Определение № 6569 от 29.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4393/2024 г.
ВАСВторо отделение29.05.2024reporting judge Светлозар Рачев
Ruling
ОСТАВЯ СИЛА определение № 1036 от 31.1.2024г. постановено от Административен съд Пловдив по АД № 1575/2023г. ОТХВЪРЛЯ искането на „НОВА БИО ЕНЕРДЖИ“ ООД да бъде сезиран Конституционния съд на Република България за установяване на несъответствие между чл. 156 от ЗУТ и Конституцията на Република България. ОСЪЖДА „НОВА БИО ЕНЕРДЖИ“ ООД с ЕИК 202270780 да заплати на М. С. С. с [ЕГН] сумата 960,- /деветстотин и шестдесет/ лева, деловодни разходи за настоящото производство. Определението е окончателно. Вярно с оригинала, Председател: /п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА секретар: Членове: /п/ СТЕФКА КЕМАЛОВА /п/ СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ Особено мнение на съдия Стефка Кемалова: Не споделям становището на мнозинството от състава за правилност на оспореното съдебно определение. На първо място считам за неправилен извода за това, че от момента, в който сградата, чието изграждане е позволено с разрешението за строеж е изградена и въведена в експлоатация, то вече не представлява годен предмет на съдебно оспорване, тъй като губи правното си значение и има само удостоверителен характер. Обстоятелството, че строежът е реализиран не означава, че разрешението за строеж губи качеството си на индивидуален административен акт, годен за съдебен контрол. След неговото изпълнение, административният акт продължава да съществува, като само променя вида си – от конститутивен административен акт по чл. 21, ал. 1 АПК /създаващ правото да се изгради строеж/, се трансформира в удостоверителен административен акт по чл. 21, ал. 2 АПК /удостоверяващ възникналото право да се изгради строежа/. Обратното становище би открило възможността чрез изпълнението на един незаконосъобразен или нищожен административен акт да се възпрепятства правото да бъде оспорен. На следващо място, мнозинството от състава се е позовало на чл. 156, ал. 8 ЗУТ, който и в предходните си редакции регламентира, че „влезлите в сила разрешения за строеж не подлежат на отмяна“. Тази разпоредба се различава по смисъл и съдържание от чл. 154а, ал. 2 ЗТСУ /отм./, според която „не може да се отменят одобрени проекти и разрешения за строеж за реализирани строежи, за които е издадено разрешение за ползване, независимо от допуснатите нарушения и настъпилите обстоятелства след това“. Като се отчетат очевидните разлики между двете норми и тълкувайки сега действащата според точния й смисъл се налага изводът, че жалба срещу разрешение за строеж би била допустима независимо дали строежът е изпълнен и въведен в експлоатация, стига да е подадена: 1)от заинтересувано лице; 2)в законоустановения срок, когато се претендира унищожаемост на акта и се иска неговата отмяна и 3)срещу разрешение, което не е влязло в сила, тъй като не е надлежно съобщено на всички заинтересувани лица. В конкретния случай, жалбата е подадена при условията на чл. 149, ал. 5 АПК, с искане за обявяване на нищожност на разрешението за строеж, което право може да се упражни без ограничение във времето. Подадена е и от лице, което към момента на оспорването е собственик на поземления имот, тоест от заинтересувано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ. По този въпрос следва да намери приложение Тълкувателно решение № 3/16.04.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2012 г. на ОС на колегиите на Върховния административен съд, според което „при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата“. Действително, към момента на издаване на разрешението за строеж, оспорващото дружество не е било собственик на имота, а го е придобило около две години по-късно. Следователно не може да го оспорва като унищожаемо и да иска неговата отмяна съгласно чл. 156, ал. 8 ЗУТ, но може да го оспорва с доводи за нищожност, особено след като разрешението за строеж не е преминало през съдебен или юрисдикционен контрол по реда на чл. 216, ал. 2 ЗУТ /отм./, какъвто е бил възможен до отмяната му с ДВ бр. 25/2019 г. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 156, ал. 8 ЗУТ въвежда забрана само за „отмяна“ на влязло в сила разрешение за строеж, но не и за прогласяване на неговата нищожност, каквото е конкретното сезиране на съда. Нищожният акт не поражда правни последици и не може да влезе в сила по реда на чл. 156 ЗУТ, поради което всяко лице с доказан правен интерес към момента на подаване на жалбата, може да иска обявяване на неговата нищожност. Мотиви в изложения по-горе смисъл се съдържат в Определение № 6793/07.06.2021 г. по адм. д. № 1568/2021 г., Решение № 11591/16.11.2021 г. по адм. д. № 4725/2021 г., Определение № 6388/23.05.2024 г. по адм. д. № 2459/2024 г. по описа на Върховния административен съд, ІІ о. Налице е годен за оспорване индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 АПК, който не е преминал през контрол по реда на чл. 216, ал. 2 ЗУТ /отм./ или пред съд. Жалбата е подадена от заинтересувано лице по чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ, с правен интерес към момента на подаването й и съдържа единствено искане за прогласяване нищожност на разрешението за строеж, поради което считам, че е процесуално допустима и е следвало да бъде разгледана по същество от административния съд. Съдия Стефка Кемалова:
Grounds
Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на „НОВА БИО ЕНЕРДЖИ“ ООД - Хисаря против определение № 1036 от 31.1.2024г. постановено от Административен съд Пловдив по АД № 1575/2023г., с което е оставена без разглеждане жалбата на частният жалбоподател срещу Разрешение за строеж № 7/23.2.2011г. издадено от главния архитект на община Хисаря, като процесуално недопустима и производството по посоченото дело е прекратено. В частната жалба се излагат доводи, че определението е неправилно. Развива подробни съображения, които според частния жалбоподател обосновават възможността, разрешение за строеж да подлежи на съдебен контрол. Твърди, че е налице годен за обжалване административен акт. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав на същия съд. В условията на евентуалност моли да бъде сезиран Конституционния съд на Република България поради наличие на несъответствие на чл. 156 от ЗУТ с нормите на Конституцията на Република България. В писмен отговор главния архитект на община Хисаря, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, оспорва частната жалба. Излага доводи в подкрепа на атакуваното определение. Позовава се на съдебна практика. Ответникът М. С. в представено възражение, оспорва частната жалба. Счита оспореното определение за законосъобразно. Твърди, че с обжалваното определение, правилно и обосновано административният съд е прекратил производството по делото. Моли оспорването да бъде отхвърлено, както и да й бъдат присъдени разноски. Върховният административен съд, второ отделение, намира за процесуално допустима частната жалба, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, но неоснователна, по следните съображения: С обжалваното определение Административен съд – Пловдив е приел, че след като за сградата, чието изграждане е позволено с разрешението за строеж, е въведена в експлоатация, разрешението за строеж не представлява годен обект на обжалване. Така постановеното определение е правилно. Разрешението за строеж е издадено за обект, „надстрояване и промяна на предназначение за жилищни нужди на съществуваща стопанска постройка“ в парцел 25г-1, съгласно ПУП за разделяне и застрояване на стопански двор в с. Черничево, община Хисаря, одобрен със Заповед № РД-06-28 от 01.02.2000г. Към момента на издаване на разрешение за строеж №7/23.02.2011г., /съдържащо отбелязване, че е влязло в сила на 17.03.2011г./, жалбоподателят „НОВА БИО ЕНЕРДЖИ“ ООД е нямал качеството на заинтересувано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ, тъй като не се легитимира като собственик или носител на ограничени вещни права в поземления имот /придобил е собственически права близо две години по-късно/, поради което ответния орган не е имал задължението да съобщи на дружеството издаденото РС.Така разрешеното строителство е извършено и жилищната сграда е въведена в експлоатация видно съгласно Удостоверение № 19/10.06.2013г. за въвеждане в експлоатация на строеж: „Надстрояване и промяна предназначението за жилищни нужди на съществуваща стопанска постройка" в Стопански двор с. Черничево /л. 249 адм. дело № 443/2021г./. Мнозинството от настоящия касационен състав споделя изцяло мотивите на съда от първа инстанция довели до оставяне без разглеждане на жалбата и прекратяване на съдебното производство. След въвеждането на строежа в експлоатация насетне, разрешението за строеж е изгубва правното си значение и има единствено удостоверителен характер установяващ законността на извършеното строителство. Нещо повече след като са изтекли сроковете за обжалване и разрешението за строеж е влязло в сила и същото представлява стабилен административен акт, който съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 8 /по сега действащата редакция на нормата, съответно чл. 156, ал. 1 ЗУТ, в приложимата към онзи момент редакция, а впоследствие - чл. 156, ал. 5/ не подлежи на отмяна. Това налага заключението, че подадената в последствие жалба, в това число и съдържаща доводи за нищожност на разрешението за строеж се явява недопустима. В този смисъл е Определение № 6666/03.06.2020 г. по адм. д. № 4326/2020 г. по описа на ВАС, Определение № 556 от 24.01.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12399/2021 г., II о. и други. Изложените мотиви, водят до извода, че като е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото, Административен съд – Пловдив е постановил допустим, валиден и правилен съдебен акт, който не следва да бъде касиран. Неоснователно се явява искането на частния жалбоподател да бъде сезиран Конституционния съд на Република България поради наличие на несъответствие на чл. 156 от ЗУТ с нормите на Конституцията на Република България. Нормата на чл. 120, ал. 2, in fine от КРБ позволява отделни категории административни актове да бъдат изключени от общия принцип за обжалваемост – „гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон“. В настоящия случай с разпоредбата на чл. 156, ал. 8, /предишни ал. 5 и ал. 1/, законодателят възползвайки от предоставеното му с Конституцията право е изключил от съдебен контрол влезлите в сила разрешения за строеж, преследвайки защитата на особено важни обществени интереси /по смисъла на цитираната от жалбоподателя практика на конституционния съд/, а именно сигурност и стабилност в инвестиционния процес. По изложените съображения не е налице несъответствие на чл. 156 от ЗУТ с норми на Конституцията на Република България, поради което искането следва да бъде отхвърлено. При този изход на спора, основателна се явява претенцията на ответника М. С. за присъждане на деловодни разходи в претендирания размер 960,- лева – адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 235 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,