия материал, приложен към Констативен протокол № 2 от 05.05.2017 г. за проверка изпълнението на влязлата в сила заповед, и този към съдебно-техническата експертиза е видно, че независимо от влезлия в сила административен акт за премахване на незаконния строеж, са извършвани допълнителни строително-ремонтни дейности по обекта. Констатираното несъответствие от експерта в покрива - едноскатен в заповедта и четирискатен към момента на изготвяне на експертизата, се дължи на неправомерно поведение, от което не могат да бъдат черпени права. Не са споделими касационните доводи за преюдициалност към спора по отношение на адм. дело № 9889/2018 г. по описа на АССГ. Последното е образувано по искане на съпругата на касатора - А. Йорданова, за прогласяване на нищожността на Заповед № РД-30-13/26.01.2015 г. Всеки от съпрузите има самостоятелно право на жалба срещу заповедта за премахване на незаконния строеж, съответно може да предяви иск по чл. 292 АПК. Касае се за различни по предмет и страни производства, които не са във връзка на обусловеност. Изпълнителното основание е влязло в сила за касатора, поради което и подлежи на изпълнение спрямо него. Неоснователни са и твърденията за непропорционалност на мярката - във връзка с това АССГ е изложил мотиви, които този съд споделя (чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК). Чл. 8, т. 1 ЕКЗПЧОС гарантира правото на жилище, а т. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип на ненамеса. Защита по чл. 8 от Конвенцията би могло да търси лице, което обаче стриктно спазва установените нормативни правила. В настоящия случай намесата при упражняване на правото е осъществена при условията на чл. 8, т. 2 от Конвенцията - засягането е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално. Демократичността на обществото предполага и изисква както зачитането на правата, така и съблюдаването на задълженията, т. е. всеки да има грижата и съзнанието за спазването на строителните изисквания, без да се толерира друго /неправомерно/ поведение, тъй като с поемането на лична/собствена отговорност се охраняват и правата и свободите на всички членове на обществото, какъвто е и смисълът на закона, включително и на Конвенцията. Представеното пред касационната инстанция Удостоверение за търпимост № 79/14.05.2019 г., издадено след влизане на заповедта за премахване на незаконния строеж в сила, също не представлява факт, правопогасяващ изпълнението. То не обуславя извод за неизискуемост на задължението по влязлата в сила заповед, тъй като не може да доведе до ревизиране на стабилен административен акт. Разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ не съставлява основание за преуреждане с обратна сила на отречени със силата на пресъдено нещо права. В случаите на оспорване на заповеди за премахване на незаконни строежи съдът е длъжен да изследва законосъобразността на административния акт, вкл. и предпоставките за търпимост съобразно времето на изграждане на строежа. В съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата срещу заповедта за премахването му, предпоставките по § 16 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ са обсъдени, като е прието, че условията за търпимост не са налице. Поради това значение на новонастъпил факт по смисъла на чл. 292 АПК не може да бъде придадено на новоиздадено удостоверение за търпимост на строеж, спрямо който има влязла в сила заповед за премахването му. Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК. При неоснователността на касационната жалба следва да бъде присъдено в полза на Столична община заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение, което ще бъде съобразено с минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 144 АПК.