Определение № 197 от 31.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60393/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу цялото въззивно решение № 241 от 15.07.2016 г. по възз.гр.д. № 319 /2016 г на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което: 1) е обезсилено решение № 28 от 18.01.2016 г. по т. д. № 396 /2014 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о.. в частта, с която с него е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.55,ал.1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 502 437.50 лева, получена на отпаднало основание поради едностранно разваляне на договори за покупко-продажба на стоки по 266 броя фактури (индивидуализирани в решението) и производството по делото е прекратено по този иск; 2) въззивното решение е отменено в частта, с която е уважен иск на [фирма] против [фирма] с правно основание чл.59 ЗЗД за същата сума и вместо това е постановено друго, с което този иск е отхвърлен; 3) въззивното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен иск на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.327,ал.1 ГПК за заплащане на сумата 68 978.50 лева по 3 бр. фактури и вместо това е постановено друго, с което този иск е уважен; 4) въззивното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 502 437.50 лева, получена при начална липса на основание за покупко-продажба на стоки по 266 броя фактури (индивидуализирани в решението). Насрещната страна [фирма] в писмен отговор излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по търговско дело, по което не съществува ограничение за касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в частта му, с която е обезсилена частта от първоинстанционното решение по иска с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД по изведения в приложеното към касационната жалба процесуалноправен въпрос, уточнен от жалбоподателя с допълнително изложение от 28.07.2016 г.(л.13) и уточнен от настоящата съдебна инстанция по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС: дали прибавянето от ищеца на ново евентуално основание към предявения срещу ответника иск без промяна на петитума (първоначалното искане до съда) представлява изменение на иска или представлява нов иск, който се иска да бъде обективно съединен с вече предявения. Въпросът е по приложението на чл.214 ГПК (чл.116 ГПК (отм.) и е обусловил решението на въззивния съд в частта, с която с него е обезсилено първоинстанционното решение по иска с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД поради следното: При очертаването на предмета на спора въззивният съд е приел (стр.4 от мотивите към решението), че с допълнителна молба при условие на евентуалност по отношение на иска за неоснователно обогатяване по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД (за заплащане на сумата 502 437.50 лева) ищецът е предявил ново искане – ответникът да бъде осъден да заплати сумата 502 437.50 лева, като получена на отпаднало основание; искането е евентуално; с определение по чл.374 ГПК (на първоинстанционния съд) е допуснато изменение на предявените искове по реда на чл.214 ГПК. От правна страна апелативният съд е определил това искане като нов евентуален иск, за който е приел (стр.13 от мотивите към решението), че този иск е предявен с допълнителна искова молба, процесуалната норма на чл.372,ал.2 ГПК предвижда изменение на вече предявен иск, а не последващо обективно съединяване на искове чрез въвеждане на нов, какъвто нов иск и на ново основание е въведен с допълнителна искова молба; въвеждането на нов обективно съединен осъдителен иск по реда на чл.372,ал.2 ГПК е недопустимо. На това основание въззивният съд е обезсилил решението в посочената част. С това е допуснато противоречие с посочените от жалбоподателя решение № 51 / 30.04.2014 по т.д. № 1977 /2013 г. на ВКС, ІІ т..о.,; решение № 473 / 1.06.2010 по гр.д. № 1537 /2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 51 / 30.04.2014 по т.д. № 1977 /2013 г. на ВКС, ІІ т..о., постановени по реда на чл.290 ГПК, с които в отговор на правни въпроси по приложението на чл.214,ал.1 ГПК и чл.116,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.) за допустимото изменение на предявен иск, е прието, че прибавяне на основание към първоначалното основание на предявен иск представлява изменение на иска, а едновременното прибавяне на ново основание и нова искане към вече заявените с исковата молба, не представляват изменение на иска, а предявяване на нов иск, допустимостта на което е отречена с разпоредбата на чл.214,ал.1 ГПК и чл.116,ал.1 ГПК от 1952 г. С това е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване в посочената част. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато и в частта по иска с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД, който е предявен като евентуален на иска с правно основание чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД (молба л.227 от делото на Пловд. ОС) и е приет като такъв с изрично определение от 30.09.2014 г. (л.256) – искът по чл.59,ал.1 ЗЗД следва да бъде разгледан, ако искът по чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД не бъде уважен. В допълнително изложение от 22.08.2016 г. (в последния ден на едномесечния срок от подаване на касационната жалба на 21.07.2016 г.) жалбоподателят е извел допълнителни правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да направи самостоятелна преценка на всички доводи и възражения на страните; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви при преценката на всички доказателства; ако съдът не възприема приетото по делото експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни и обосновани мотиви за това; следва ли преценката на свидетелските доказателства да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и приетите заключения и съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на доказателства, релевантни за спора при постановяване на съдебното решение; следва ли страната, която носи доказателствената тежест за установяване на определени факти, да проведе пълно и главно доказване и при липса на такова следва ли съдът да приеме тези факти за неосъществили се; признанието на страна пред органите на съдебната власт за неизгодни за нея факти представлява ли доказателствено средство и следва ли съдът да го вземе предвид; какво е доказателственото значение на направено от ответника признание на факт, релевантен за основателността на иска; какво е значението на ползване на данъчен кредит за приложението на презумпцията на чл.301 ТЗ; достатъчно ли е за доказването наличието на търговска продажба първоначалното осчетоводяване на неподписани данъчни документи (фактури), включването им в дневник на покупките и ползването на данъчен кредит, на което незабавно след узнаването мнимо представляваният се е противопоставил, извършил е обратни счетоводни операции и доброволно е възстановил ползвания данъчен кредит в полза на фиска, както и при наличие на други доказателства, сочещи на липса на реалност на доставката. Въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност, формулирани в различни варианти, са обуславящи, но не са разрешени така, както твърди жалбоподателят, а в съответствие с установената практика, която предвижда такова задължение. Останалите въпроси са основани на твърденията на жалбоподателя, които не са приети за установени от въззивния съд, поради което не са обуславящи. Несъгласието с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното с допълнително изведените въпроси не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят [фирма] следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 10 048.75 лева за разглеждане на касационната му жалба в допуснатата до касационно обжалване част. Воден от изложеното съдът