Определение № 8920 от 17.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5418/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на 1) Гражданска платформа „Изправи се БГ“, представлявана от М. Б. М.; 2) В. Г. Т. в качеството му на общински съветник в Столичен общински съвет; 3) В. В. Й. в качеството му на гражданин на Република България и 4) Г. С. К. в качеството му на гражданин на Република България, подадена от процесуалния им представител срещу определение № 3409 от 29.03.2024 г., постановено по адм. дело № 12264/2023 г. по описа на Административен съд – София-град. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата им срещу решение № 168 от 09.03.2023 г. на Столичния общински съвет (СОС) и е прекратено производството по делото. Иска се отмяна на обжалваното определение и прогласяване на нищожността на оспорваното решение на СОС във всички негови точки поради издаването му при пълна липса на правно основание, липса на компетентност, съществено противоречие с материални императивни норми, заобикаляне на закона, множество съществени нарушения на административно процесуалните правила и норми, както и в противоречие с Конституцията на Република България. Направено е възражение, че решението е правно нетърпим акт за жалбоподателите и всеки гражданин, който иска да живее и работи в правова държава. Подчертано е, че се засяга правото им да посещават, помнят и съхраняват историята и паметниците като национална културна ценност. В срока по чл. 232 АПК ответната страна – Столичният общински съвет изразява становище за неоснователност на жалбата и моли определението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на съдебни разноски. Върховният административен съд, второ отделение счита частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от страни с правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: Производството пред Административен съд – София-град е образувано срещу решение № 168 от 09.03.2023 г. на СОС, с което на основание чл. 21, ал. 1, т. 11 и т. 23 във връзка с чл. ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/, чл. 134, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и чл. 62, ал. 1 от Наредбата за преместваемите обекти, за рекламните, информационните и монументално- декоративните елементи и за рекламната дейност на територията на Столична община, СОС: I. Възлага на кмета на Столична община да поиска от държавата да премести Монумент „Паметник на Съветската армия“ (държавна собственост, съгласно Акт за държавна собственост № 3418 от 18.09.1947 г.) от поземлен имот с идентификатор 68134.106.136, публична общинска собственост, съгласно Акт за публична общинска собственост № 924 от 25.09.2012 г., и постоянно експониране на скулптурните фигури и барелефи в Музея за изкуството от периода на социализма към Националната галерия или върху друг подходящ държавен терен извън централната градска част на град София.; II. Изисква от областния управител на област София да предприеме всички необходими фактически и правни действия по изпълнението на т. I; III. Възлага на главния архитект на Столична община да организира провеждането на конкурс за проект за изменение на действащия план за регулация и застрояване и проект на подробен паркоустройствен план по чл. 62, ал. 1 ЗУТ на кв. З, м. „Главен градски център - зони Г-8 и Г-10“, както и да се отреди за широко обществено ползване имоти с идентификатори 68134.106.235 и 68134.106.137 по КККР на Район „Средец“; IV. Дава съгласие за поставяне на обществена информационна табела по смисъла на чл. 62, ал. 1 от Наредбата за преместваемите обекти.; V. Разходите по изработката, монтажа и поддържането на обществената информационна табела по т. IV да бъдат за сметка на общинския бюджет. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че процесното решение няма белезите на административен акт, като за да достигне до тези изводи съдът е разгледал и обсъдил съдържанието на всяка една от точките в него и разпреденото с нея. Обосновал е извод, че за жалбоподателите липсва правен интерес от оспорване и че решението на СОС във всички негови точки не засяга пряко и непосредствено жалбоподателите и не поражда неблагоприятни последици за тях. Определението е правилно. При постановяване на същото, административния съд правилно е отчел и съобразил приложимите законови норми. При така установеното от фактическа страна, законосъобразни са изводите му, че предявената жалба се явява недопустима тъй като в конкретния случай не е спазено изискването на чл. 159, т. 1 от АПК. Изискването за наличие на годен за оспорване административен акт е императивно и е условие за допустимост на жалбата, според посочения текст на АПК. Като във връзка с това изискване, решаващия съд подробно и мотивирано е съобразил всяка една от точките в процесното решение с цитираната правна разпоредба. По отношение на т. I от решението на СОС следва да се подчертае, че в разпоредбата на чл. 45 от ЗМСМА, законодателят е изразил воля за широк контрол от страна на общинския съвет само върху административните актове на кмета на общината, както и възможността за контрол от страна на кмета на общината върху законосъобразността и целесъобразността на актове на общинския съвет чрез връщане за ново обсъждане или оспорване пред административния съд. Следователно е налице законодателна воля за взаимен контрол между общинския съвет и кмета на общината, но само по отношение онези актове, които имат характер на административни - индивидуални, общи или нормативни, но не и по отношение на всички юридически решения. Оспореният акт, издаден от общинския съвет не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 - ал. 4 от АПК, той няма всички необходими белези, характеризиращи тези актове, тъй като с него не се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации. Безспорно решението не е и нормативен административен акт, нито общ административен акт, защото не отговаря на легалните дефиниции посочени в чл. 65 и чл. 75 от АПК. Съгласно чл. 46, т. 2 ЗМСМА кметът на общината организира изпълнението на благоустройствени, комунални и други мероприятия. Според чл. 38, ал. 1 ЗМСМА кметът на общината е органът на изпълнителната власт в общината. По чл. 44, т. 1 ЗМСМА кметът ръководи цялата изпълнителна дейност на общината. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1, т. 7 ЗМСМА, кметът организира изпълнението на актовете на общинския съвет. Тълкуването на употребения израз "организира" означава, че той е оторизиран от законовата разпоредба да предприема действия или да издава съответни актове, с оглед на взетите решения от общинския съвет. Липсва обаче законова разпоредба, която да задължава кмета да изпълнява тези решения. Предвид цитираната т. 7 от чл. 44 ЗМСМА оспореното решение на СОС представлява решение, с което СОС възлага на кмета да поиска от държавата да премести паметник – държавна собственост. Задължението на кмета да организира изпълнението на така взетото решение в посочената точка възниква по силата на закона - чл. 44, т. 7 ЗМСМА, а не от издаденото решение, оформено като възлагане на задължение. Кметът обаче не е задължен да изпълни всяко едно решение на общинския съвет. Така гореизложените изводи важат и за решението на СОС визирано в т. II., с което съвета изисква от областния управител да предприеме всички необходими фактически и правни действия по изпълнение на т. I. Като по т. I. така и тук липсват белезите характерни за административните правоотношения отличаващи се с отношения на власт и подчинение. Областният управител на Област София е равнопоставен и независим правен субект и съветът няма правен механизъм, правно основание и правна разпоредба с която да го задължи или принуди да предприеме определено правно поведение. Да той може да изисква, но Областния управител не е длъжен да се съобрази с това изискване, той има свободната воля сам по силата на собствената си оперативна самостоятелност да определи дали ще се съобрази и изпълни изисканото действие или не. Във връзка с разпореденото в т. III. правилно административния съд е приел, че решението в тази част има характер на акт, с който се поставя началото и се започва, стартира процедура по изготвяне на проект за изменение на ПУП по реда на чл. 136 от АПК. Съгласно правната разпоредба на чл. 21, ал. 5 от АПК не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове. Не са индивидуални административни актове волеизявленията, с които се обявяват условията за участие в състезателно административно производство по издаването на индивидуални административни актове, освен ако в специален закон е предвидено друго. В случая не е налице краен, окончателен административен акт, който да е годен предмет на съдебен контрол. По отношение на т. IV. и т. V. от решението безспорно е установено, че то в тази част представлява вътрешнослужебен акт, а именно такъв, с който се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК. Такива актове не са изключени от съдебен контрол, когато с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица, но в случая такова засягане не е доказано и установено. Законосъобразни са изводите на Административен съд – София – град и по отношение на извода за наличие на предпоставките визирани в чл. 159, т. 4 от АПК, а по- конкретно, че оспорващите нямат правен интерес от оспорването. Нормата на чл. 45, ал. 3 от ЗМСМА установява обща обжалваемост на актовете на общинския съвет, без да конкретизира лицата, на които принадлежи това право на оспорване. Ето защо при преценката за допустимостта на оспорването следва да се приложат общите разпоредби на АПК. Съобразно чл. 147 от АПК право да оспорват административните актове имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от тях, или за които те пораждат задължение. Наличието на пряк и личен правен интерес е задължителното законово условие за възникване и законосъобразно упражняване на правото на жалба. Поради това съдът винаги дължи преценка за съществуването на правен интерес при обжалването на административните актове, но тази преценка следва да бъде извършена въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото. В оспореното определение такава конкретна преценка е извършена от съда и не се установява нейната липса или пропуск. Правилно в определението е прието, че съгласно Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2012 г. на Върховния административен съд, при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност, правният интерес за оспорващите следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Т. е към момента на подаване на първоинстанционната жалба, за да обоснове правен интерес от оспорване на решението на СОС, жалбоподателите трябва да са засегнати пряко и непосредствено от разпоредителната част на акта, но такова засягане в случая не е установено и доказано. В случая с административния акт се инициират действия и се координират тези действия между равнопоставени субекти с публично правни функции, но не се създават права и задължения или непосредствено да се засягат права, свободи и законни интереси на граждани и организации. С решението на СОС и да се създават някакви задължения, то те са за друг административен орган, а не за граждани и организации, тях не ги засягат. Без значение е дали в случая решението се оспорва като нищожно или незаконосъобразно, защото правният интерес следва да е налице както при нищожно, така и при унищожаемо решение. В настоящата хипотеза възражението за нищожност се явява недопустимо. Нищожността като порок не е ограничена със срок, но и тя като унищожаемостта е въпрос по съществото на спора, който следва да се обсъди при допустимост на оспорването, а с оглед на гореизложеното такава допустимост не е налице. Законосъобразни са изводите на съда по отношение на жалбата на В. Т. подадена в качеството му на общински съветник. Общинския съветник е член на колективен орган и не разполага с процесуална легитимация да обжалва решения на същия този общински съвет. Общинския съветник има законово регламентирани права, уредени в чл. 33 ЗМСМА, в които не се включва правото да обжалва решенията на общинския съвет. Правилни са изводите изложени в съдебния акт, че общинският съветник не притежава правен интерес, различен от интереса на колективния орган. По отношение на изразеното възражение, че се засяга правото им да посещават, помнят и съхраняват историята и паметниците като национална културна ценност правилни и съобразени със съдебната практика са изводите на първоинстанционния съд, че личното отношение на гражданите към произведенията на архитектурното и монументното изкуство не представляват защитено от закона право или законен интерес, поради което не могат да обосноват правен интерес. Неоснователни са твърденията в частната жалба за нарушения и противоречия на Конституцията на Република България. В Решение № 5/17.04.2007 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 11/2006 г. Конституционният съд приема, че във всички случаи при съдебно обжалване на актове на изпълнителната власт от страна на граждани и юридически лица интересът следва да се обосновава. Това произтича от изискването за правна сигурност, което е основен компонент на принципа за правовата държава (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г.). Според него легитимацията при съдебната защита на правата от страна на гражданите и юридическите лица срещу актове на изпълнителната власт, която допуска Конституцията, е максимално отворена, но не и безгранична и в това отношение законодателят не е предвидил actio popularis или възможността на всеки всякога и за всички да атакува актове на изпълнителната власт. Да се приеме обратно означава, че правото на защита се отъждествява с публичната функция за контрол на законността. Неоснователни са възраженията в частната жалба относно наличието на превратно упражняване на власт и заобикаляне на закона. Те са изцяло бланкетни и общи, без индивидуализиране, без посочване и доказване на конкретни факти и обстоятелства. По изложените съображения изводите на съда за недопустимост на жалбата са направени в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски от заинтересованата страна Столичен общински съвет се явява основателно. На основание чл. 143, ал. 3 АПК и във връзка с представените доказателства по делото следва да се осъдят „Изправи се БГ“, В. Г. Т., В. В. Й. и Г. С. К. да заплатят на Столичен общински съвет сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Размерът на възнаграждението е определен съобразно фактическата и правна сложност на спора на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 от АПК във връзка с чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение: