Определение № 689 от 22.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 112/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ж. Докторова против определение № 2158 от 31.07.2023 г. по адм. дело № 1245/2023 г. на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане исковата молба на Ж. Докторова, с която са предявени субективно съединени два отрицателни установителни иска срещу Община Варна и „Български спортен тотализатор Държавно предприятие“ гр. София, в които е формулирано искане да бъде установено по отношение на Кмета на община Варна и Изпълнителния директор на ДП БСТ, че: 1/ Не съществуват права, задължения и правоотношения породени от Заповед № 129/ 07.10.1983г. на ОбНС-Варна и от Заповед № 129/ 07.10.1983г. на Председателя на ОбНС-Варна, вписани в Договор за групов строеж от 22.08.1984г. и Договор за доброволна делба от 15.02.1989г. вписан с № 139 в СВ спрямо Д. Иванова с [ЕГН], И. Иванов с [ЕГН], като наследодатели на ищцата; М. Жеков с [ЕГН] и лично Ж. Докторова с [ЕГН], касаещи да построят жилищна сграда с получено отстъпено право на строеж върху държавна земя в парцел 7, квартал 60, местност кв. Приморски ул.“Сан Стефано“ № 7 по плана на гр. Варна, състояща се от 3 /три/ апартамента, магазин със сервизни помещения съгласно утвърдения архитектурен проект и да построят с получено право на строеж от държавата четириетажна жилищна сграда на парцел 1-5,6,7,8, кв. 60, 8-ми подрайон на гр. Варна ул. “Сан Стефано“ № 7; 2/ Не съществува сграда в имот пл. № 7 в кв. 60, 8-ми п-р- на гр. Варна /с идентификатор 10135.1507.744.2 по КК и КР/, която да е била изградена чрез надстройка с два етажа на съществуващата двуетажна сграда, описана в [нот. акт]/ 1978г. и нот.акт № [нот.акт]/1975г. и пристройка с четири етажа съобразно одобрени проекти на 27.07.1983г. и Екзекутивен проект одобрен на 21.12.1984г. и при условие съгласно квартално-застроителен план за етапната реализация на кв. 60 по плана на 8-ми подр. на гр. Варна, одобрен със Заповед № 32/01.02.1983г. на Председателя на ИК на ОбНС- Варна, вписана в издадено разрешение за строеж № 129/07.10.1983г. и производството по делото е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно. Ответникът ДП „Български спортен тотализатор“ изразява становище за неоснователност на частната жалба. Ответникът Община Варна не изразява становище по частната жалба. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото Върховният административен съд, второ отделение, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, против подлежащ на оспорване съдебен акт и от страна, за която този акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Варна е образувано по подадена искова молба от Ж. Докторова, с която са предявени два субективно съединени отрицателни установителни иска срещу Община Варна и „Български спортен тотализатор Държавно предприятие“ гр. София, в които е формулирано искане да бъде установено по отношение на Кмета на община Варна и Изпълнителния директор на ДП БСТ, че: 1/ Не съществуват права, задължения и правоотношения породени от Заповед № 129/ 07.10.1983г. на ОбНС-Варна и от Заповед № 129/ 07.10.1983г. на Председателя на ОбНС-Варна, вписани в Договор за групов строеж от 22.08.1984г. и Договор за доброволна делба от 15.02.1989г. вписан с № 139 в СВ спрямо Д. Иванова с [ЕГН], И. Иванов с [ЕГН], като наследодатели на ищцата; М. Жеков с [ЕГН] и лично Ж. Докторова с [ЕГН], касаещи да построят жилищна сграда с получено отстъпено право на строеж върху държавна земя в парцел 7, квартал 60, местност кв. Приморски ул.“Сан Стефано“ № 7 по плана на гр. Варна, състояща се от 3 /три/ апартамента, магазин със сервизни помещения съгласно утвърдения архитектурен проект и да построят с получено право на строеж от държавата четириетажна жилищна сграда на парцел 1-5,6,7,8, кв. 60, 8-ми подрайон на гр. Варна ул. “Сан Стефано“ № 7; 2/ Не съществува сграда в имот пл. № 7 в кв. 60, 8-ми п-р- на гр. Варна /с идентификатор 10135.1507.744.2 по КК и КР/, която да е била изградена чрез надстройка с два етажа на съществуващата двуетажна сграда, описана в [нот. акт]/ 1978г. и нот.акт №[ нот.акт]/1975г. и пристройка с четири етажа съобразно одобрени проекти на 27.07.1983г. и Екзекутивен проект одобрен на 21.12.1984г. и при условие съгласно квартално-застроителен план за етапната реализация на кв. 60 по плана на 8-ми подр. на гр. Варна, одобрен със Заповед № 32/01.02.1983г. на Председателя на ИК на ОбНС- Варна, вписана в издадено разрешение за строеж № 129/07.10.1983г. За да остави исковата молба без разглеждане съдът е приел, че правният интерес, като предпоставка за допустимостта на иска по чл. 128, ал. 2 от АПК, следва да е пряк, личен и непосредствен. Пряк интерес означава, положителният резултат от производството да доведе пряко до отстраняване на щета, или да се предотврати настъпване на конкретна такава за ищцата, каквото положение в това производство не се установява, защото дори и исковата претенция да се уважи /в случая тази по чл. 128, ал. 2 от АПК/, то това не би довело до пряка промяна в правния статут на ищцата. Да е личен означава, че интересът следва да е свързан с това защитата да е на лични субективни права, свободи и законни интереси, каквото условие в случая също не може да се установи. Според съда, изискването за правен интерес от търсената защита е гаранция, че установителният иск по чл. 128, ал. 2 от АПК не може да служи за самоцелно установяване наличието или липсата на някакво административно право или правоотношение. Правният интерес трябва и да е непосредствен, а подобно нещо не се установява в случая, доколкото не става ясно от доводите в исковата и уточняваща молби дали административен акт или регулационен план засягат неблагоприятно и непосредствено правната сфера на ищцата; не са изложени мотиви такива актове да отнемат, изменят или ограничават конкретни нейни права, нито противозаконно да създават задължения за нея, с което пряко да се уврежда ищцата. Определението е правилно. Обосновано е прието от съда, че с исковата молба по чл. 128 от АПК не може да се установява съществуването или не, на административни актове, каквито са заповедите или на планове, създадени въз основа на тях. Съществуването на издадени административни актове и планове е факт от обективната действителност. Те се постановяват в хода на административни производства, които приключват именно с издаването им. Докато са неприключили тези административни производства, страните в тях се намират в административно правоотношение. С влизането им в сила, те се превръщат в годно изпълнително основание, с което административното правоотношение между страните - издател и адресати, приключва. Дали съществуват или не заповеди, въз основа на които ответниците да претендират права или планове, издадени въз основа на заповеди, се установява чрез обжалването им, а не по реда на чл.128 ал.2 АПК - чрез подаване на отрицателен установителен иск - че такива не са постановявани или ако са - те не обвързват ищцата в хода на едно административно правоотношение. Правилен е и изводът на съда, че правният интерес, като предпоставка за допустимостта на иска по чл. 128, ал. 2 от АПК, следва да е пряк, личен и непосредствен. Пряк интерес означава, положителният резултат от производството да доведе пряко до отстраняване на щета, или да се предотврати настъпване на конкретна такава за ищцата, каквото положение в това производство не се установява, защото дори и исковата претенция да се уважи /в случая тази по чл. 128, ал. 2 от АПК/, то това не би довело до пряка промяна в правния статут на ищцата. Да е личен означава, че интересът следва да е свързан с това защитата да е на лични субективни права, свободи и законни интереси, каквото условие в случая също не може да се установи. Изискването за правен интерес от търсената защита е гаранция, че установителният иск по чл. 128, ал. 2 от АПК не може да служи за самоцелно установяване наличието или липсата на някакво административно право или правоотношение. Правният интерес трябва и да е непосредствен, а подобно нещо не се установява в случая, доколкото не става ясно от доводите в исковата и уточняваща молби дали административен акт или регулационен план засягат неблагоприятно и непосредствено правната сфера на ищцата; не са изложени мотиви такива актове да отнемат, изменят или ограничават конкретни нейни права, нито противозаконно да създават задължения за нея, с което пряко да се уврежда ищцата. Поради всичко изложено Върховният административен съд, второ отделение, приема, че не са лице основания за отмяна на оспореното определение. Съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,