Определение № 401 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1408/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Н. срещу въззивно решение от 10.05.2010 г. по въззивно гр.д. № 298 /2010 г. на Б. окръжен съд, г.о., V въз. с-в., в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск за осъждане на В. Д. И. да заплати на жалбоподателя сумата 1,364.30 лева за материали за ремонт и сумата 1,125 лева, представляващи разликата над 1,950 лева, за които искът е уважен, до присъдените от първоинстанционния съд 3,075 лева – стойност на описани от съда вещи по договор за наем, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 6,328.50 лева. Ж. твърди, че в обжалваната част решението е неправилно, излага основания за това и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса дали по спор, произтичащ от договор за наем, въззивният съд не е кредитирал свидетел, който е съпруг на страна по делото, който (въпрос) е материално-правен, съдът е допуснал противоречие с решение № 4020 от 29.12.1982 г. по гр.д. № 3495 /1982 г. на ІІ г.о. на ВС (основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК). Ответникът в това производство В. Д. И. не изразява становище по наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, производството е висящо съгласно пар.25 от ЗИД ГПК (Д.В. бр.100 /2010 г.) и обжалваемият интерес по оценяемите искове във въззивното производство е над 1,000 лева. Исковете произтичат от договор за наем на фурна, по който ищецът е наемодател, а ответникът – наемател. Изведеният въпрос е процесуално-правен, а не материално–правен – по приложението на чл.136 ГПК (от 1952 г., отм.)., чието съдържание (на правилото) е възпроизведено в чл.172 ГПК. Въпросът не е обусловил изводите на съда по първия иск за заплащане на стойността на строителни материали, който е отхвърлен (потвърдено е решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен) със следните мотиви: 1) представената от ищеца фактура е издадена два месеца след като ищецът - наемодател е получил владението на обекта след прекратяването на договора, след времето, през което наемодателят твърди, че материалите са вложени в обекта и от фактурата не може да се установи, че тези материали са вложени в обекта; 2) чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, който е приел, че няма уговорка за заплащане от наемателя на материалите за ремонта и ако наемодателят е ремонтирал собствения си имот, това си е за негова сметка, но не му дава основание да претендира заплащането им, може да претендира наем, което не е направил. Съдът е основал изводите си за основателността на втория иск на преценка на събраните по делото гласни доказателства, като е приел, че в подкрепа на иска са свидетелствали основно заинтересовани от изхода на делото свидетели (предвид родствената и съпружеска връзка) и само на един незаинтересуван свидетел, че показанията на свидетелите са противоречиви, поради което съдът е приел, че единствено показанията на свидетеля, който не се намира в родствената и съпружеска връзка със страните (М.) могат да бъдат кредитирани и то само в частта, в която са конкретизирани - в частта, с която вещите са описани достатъчно точно, а не са само определени родово. Съдът не е кредитирал показания на заинтересовани свидетели и също така е приел, че съставеният едностранно от ищеца протокол (опис), не представлява доказателство за липсите, а твърдение за изгодни за него факти, което следва да бъде доказано. В посоченото решение № 4020 от 29.12.1982 г. по гр.д. № 3495 /1982 г. на ІІ г.о. на ВС е прието, че за да може съдът при решаване на правния спор между страните да се позове и на показанията на техните роднини, необходимо е тези показания да се подкрепят от останалия доказателствен материал. От изложеното е видно, че изведеният от жалбоподателя правен въпрос е обусловил изводите на съда по този иск, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с разрешението в посоченото решение. Поради това не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира и не доказва да е направил разноски и такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът