Определение № 61 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 950/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „БУМЕКС“ ООД, В. И. К., Р. В. К., И. В. К. и „НИМ 1“ ЕООД срещу определение № 264477 от 17.11.2020 г. по в.ч.гр.д. № 12277/2020 г. на Софийския градски съд. Касаторите считат определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което искат отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба на „Бумекс” ООД е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение Софийският градски съд е оставил без уважение частните жалби на касаторите срещу определение № 177073 от 14.08.2020г. по гр. д. № 27758/2020г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Производството пред СРС е образувано по искова молба на частните жалбоподатели срещу “ Ви Ай Пи Пропърти Мениджмънт” ЕООД, “ Ви Ай Пи Фасилити Мениджмънт”ЕООД и председателя на УС на ЕС на сграда със смесено предназначение “Астра”, с която са предявени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, за прогласяване нищожност на два договора за поддръжка и управление на общите части на сграда „АСТРА“ от 02.11.2009г. поради липса на воля, невъзможен предмет и противоречие със закона. В исковата молба са изложени твърдения, че договорите са сключени между УС на ЕС на сградата и двете дружества при липсата на взето решение на ОС на ЕС и че те засягат неблагоприятно материалната сфера на ищците. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с така предявените искове се цели заобикаляне на разпоредбите на ЗУЕС за обжалване на решенията на общото събрание на етажната собственост, съгласно които е недопустимо да се иска отмяна на нищожните и незаконосъобразните решения извън предвидените в закона срокове. Посочено е, че вземането на решенията на ОС на ЕС и способът за контрол върху тях са подчинени на специалната регламентация на ЗУЕС и за тях не се прилагат разпоредбите на ЗЗД, съответно контролът за валидността и законосъобразността им може да се осъществи само по реда на чл. 40 ЗУЕС по иск, предявен в преклузивния срок. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да защити правата си етажен собственик срещу договор за управление на общите части, за който договор общото събрание на етажната собственост не е вземало решение да бъде сключен и не е дал мандат на управителния съвет за сключване на такъв договор и 2. При взето решение на общото събрание на етажната собственост за сключване на договор за управление на общите части, но при нищожност на сключения договор по чл. 26 ЗЗД, по какъв процесуален ред етажните собственици следва да се защитят срещу този нищожен договор, по реда на чл. 40 ЗУЕС или по общия ред; след изтичане на едномесечния срок по чл. 40 ЗУЕС преклудира ли се правото на етажните собственици да търсят защита по общия ред. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение съгласно чл.274, ал.3 ГПК е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Според дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане. Същият е винаги конкретен и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая поставените от касатора въпроси са формулирани общотеоретично, а вторият и чисто хипотетично, поради което те не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.Освен това посочената от касатора практика на ВКС – решение № 659 от 20.11.2009г. по гр.д.№ 44357/2008г., ІІ г.о., решение № 122 от 06.11.2019г. по т.д.№ 1830/2018г., І т.о. и определение № 89 от 22.05.2017г. по ч.гр.д.№ 1464/2017г., е неотносима към настоящото дело и не са налице визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, по отношение на които никакви доводи не са изложени. Независимо от това, настоящият състав на ВКС намира, че в случая е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Изложените от въззивния съд съображения относно правния характер на решенията на ОС на ЕС и за реда, по който те могат да бъдат атакувани в случай на нищожност и незаконосъобразност нямат никакво отношение към очертания от обстоятелствената част и петитума на исковата молба правен спор. С предявените искове се иска прогласяване нищожността на два договора за управление на общи части на сграда в режим на етажна собственост, сключени между УС на ЕС и ответните две дружества, при наличие на твърдение, че решение на ОС на ЕС за тяхното сключване не е взето и не отразено в протокола по чл.16, ал.7 ЗУЕС. Ето защо в тази хипотеза ищецът не би могъл да защити правата си по реда на чл.40 ЗУЕС, както въззивният съд неправилно е приел. Предявените искове са с правна квалификация по чл. 26, ал.1 и ал. 2 ЗЗД и представляват по същността си установителни искове, чието предявяване не е обвързано с определен преклузивен срок, а могат да се предявяват неограничено във времето. Иск за прогласяване на нищожност на договор по чл.26 ЗЗД, страна по който е етажната собственост, представлявана от управителния ѝ орган, може да бъде предявен и от всеки етажен собственик, поради което настоящият иск е допустим. Като е приел противното въззивният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт който следва да бъде отменен в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „Бумекс”ООД срещу определението на районния съд за прекратяване на производството по делото по отношение на предявените от „Бумекс”ООД искове, както и първоинстанционното определение в тази му част, а делото следва да се върне на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по тях. По частната жалба на В. И. К., Р. В. К., И. В. К. и „НИМ 1“ ЕООД. Жалбата е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а според чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв.. При субективно и обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая посочената от тези жалбоподатели цена на предявените от всеки от тях искове съгласно чл.69, ал.1, т.4 и чл.70, ал.1 ГПК е под 5000 лв., поради което касационната частна жалба срещу въззивното определение в тази му част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да се остави без разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,