Определение № 219 от 02.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1370/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Българска банка за развитие“ АД /ББР/ срещу решение №1505 от 20.06.2019г. по в.т.д.№55/2019г. на Апелативен съд- София, с което е отменено решение №1644 от 03.08.2018г., постановено по т.д.№1863/2017г. по описа на Софийски градски съд и е осъдена ББР да плати на Община Ямбол на основание чл.442 ТЗ сумата 2 277 672.24 лева, представляваща пълния размер на неизплатена банкова гаранция, издадена от ББР с реф.№590/760/822 от 27.02.2014г., ведно със законната лихва от 22.05.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и на осн. чл.78, ал.1 ГПК сумата 254 261 лева, представляваща разноски по производството пред двете съдебни инстанции. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и необосновано. Касаторът излага доводи, че при безспорна фактическа обстановка съдът достига до неправилни изводи, че представените от бенефициера документи за плащане на банковата гаранция са редовни от външна страна и за банката е възникнало задължението да извърши плащане. Моли след отмяна на обжалваното решение да бъде отхвърлен предявеният ис, като претендира присъждане на съдебни разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. По смисъла на чл.442 ТЗ, съществени условия по банковата гаранция ли са наименованието на договора, във връзка с който е учредена и неговата цена и следва ли банката да изврши плащане, когато в искането за плащане се сочи договор с различно наименование, макар и между същите страни и от същата дата?; 2. Има ли задължение банката при извършването на формална проверка за редовност от външна страна на представените с искането за плащане документи да прави съпоставка с документи, по които не е страна и не са й представени с искането преди да откаже плащане?; 3.При абстрактна банкова гаранция, при констатирано неизпълнение на документарните изисквания, определени в нея- несъответствие между съдържанието на декларацията, направена от бенефициера и това, посочено в гаранцията, задължена ли е банката да прави допълнителна преценка относно съществуващите между страните правоотношения и на база на тази преценка да обосновава извод за идентичност или липса на такава между условията по банковата гаранция и представеното искане за плащане по нея?; 4. Задължително ли е при абстрактните банкови гаранции съдържанието на искането за плащане от бенефициера и на декларацията, когато е предвидено да се представи такава заедно с него, да бъде напълно идентично с посоченото в банковата гаранция?“. Твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК /решение №22 от 02.08.2016г. по т.д.№3349/2014г., първо т.о. и решение №153 от 19.12.2012г. по т.д.№1189/2011г., второ т.о./- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да излага доводи и съображения защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът Община Ямбол оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи искът с правно основание чл.442 ТЗ, въззивният съд излага мотиви, че процесната банкова гаранция с реф.№590/760/822 от 27.02.2014г., издадена от ответника ББР, е идентифицирана надлежно в искането за плащане от бенефициера Община Ямбол, като няма основание банката да откаже плащане на сумата 2 277 672.24 лева. Решаващият съдебен състав приема за установено, че с издадената банкова гаранция с реф.№590/760/822 ББР се задължава да заплати в полза на Община Ямбол безусловно и неотменяемо посочената сума, която съгласно последната промяна на банковата гаранция е в размер 2 277 672.24 лева, след получаване от страна на бенефициера на искане за плащане, обективиращо декларация, че изпълнителят ДЗЗД“Консорциум Ямбол 2013г.- ПСОВ“ е в нарушение на задълженията си по Договор от 18.02.2014г. за „Работно проектиране и изграждане на ПСОВ с довеждащи комуникации и реконструкция на Главен колектор IX-гр.Ямбол“ и не е възстановил авансово плащане в размер на предявената сума по тази гаранция, в съответствие с условията на договора. Счита, че основното задължение на банката гарант при извършване на документарната проверка за валидност на искането за плащане съгласно чл.14 от Еднообразните правила за гаранциите за поискване от 2010г. е да идентифицира гаранцията, за да се избегне неоснователното плащане, като проверката трябва да се ограничи единствено до външната редовност на предоставените от бенефициера документи /дали са налице очевидни противоречия в документите, влагане в едно и също понятие на различно значение или обхват, липса на конкретност и определеност на твърденията/. Въззивната инстанция намира, че в искането за плащане бенефициерът Община Ямбол се е позовал на издадената в негова полза банкова гаранция с реф. №590/760/822, идентичен с действителния референтен номер на гаранцията, като изрично е заявил, че тя е издадена като обезпечение на валутното му правоотношение с наредителя ДЗЗД“Консорциум Ямбол 2013г.- ПСОВ“ по договорно споразумение с рег. №13/18.02.2014г., което е с предмет „Работно проектиране и изграждане на ПСОВ с довеждащи комуникации и реконструкция на Главен колектор IX-гр.Ямбол“. Като основание за превод в искането за плащане е посочен договор със същия идентификационен номер и дата- рег. №13/18.02.2014г., като е допълнено, че това споразумение е сключено за изпълнение на Договор DIR-51011116- СО35“ за обект „Проект DIR-51011116-46-130 „Интегриран проект за водния цикъл на [населено място]- изграждане на ГПСОВ и довеждащ колектор, разширение и реконструкция на канализационната и водопроводна мрежа на [населено място]“. Съдът счита, че в искането няма противоречие и неяснота при индивидуализацията на валутното отношение, тъй като ясно е посочено, че гаранцията, по която се иска плащане, е била учредена именно във връзка с авансовото плащане по договорно споразумение с рег. №13/18.02.2014г., което е с предмет „Работно проектиране и изграждане на ПСОВ с довеждащи комуникации и реконструкция на Главен колектор IX-гр.Ямбол. Решаващият съдебен състав излага аргументи, че горният извод се потвърждава и от самото Договорно споразумение рег.№13/18.02.2014г., имащо за предмет - работно проектиране и изграждане на ПСОВ с довеждащи комуникации и реконструкция на Главен колектор IX-гр.Ямбол, в чийто преамбюл е посочено, че договорът е сключен по Проект DIR-51011116-46-130 „Интегриран проект за водния цикъл на [населено място]- изграждане на ГПСОВ и довеждащ колектор, разширение и реконструкция на канализационната и водопроводна мрежа на [населено място] по договор DIR-51011116- С 035, финансиран със средства от Европейския кохезионен фонд. Съдът стига до извод, че представените от бенефициера документи са редовни от външна страна, декларирано е, че наредителят ДЗЗД “Консорциум Ямбол 2013г.- ПСОВ“ е в неизпълнение на задължение по договорно споразумение №13/18.02.2014г., което валутно отношение е достатъчно ясно индивидуализирано в искането за плащане и е напълно идентично с договорното споразумение, посочено в банковата гаранция. Декларацията съдържа изявление, че наредителят не е възстановил авансовото плащане в размер на предявената сума по гаранцията, в съответствие с условията на договора; писменото искане е представено преди изтичане на крайния срок на гаранцията, с посредничеството на „Общинска банка“ АД, както е посочено в гаранцията и е съпроводено с представянето на самия гаранционен документ, като посочената за плащане сума е съобразена със сумата, отразена в седмата промяна на банковата гаранция от 10.11.2016г. Предвид изложеното, въззивният съд намира, че банката няма основание да откаже плащане по банковата гаранция, поради което искът е основателен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че първият и третият от поставените въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдържат оценъчен елемент /приема се, че в искането за плащане се сочи договор с различно наименование и че е констатирано неизпълнение на документарните изисквания, определени в банковата гаранция/. По начина, по който са формулирани въпросите обективират защитната теза на ответника /касатор/, че е налице неизпълнение на документарните изисквания по гаранцията, тъй като в искането за плащане и декларацията се сочи договор с различно наименование, която е отхвърлена от въззивния съд като необоснована. Отговорите предполагат анализ на доказателствата по делото и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва определянето им като правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият и четвъртият от поставените от касатора правни въпроси, свързани със задълженията на банката при искане от бенефициера за плащане на банкова гаранция, отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е постановил решението в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, цитирана и от касатора. С решение №153 от 19.12.2012г. по т.д.№1189/2011г. състав на ВКС приема, че в правомощията на гаранта е да прецени доколко при предявяване на гаранцията са спазени или настъпили предвидените в нея условия, включително и да провери с дължимата грижа изисквани от гаранцията и представени по нея документи. С решение №22 от 02.08.2016г. по т.д.№3349/2014г. състав на ВКС приема, че банковата гаранция по чл.442 ТЗ като едностранно волеизявление на банката-гарант с адресат бенефициера, е едностранна формална правна сделка, достигнала до адресата й, при надлежно упражняване на правата по която, за бенефициера възниква парично вземане до размера на гаранционната сума. Съобразно чл.3 ЕПГП, част от реквизитите на гаранцията е посочването на сделката, на която се основава тя. Индивидуализирането на обезпеченото с гаранцията валутно отношение е с оглед предотвратяване на възможността бенефициерът да упражни права по гаранцията във връзка с неизпълнение на договор, който не е обезпечен с гаранцията.Банковата гаранция има абстрактен характер, освен ако от конкретното й съдържание изрично не следва възможността да се противопоставят по нея възраженията по валутното отношение между наредителя и бенефициера. Съобразно чл.2, б.”а” и чл.20, б „а” и б.”с” ЕПГП всяка претенция за плащане по гаранцията трябва да бъде в писмена форма и се придружава, наред с всички други документи, предвидени в гаранцията, и с писмено изявление, че наредителят е нарушил задължение/та по договор/ите, на който/които се основава гаранцията и кои условия е нарушил, освен ако изрично не е уговорено друго. След анализ на правилата в ЕПГП, съставът на ВКС стига до извод, че при абстрактната гаранция банката - гарант извършва с грижата на добрия търговец проверка за външната редовност на представените от бенефициера документи, която обхваща: вида на документа, който следва да съответства по характер и авторство на посочения в гаранцията; наличие на явни признаци, сочещи на неистинност на документа, вкл. на поправки в същия без ясно установено авторство; очевидни противоречия в документа или в документите, вкл. удостоверяване на взаимно изключващи се факти или диаметриално противоположни твърдения; влагане в едно и също понятие на коренно различно значение или обхват /словесно тъждество при липса на тъждество по съдържание/; откровено лъжливи, нелогични или крайно двусмислени съждения; пълна липса на конкретност и определеност на твърденията; позоваване на невъзможни събития/явления или други подобни, като преценката е винаги конкретна. С оглед правилата, съдържащи се в чл.17 и чл.21 ЕПГП, задължаващи банката да съобщи на наредителя незабавно за направеното искане по гаранцията от бенефициера и да изпрати приложените към него документи, съдът приема, че горната преценка на документите по гаранцията може да се извърши и въз основа на документация, предоставена от наредителя; въз основа на договора, който се гарантира; документи, с които разполага самата банка и други вкл. и на вписвания в публични регистри, какъвто например е търговският регистър, но в очертания по-горе обхват. При извършване на проверката на документарните изисквания по гаранцията, независимо дали тя е каузална или абстрактна, банката следва да се ръководи и от принципите за добросъвестност и за недопускане на злоупотреба с права. Явна злоупотреба по гаранцията от страна на бенефициера ще е налице при отправяне на искания за плащания по гаранцията във връзка с правоотношения, които не са обезпечени с гаранцията, като и при наличие на изпълнение от наредителя на задълженията му по валутното отношение, при което се достига до двойно плащане по гаранционното и валутното отношение, и други хипотези. Ето защо, въпреки абстрактния характер на гаранцията, при претенция за плащане по нея може да се установява с писмени доказателства очевидна неоснователност на искането на бенефициера по нея при наличие на явна злоупотреба с права, в който случай въпросът, дали е налице явна злоупотреба с гаранцията, неизбежно се решава с оглед валутното отношение. Настоящият съдебен състав напълно споделя приетото в цитираните решения по чл.290 ГПК, като счита, че въззивното решение не противоречи на дадените правни разрешения. Въззивният съд е изложил мотиви, че в процесния случай гаранцията е уговорена като безусловна, има действие независимо от валидността и правното действие на правоотношението по договора за строително-монтажни работи. Приел е, че условие за изпълнение на отправеното искане за плащане е представянето на посочените в гаранцията документи, което е и предпоставка за реализирането на гаранционното плащане, а дължимата от банката грижа, предотвратяваща неоснователно искане за плащане, е ограничена до формалната проверка на представените документи. Като е анализирал съдържанието на искането за плащане на банковата гаранция, решаващият съдебен състав е констатирал, че бенефициерът твърди неизпълнение на задължението на наредителя да възстанови авансово плащане именно по договорното споразумение от 18.02.2014г., което е единственото каузално валутно отношение, за чието обезпечаване е издадена гаранцията. Приел е, че именно с цел избягване на плащане по гаранцията по друго правоотношение, което не е обезпечено, банката е следвало да извърши документарна проверка дали е налице очевидно противоречие между документите посочени като основание за плащане по каузалното валутно отношение, дали е налице влагане на коренно различно значение на едно и също понятие при тяхното индивидуализиране, като проверката следва да се ограничи единствено до външната редовност на предоставените от бенефициера документи. С оглед изложеното, съдът е обсъдил като относимо към предмета на делото цитираното в банковата гаранция и в искането за плащане договорно споразумение с рег. №13/18.02.2014г., прието като доказателство във въззивното производство, като е изложил подробни мотиви, че представените от бенефициера документи са редовни от външна страна, вкл. че валутното отношение, изпълнението по което е обезпечено с процесната банкова гаранция, е достатъчно ясно индивидуализирано в искането за плащане и е идентично с посоченото в гаранцията. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на изводите на съда, че документарните изисквания са изпълнени и няма основание банката да откаже плащане на сумата по банковата гаранция, но те не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. По отношение на тези правни въпроси не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав на ВКС счита, че по поставените въпроси има съдебна практика, която не е погрешна, нито се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски, поради което следва да му се присъди сумата 15 000 лева- договорено и платено адв.възнаграждение с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд