Определение № 2942 от 12.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1009/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. И. А. - Ч. ЕГН [ЕГН] и А. Л. Ч. ЕГН [ЕГН] срещу решение № 21 от 07.02.2024 г. по в.гр.д. №547/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено решение№ 1057/14.07.2023 г., постановено по г. д. № 2713/2022 г. по описа на ОС - Пловдив в частта, с която са отхвърлени исковете от Д. И. А. - Ч. ЕГН [ЕГН] и А. Л. Ч. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 12, ап. 60 против „Ново Финанс“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], п. к. 9000, р- н „Одесос“, [улица], за признаване за установено по отношение на ответника, че сключените между страните договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г. и договор за заем № 357-ПВ-06.02.2019 г. са недействителни изцяло, както и в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на „Ново Финанс“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], п. к. 9000, р-н „Одесос“, [улица] да заплати на Д. И. А. - Ч. ЕГН [ЕГН] и А. Л. Ч. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 12, ап. 60 за разликата над 49 991.67 лева до пълния претендиран размер от 76 254.08 лева, представляваща получена от ответника без основание сума по сключени между страните договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г. и договор за заем № 357-ПВ-06.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба (14.10.2022 г.) до окончателното изплащане.

Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът неправилно е приел, че уговорката, определяща договорения годишен процент на разходите /ГПР/, е съобразена със съответните законови императивни правни норми.

Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 и ал.2 ГПК, относно въпросите, които като се изключи смисловото им повторение, се свеждат до това това, води ли до недействителност на целия договор за заем липсата на конкретизация на включените в ГПР компоненти и следва ли в ГПР да се включи и уговорената неустойка.

Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта:

За безспорни и установени от представените преписи от договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г., договор за заем № 357-ПВ-06.02.2019 г. и предварителни договори- стандартни формуляри съд са приети от въззивния следните факти:

На 05.02.2019 г. между ответника „Ново Финанс“ ООД, като заемодател, и Д. А.-Ч., като заемополучател и ипотекарен длъжник, и А. Л. Ч., като солидарен длъжник и съпруг, даващ съгласие по чл. 26 от СК, е сключен договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г., съгласно който, заемодателят е предоставил на заемополучателя сумата от 2 000.00 лева, като последният се е задължил да я върне най-късно до 06.02.2024г., при фиксиран лихвен процент-20%. В договора е уговорен срок на изпълнение от 60 месеца, като задължението следвало да се изплаща до 6-то число на месеца, считано от 06.03.2019 г., на вноски по утвърден погасителен план, с размер на ежемесечните вноски, изчислен на база дължимата лихва-33.33 лева. Съгласно чл. 2. 2. б. „и”, през целия срок на заема заемополучателят погасява само дължимата лихва, а главницата в нейния пълен размер се дължи в края на срока, уговорен между страните-06.02.2024 г., с изключение на случаите на предсрочно прекратяване на договора. Според чл. 7. 5., с подписване на договора солидарният длъжник А. Ч. се е задължил да отговаря солидарно съгласно чл. 121 от ЗЗД за задълженията на заемополучателя. С договора са уредени още правата и задълженията на страните, отговорностите при неизпълнение на задълженията им, както и обезпечаването на заема.

На 06.02.2019 г. страните са сключили и договор за заем № 357-ПВ- 06.02.2019 г., съгласно който, заемодателят „Ново Финанс” ООД предоставя в заем на заемополучателя Д. А.-Ч. сумата от 33 000.00 лева за срок от 60 месеца, която последната се задължила да върне до 06.02.2024 г., съобразно уговореното в договора, при фиксиран лихвен процент от 20%. Неразделна част от договора е погасителен план, според който заемополучателят следва да изплати задължението си на 60 равни месечни вноски, всяка в размер на 550.00 лева, изчислен на база дължимата лихва, с падеж 6-то число на месеца, считано от 06.03.2019 г. Според чл. 2. 2. б. „и”, през целия срок на заема заемодателят погасява само лихвата, а главницата в нейния пълен размер се дължи в края на срока, уговорен между страните- 06.02.2024 г., с изключение на случаите на предсрочно прекратяване на договора. Съгласно чл. 7. 5., с подписване на договора А. Ч. се е съгласил да поеме солидарна отговорност за задълженията на заемополучателя, произтичащи от договора, при условията на чл.121 от ЗЗД.

Съгласно уговорките в чл. 2. 6. от горепосочените договори за заем, при забава в погасяването на дължимата вноска дори с един просрочен ден или при частичното й погасяване в размер по- малко от определения в погасителния план, заемодателят ще начислява наказателен лихвен процент (наказателна лихва) в размер на 5% месечно върху остатъчната заемна сума. В чл. 2. 7. е предвидено, че при забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 дни, след изтичане сроковете за плащане по чл. 2. 2., б. „з”, както и при неизпълнение на задължения на заемополучателя, произтичащи от договора, цялото вземане става предсрочно изискуемо и заемодателят, освен правата по чл. 2. 6., има право да прекрати договора, като иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума, ведно с неустойка в размер на 60% от пълния размер на заемната сума. Според чл. 2. 8., при предсрочно погасяване на договора, поради забава погасяването на дължимата вноска, съгласно чл. 2. 7., заемополучателят дължи и наказателна лихва в размер на 5% месечно, върху стойността на главницата към датата на прекратяване на договора, като тази наказателна лихва се дължи до пълното погасяване на главницата и всички други лихви, дължими по силата на договора за заем.

Съдът е изложил също така, че видно от съдържанието на процесните договори за заем се установява, че същите са подписани при Общи условия. Представени са от ответника стандартни европейски формуляри за предоставяне на информация за потребителски кредити, съдържащи параметрите на договорите за заем, от които е видно, че ищците са подписали тези документи на 23.01.2019 г. На същата дата страните са подписали и предварителни договори за заем.

От представения препис от нотариален акт № 129, том I, рег. № 824, дело № 86/2019 г., вписан в Службата по вписванията - Пловдив вх. рег. № 2705, акт. № 147, том I, дело № 1203/06.02.2019 г. става ясно, че на 06.02.2019 г. между страните е сключен и договор за учредяване на ипотека, с който, за обезпечаване на вземанията на дружеството- заемодател, възникнали по силата на договор за заем № 357-ПВ-06.02.2019 г. и по договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г., Ч. е учредила в полза на ответника договорна ипотека върху недвижим имот с идентификатор 56784.530.2121.1.60, представляващ апартамент № 60, в блок 5, ет. 12, с площ от 93.28 кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № 60, както и 1,424 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж, с адрес на имота: [населено място], [улица], като ищецът А. Ч. е дал съгласието си за учредяване на ипотеката. Изрично в чл. 3 от договора е посочено, че ипотеката върху имота се учредява за обезпечаване на всяко и всички вземания на заемодателя по двата заема в тяхната цялост - разноски, такси, лихви (в т. ч. и наказателни) и главница.

От съдържанието на разписка от 05.02.2019 г), подписана от Ч., заемната сума по договор за заем № 355-ПВ-05.02.2019 г. в размер на 2 000.00 лева е била получена от нея на 05.02.2019 г.

От референция от 06.02.2019 г. се установява, че на посочената дата е била преведена на Ч. сумата в размер на 6 600.00 лева, част от предмета на договора за заем № 357-ПВ-06.02.2019. Останалата част в размер на 26 400.00 лева е била преведена 07.02.2019 г. (л. 148 от делото на ОС).

Въззивният съд е квалифицирал така предявените искове по Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители -ЗКНИП, доколкото, това е законът, уреждащ изискванията за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, условията и реда за регистрация на кредитните посредници и контрола върху тях. По смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот.

Позовал се е на белезите на процесните договори и е приел, че същите отговарят на критериите по ЗКНИП, поради което този закон следва да намери приложение при разрешаването на конкретния спор.

Прието е, че ищците са потребители по смисъла на §1, т. 20 от ДР на ЗКНИП, съгласно който "потребител" е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. В случая, ищците са физически лица, които са действали извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност при сключване на процесните договори и се ползват със защитата по ЗКНИП.

Въззивният съд е счел за неоснователни исковете на ищците, че договорите са нищожни изцяло, тъй като не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, и т. 11 от ЗПК (съответно на чл. 24, ал. 1, т. 6, т. 7 и т. 9 от ЗКНИП) по следните, изложени в мотивите на обжалвания въззивен акт съображения:

Процесните договори са изготвени в писмена форма, съдържат пълна индивидуализация на страните, размера на заема, условията за издължаване. Предоставена е от кредитора и преддоговорна информация, чрез предварителните договори от 23.01.2019 г. Видно е от съдържанието на раздел II „Индивидуални условия на договора“ в окончателните договори, подписани от страните, че то съответства на реквизитите по чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и т. 11 от ЗКНИП. Посочен е видът на предоставения кредит; определен е срок на договорите до 06.02.2024 г.; посочени са размери на главниците и условията за усвояването им; приложени са погасителни планове с датите на плащане, конкретизирани са размерите на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници.

Не е налице и нарушаване на изискването на чл. 38, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП. Договорите съдържат годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Видно е от процесните договори за заем, че в чл. 2. 2., б. „м” е посочен ГПР на заема-20 %, който представлява реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, включва договорената лихва и се изчислява на годишна база. Единственият елемент на годишния процент на разходите е уговорената възнаградителна лихва в размер на 20 %, която е фиксирана за целия период на договорите. Следователно е спазено изискването, предвидено в посочената разпоредба, тъй като други разходи, извън възнаградителната лихва, не са включени във формулата на ГПР. Според съда, разходите по заличаване на ипотеката не са част от ГПР, доколкото задължаването на потребителя с тях е станало с договора за учредяване на ипотека (чл. 5) и затова не следва да се отчитат като допълнително оскъпяване.

Следовотелно, според съда, процесните договори не нарушават императивни законови норми, поради което не са налице основания за обявяване на сделките за недействителни като цяло. Ето защо така предявените искове в тази насока следва да бъдат отхвърлени.

До тези правни изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение, в тази част, следва да бъде потвърдено.

2. Относно основателността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

Предявеният осъдителен иск се основава на твърдения, че на основание нищожни клаузи от процесните договори, ищците са платили суми, които надвишават размера на дължимите такива, съобразно действителните уговорки в договорите, поради което искат връщането на надплатената суми.

От съдържанието на представените референции изх. № 281/18.11.2021 г., № 46/17.05.2022 г. и № 107/05.09.2022 г., се установява, че размерът на задължението на заемателя към 30.11.2021 г. възлиза на 74 099.95 лева (35 000.00 лева - главница; 38 649.95 лева - договорна лихва и неустойка за забава и 450.00 лева - такса за заличаване на ипотека); към 17.05.2022 г. - 79 919.44 лева (35 000.00 лева - главница; 44 469.44 лева - договорна лихва и неустойка за забава и 450.00 лева - такса за заличаване на ипотека); към 30.09.2022 г. - 89 486.11 лева (35 000.00 лева - главница; 54 036.11 лева - договорна лихва и неустойка за забава и 450.00 лева - такса за заличаване на ипотека. Видно от заключението на счетоводната, по двата договора за заем е платена сума в общ размер на 111 254.08 лева. На 26.09.2022 г. кредитът по договора от 05.02.2019 г. е погасен, по този договор е платена главницата от 2 000.00 лева и договорна лихва - 1 464.36 лева. На същата дата е погасен и кредитът по договора от 06.02.2019г., като по последния са начислени и платени: сума в размер на 33 000.00 лева - главница и договорни лихви - 24 148.05 лева. По двата договора са начислени и платени над главниците: неустойка/наказателна лихва - 49 991.67 лева и договорни лихви - 25 612.41 лева. или общо 75 604.08 лева, като същите представляват 216,01 % от общия размер на предоставената сума по двата договора - 35 000.00 лева. Освен това е платена сума от 450.00 лева.- такса за предсрочно погасяване и 200.00 лева - такси референция.

По делото не се спори, че действието на процесните договори е било прекратено на 26.09.2022 г., когато вземането на кредитора е погасено чрез плащане.

Няма спор и относно обстоятелството, че сумите за погасяване на заемите са заплатени общо от двамата ищци, които са съпрузи.

С влязлата в сила, като необжалвана, част от първоинстанционния съдебен акт, между страните е постановено, че клаузите от договорите - чл. 2. 6., предвиждащи начисляване на наказателна лихва (под формата на неустойка), са нищожни, то договорите в тази част не са породили правно действие. С оглед на това и предвид установеното от счетоводната експертиза, че въз основа на тези клаузи е платена от ищците сума в общ размер от 49 991.67 лева, се налага извод, че последната е получена от ответника при начална липса на основание и подлежи на връщане.

Не се установява да са получавани от кредитора суми на основание другите нищожни клаузи от договора - чл. 2. 7. и чл. 2. 8.

Уговорената в процесните договори възнаградителна лихва представлява възнаграждение, което заемополучателят плаща на заемодателя за предоставянето и ползването на парични средства за срока на договора. Възможността за договарянето на такава лихва е предвидено в закона - чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. В случая страните са постигнали съгласие (чл. 2. 2. б. „ж”) за плащане на възнаградителна лихва от 20 % върху главницата за времето на действие на договорите, като съдът е приел, че този размер на лихвата е определен в съответствие с чл. 9 от ЗЗД и не противоречи на повелителни норми на закона и добрите нрави.

Според заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза, платената договорна лихва по договора от 05.02.2019 г. е 1 464.36 лева, а по договора от 06.02.2019 г. - 24 148.05 лева или общо 25 612.41 лева, като за тази сума предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Според заключението на счетоводната експертиза, претендираната от ищците сума за връщане от 76 254.08 лева, като надплатена по процесните договори за заем, са включени още сума от 450.00 лева - платена такса за заличаване на договорна ипотека и 200.00 лева - заплатени такси референции. В договора за учредяване на ипотека от 06.02.2019 г. е постигната договорка между страните, че таксата за заличаване на ипотека се поема от заемополучателя. Следователно сумата от 450.00 лева е платена с основание, като тя се дължи на съответните институции, които извършват услугата, а не на заемодателя. Сумата от 200.00 лева представлява направени разходи за допълнителни услуги - издаване на референции, то също се явява платена с основание, доколкото е извън предмета на процесните договори.

Предвид гореизложеното, съдът е приел, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, хипотеза 1 от ЗЗД е основателен за сумата от 49 991.67 лева, като за разликата над тази сума до претендирания размер от 76 254.08 лева следва да бъде отхвърлен.

Доколкото до тези правни изводи е достигнал и първоинстанционният съд, то решението, в обжалваната пред ПАС част, е потвърдено.

По отношение преценка за наличие на основания за допускане на касационно обжалване на процесното въззивно съдебно решение, настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира следното:

Въпросите за това, води ли до недействителност на целия договор за заем липсата на конкретизация на включените в ГПР компоненти и следва ли в ГПР да се включи и уговорената неустойка не се явяват правни такива, а фактически, доколкото отговорите и на двата са в зависимост от конкретните обстоятелства, т.е. в зависимост от съдържанието на конкретния договор за заем. С оглед на яснота и убедителност за страните на произнасянето от ВКС следва да се има в предвид, че в процесните договори за заем е уговорен фиксиран лихвен процент от 20% на възнаградителната лихва като единствен компонент на ГПР дължими периодично от заемателя и солидарния длъжник през целия период на погасяване. Неустойката е уговорена за случаите на забавено изпълнение от страна на длъжника и не представлява за последния периодичен годишен разход произтичащ от самия договор за заем.

Предвид липсата на въпрос от правен характер, т.е. изискващ тълкуването на правна разпоредба с цел изясняване на съдържанието на разписаната в в нея правна норма, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване, нито на основание чл.280 ал.1 ГПК.

Не е налице и основание за това по чл.280 ал.2, предл. 3 ГПК-очевидна неправилност. Изложените оплаквания за незаконосъобразност не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти.

В случая за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания в КЖ, ВКС следва да разгледа спора по същество и подложи на нова преценка събраните по делото доказателства, включително да обсъжда въз основа на конкретните факти по делото относно съдържанието на уговорените допълнителни задължения по кредита и дали те би следвало да участват като компоненти в ГПР, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК.

В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред касационната инстанция с оглед на отправено надлежно искане за това, приложени списък по чл.80 ГПК, договор за правна защита и съдействие и разписка за получаване на договореното възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 9 300 лева.

С оглед изложеното, съдът