Определение № 730 от 31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 681/2011 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 6511/11.VІІ.2011 г. на Д. И. И. против определение № 415 на тричленен състав на Върховния касационен съд, ТК, Първо отделение от 2.VІ.2011 г., постановено по ч. т. д. № 395/2011 г., с което е била оставена без разглеждане негова частна жалба срещу определение № 4074 на Варненския ОС, ТК, от 28.ХІІ.2010 г. по гр. д. № 1778/2010 г. Оплакванията на частния жалбоподател И. са за постановяване на атакуваното прекратително определение на ВКС в нарушение на материалния закон, както и в противоречие с Д. за функциониране на Е. съюз и с чл. 47 от Х. на основните права на ЕС. Поради това той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящия състав на ВКС за касиране на обжалваното въззивно определение на Варненския ОС, потвърждаващо отказ на първостепенния съд да спре по реда на чл. 250 ГПК /отм./ предприетото срещу И. принудително изпълнение по изп. дело № 20087150400535 по описа на ЧСИ М. П. с взискател [фирма]. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в образуваното пред ВКС частно пр-во по чл. 274, ал. 3 ГПК, настоящата частна жалба на Д. Ив. И. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. С обжалваното определение предходният тричленен състав на ВКС е разгледал не материалноправен, а процесуалноправен въпрос: за изчерпването на инстанционния порядък, по който може да се атакува отказ за спиране на изпълнение в хипотезата на чл. 250, ал. 3 ГПК /отм./. Следователно това определение на ВКС, с което частната жалба на Д. Ив И. срещу окончателното /вече влязло в сила/ въззивно определение на Варненския ОС е била оставена без разглеждане, не може да е в противоречие с който и да е материален закон. Що се отнася до инвокираните доводи за противоречие на същия съдебен акт с положения на ДФЕС и конкретно на чл. 47 от Х. на основните права на ЕС (2007/С 303/01), те ще следва да се преценяват като неоснователни, предвид обстоятелството, че разпоредбите на последната, съгласно чл. 51, ал. 1 от същата /Х./ се отнасят за държавите-членки „единствено когато те прилагат правото на Съюза”, а и съгласно текста на нейния чл. 52, ал. 6 „ националните законодателства и практики трябва да бъдат взети предвид в тяхната цялост”. С оглед всичко изложено настоящата частна жалба на Д. Ив. И. от С. ще следва да бъде оставена без уважение, като атакуваното с нея определение на предходния тричленен състав на ВКС се потвърди. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение