Определение № 1133 от 01.02.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11506/2022 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите във връзка с чл. 185 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. Илчев от гр. София, М. Варамезова от гр. Банкя, Н. Халкин от гр. Габрово, Д. Банев от гр. Велинград, П. Чочев [населено място], М. Лалева от гр. Варна и А. Делев от гр. Ямбол, чрез процесуалния им представител адв. Б. Дойчинов, против определение № 9322 от 21.10.2022г. по адм.д. № 7186/2022г. на Върховния административен съд /ВАС/, с което са оставени без разглеждане жалбите им срещу чл. 6, ал. 1 и ал. 2 в частта, изискваща „продължителност на обучението не по – малко от 10 семестъра“ от Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „Юрист“, в сила от 12.04.1996 г., приета с Постановление № 75/05.04.1996 г. на Министерски съвет на Република България, обн. ДВ бр. 31 от 12.04.1996 г. (отм. ДВ бр. 55/ 2022 г.) и с което определение е прекратено производството по адм. дело № 7186/2022 г. по описа на ВАС. С частната жалба се твърди неправилност на оспореното определение като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209 т. 3 вр. чл. 236 АПК. Излагат съображения за неправилност на извода на съда за липса на правен интерес от оспорване на текстовете на наредбата, тъй като нямат качеството „студенти“. Посочват, че тъй като нямат издадени валидни дипломи, поради отказ на министъра на образованието да издаде холограмен стикер, валидиращ дипломите им, именно поради твърдението, че не отговарят на изискванията на Наредбата, изискваща „продължителност на обучението не по – малко от 10 семестъра“, имат качеството на заинтересовани лица с право да оспорят текстовете от Наредбата. Искат оспореното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на спора по същество. Ответникът по делото Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител „правен съветник“ Джурин, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежни страни, адресати на оспореното определение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното определение тричленният състав на ВАС е приел, че жалбите са недопустими поради липса на правен интерес от оспорване у жалбоподателите. Съдът е посочил, че наредбата, чиито текстове са оспорени, е отменена с Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право" и професионална квалификация „юрист", приета с ПМС № 165 от 12.07.2022г. /ДВ бр. 55 от 15.07.2022 г./, като съгласно §7 от ПЗР отмененият подзаконов нормативен акт се прилага спрямо студенти, приети преди влизането в сила на новата наредба, както и студенти, приети в първи курс на специалност „Право" през учебната 2022/2023 година, които завършват обучението си по учебните планове и учебните програми, при действието на които са приети, и съобразно изискванията на Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право" и професионална квалификация „юрист", приета с ПМС № 75 от 1996г. Поради това е приел, че отменената наредба се прилага по отношение на ограничен кръг адресати, а именно лицата, които имат качеството на студенти, които са започнали, но не са завършили курса на обучение във висше учебно заведение по специалност „Право“. Посочи е, че от представените по делото доказателства - удостоверение изх. № 640 от 05.10.2022г., включително от удостоверенията за придобиване на юридическа правоспособност (л. 130 -141) всички оспорващи са завършили курса на обучение по специалност „Право“ във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, положили са държавни изпити и са се дипломирали със заповед на ректора на университета през периода 19.01.2020г. – 17.06.2021г. Поради това е приел, че жалбоподателите нямат качеството на студенти, не попадат в кръга на лицата по § 7 от ПЗР на Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право" и професионална квалификация „юрист", приета с ПМС № 165 от 12.07.2022г. и съответно не са неблагоприятно засегнати от оспорените в това производство разпоредби на отменената наредба, приета с ПМС № 75 от 1996 г., изискващи „продължителност на обучението не по – малко от 10 семестъра“. Поради това е достигнал до извод, че за оспорващите не е налице правен интерес от обжалване на Наредбата в оспорените й части, приел е жалите за недопустими, оставил ги е без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Наличието на правен интерес от оспорване е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното производство, като тя е относима и в случаите на оспорване на подзаконови нормативни актове по аргумент от чл. 186 ал. 1 АПК и във връзка с решение № 5 от 17.04.2007г. на Конституционния съд по к.д. № 11/2006г., както е приел и тричленния състав на ВАС. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е конституционно изискване, изрично посочено в чл. 120 ал. 2 от Конституцията на РБ. Нормативният административен акт засяга широк кръг от граждани, чиито законни интереси не само са засегнати, но и могат да бъдат засегнати. Затова и чл. 186, ал. 1 АПК е посочил, че право да обжалват имат и лицата, които могат да бъдат засегнати от него. В случаите, когато нормативният административен акт регламентира положението на определен кръг физически или юридически лица, кръгът на лицата, които могат да го обжалват са само тези, чиито права актът засяга или би могъл да засегне. Това тълкуване съответства и на приетото в конституционно решение № 5 от 17.04.2007г. по конституционно дело № 11/2006г., постановено по искане за обявяване на противоконституционност на чл. 186 ал. 1 от АПК. В посоченото решение по к.д. № 11/2006г. Конституционният съд е обосновал извод за конституционосъобразност на разпоредбата на чл. 186 ал. 1 от АПК, като е посочил, че във всички случаи, когато гражданите и организации атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове, те трябва да докажат пред компетентния съд, че е налице засягане на техни права или законни интереси, като е посочил, че заинтересуваността следва да е правомерна, лична и обоснована. Конституционният съд е приел и че активна легитимация имат всички правни субекти в случаите, когато подзаконовият акт пряко засяга права, законни интереси или създава задължения за тях. Съгласно чл. 186 ал. 1 от АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. С оглед на законовата уредба на правото на обжалване на подзаконовите нормативни актове, съдът е направил обосновани изводи за липсата на правен интерес от оспорване, което сочи на недопустимост на жалбите на основание чл. 159, т. 4 АПК. В настоящия случай са оспорени разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 в частта, изискваща „продължителност на обучението не по – малко от 10 семестъра“ от Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „Юрист“, приета с ПМС № 75 от 05.04.1996г., в сила от 12.04.1996г., която е отменена с Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право" и професионална квалификация „юрист", приета с ПМС № 165 от 12.07.2022г. /ДВ бр. 55 от 15.07.2022 г./. Съгласно § 7 от ПЗР на действащата Наредба, приета Приета с ПМС № 165 от 12.07.2022г. /ДВ, бр. 55 от 15.07.2022г./ „Студентите, приети преди влизането в сила на наредбата, както и студентите, приети в първи курс на специалност "Право" през учебната 2022/2023 година, завършват обучението си по учебните планове и учебните програми, при действието на които са приети, и съобразно изискванията на Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността "Право" и професионална квалификация "юрист", приета с Постановление № 75 на Министерския съвет от 1996г.“, т.е. отменената Наредба, приета с ПМС № 75 от 05.04.1996г. в частта на изискванията остава действаща само по отношение на студентите, приети преди влизането в сила на новата Наредба и по отношение на приетите в първи курс за учебната 2022/2023г. студенти. Т.е. във всички случаи съобразно § 7 от ПЗР на новата Наредба, отменената остава действаща относно лицата имащи качеството „студенти“ и то действащи такива, съобразно допълнителните условия по § 7. Легалното понятие е дадено в § 4д т. 5 ДР на Закона за висшето образование /ЗВО/, според който "Действащи студенти и докторанти" са тези, които вземат пряко участие в учебния процес и изпълняват учебния план за съответната учебна година. Предвид това легално понятие за действащ студент е правилен извода на тричленния състав на ВАС, че жалбоподателите нямат това качество, тъй като видно и от представените пред настоящата инстанция доказателства същите притежават издадени дипломи, завършили са курса на обучение по специалност „Право“ във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, положили са държавни изпити и са се дипломирали със заповед на ректора, както и имат издадени удостоверения за правоспособност от Министерство на правосъдието, т.е. не изпълняват условията на легалното понятие по § 4д т. 5 ДР на ЗВО за действащи студенти, а именно такива, които вземат пряко участие в учебния процес и които изпълняват учебния план. Въпросът относно валидността на дипломите им е неотносим към наличието на качеството действащ студент съобразно легалната дефиниция на понятието, както и към преценката на правния интерес в случая. При завършен курс на обучение и неучастие в учебния процес, лицата нямат качеството „студент“ без значение от наличието или не на валиден документ за завършения курс за обучение. В случая е неоснователно възражението на частните жалбоподатели и обосноваването на правен интерес с наведените възражения за това, че те нямат валидни дипломи, поради въведено с изменение на чл. 4 ал. 5 и ал. 6 /изм. Прието ДВ бр. 57 от 2022г. в сила от 22.07.2022г./ на НАРЕДБА за държавните изисквания към съдържанието на основните документи, издавани от висшите училища, с които разпоредби е било предвидено „в дипломите за завършена образователно - квалификационна степен на висше образование под или до снимката на притежателя й висшето училище поставя холограмен стикер“, предоставян от Министерство на образованието и науката, като такъв се предоставя само при проведено обучение в съответствие със ЗВО, каквито стикери те нямат в дипломите си. Така наведените възражения не са обстоятелства, които да обосноват възстановяване на качеството „студент“ или наличието на такова качество. Освен това дори и да се приеме на относимост на тези обстоятелства и посочените разпоредби на чл. 4 ал. 5 и 6 от НАРЕДБА за държавните изисквания към съдържанието на основните документи към настоящия спор /което не е така/, то следва да се приеме и отпаднал правен интерес, тъй като посочените разпоредби на ал. 5 и 6 на чл. 4 от НАРЕДБА за държавните изисквания към съдържанието на основните документи, досежно изискването за наличието на холограмен стикер в дипломите, са отпаднали, тъй като тези разпоредби са били отменени с изменение на наредбата от ДВ бр. 97 от 2022г. в сила от 01.01.2023г. По изложените съображения е правилен извода на тричленния състав на ВАС, че за жалбоподателите не е налице правен интерес от оспорването на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 в частта, изискваща „продължителност на обучението не по – малко от 10 семестъра“ от Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „Юрист“, приета с ПМС № 75 от 05.04.1996г., съответно – за недопустимост на жалбите им. Определението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника Министерски съвет за присъждане на юросконсултско възнаграждение на основание чл. 143 ал. 3 АПК, като във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ същото следва да бъде определено в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия