Определение № 90 от 08.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2187/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. Ответникът „НУРТС България“ АД не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за отхвърляне на молбата на частния жалбоподател за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното определение за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск по чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, с което съгласно чл. 60а, ал. 2 ЗБН в негова тежест е възложена дължимата за иска държавна такса. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че прекратяването на производството поради недопустимост на иска е приравнено по правни последици във връзка с държавната такса на отхвърляне на иска, поради което на основание чл. 60а, ал. 2 ЗБН държавната такса се дължи от ищеца. Доводите в частната жалба е намерил за неоснователни по съображения, че съгласно решение № 3/2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС с обявяването на закон за противоконституционен (в случая разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН, с което е мотивирано и прекратяването на исковото производство) действието му се изключва и спрямо заварените правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че обжалваното определение е очевидно неправилно предвид осъждането на ищеца да заплати държавна такса, без да е налице съответна правна норма. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса “Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищеца, т. е. не е причина за неоснователно завеждане на делото?“, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Последното се обосновава с доводите, че не е налице отхвърляне на иска съгласно чл. 60а, ал. 2 ЗБН, като производството не е прекратено по вина на ищеца, доколкото до обявяване на противоконституционността на чл. 60а, ал. 1 ЗБН синдикът е упражнявал признато от закона право, без да има възможността сам да преценява дали е налице противоречие с Конституцията, като по приложението на чл. 60а, ал. 2 ЗБН не е формирана съдебна практика. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Въззивният съд не е приложил несъществуваща норма, т. е. без да е налице съответна правна норма, както се твърди в жалбата, доколкото постановеният с определението краен резултат е обоснован с приложението на действащото правило по чл. 60а, ал. 2 ЗБН. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулираният от жалбоподателя въпрос отговаря на общото изискване за допускане на касационно обжалване, но не е налице специалната предпоставка за това. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, освен изложение на застъпената от жалбоподателя теза, че държавната такса остава за сметка на банката само в хипотезата на отхвърляне на иска, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че не е и налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. Нормата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН достатъчно ясно предвижда, че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на държавната такса за исковете по чл. 60а, ал. 1 ЗБН, а не изобщо от задължението за такса. Поради това предвиденото, че таксата се събира от осъдената страна при уважаване на иска, съответно от масата на несъстоятелността при отхвърлянето му, съдържа и отговор на въпроса за дължимостта на таксата не само при нормално развитие на исковия процес (с решаване на спора по същество), но и в хипотезата на приключване на делото без произнасяне по същество. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждане на делото, съответно дали при завеждането му е било налице основание за това, е относимо към въпроса за разпределение на отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, но не и за дължимостта на държавната такса. С тези мотиви съдът