Определение № 10521 от 07.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8901/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) срещу Определение № 7637 от 05.06.2024 г. по КАНД № 2321/2024 г. по описа на Административен съд София - град, с което съдът е спрял производството по делото до произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/23. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, тъй като съдът е посочил като основание за спиране на производството разпоредба от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а ГПК не намира субсидиарно приложение в касационното производство по административнонаказателни дела. Иска се отмяна на оспорения съдебен акт и връщане на делото на Административен съд - София - град за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - „ПИМК“ ООД, чрез процесуалния си представител изразява становище за недопустимост на частната жалба поради необжалваемост на определението. При условия на евентуалност изразява становище по съществото на спора за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд приема, че частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 230 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по касационна жалба на АПИ срещу Решение № 5960 от 21.12.2023 г. по АНД № 9408/2023 г. на Софийски районен съд. С посоченото решение районният съд е отменил Електронен фиш № 8504509150 на АПИ за налагане на имуществена санкция на „ПИМК“ ООД в размер на 2 500 лв. за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата. За да спре съдебното производство по делото, касационният съдебен състав е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/23 по отправено от Административен съд - Хасково преюдициално запитване с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на Административен съд – Хасково. Съдът е приел, че въпросите, поставени в преюдициалното запитване, по което е образувано делото на СЕС, са пряко относими към разглеждания от него правен спор, поради което е спрял образуваното пред него дело до приключване на производството пред СЕС. Като правно основание за спиране на съдебното производство съдът е посочил чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Определението е правилно. Съгласно чл. 63в от ЗАНН решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 144 АПК се намира в дял трети „Производства пред съда“ в глава девета „Общи разпоредби“, която е приложима както за първоинстанционното, така и за касационното производство. А съгласно разпоредбата на чл. 144 АПК за неуредените в този дял въпроси, а именно дял трети „Производства пред съд“, глава девета „Общи разпоредби“, се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. По силата на чл. 633 ГПК, вр. с чл. 144 АПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Когато е отправено запитване от национален съд на държава-членка и пред друг съд на държава-членка се поставят за решаване същите въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, вторият съд спира производството по делото до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. По горните съображения неоснователни са доводите на частния жалбоподател за неприложимост на ГПК и че производството се спира единствено когато съдът, пред който делото е висящо, отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В настоящия случай поставеният преюдициален въпрос по дело С-61/23 на СЕС е именно във връзка със съответствието на националното законодателство с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. По-конкретно става въпрос за налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т. нар. „компенсаторна такса“. Като е достигнал до същите правни изводи и е спрял производството по делото, съдът е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение