Определение № 674 от 13.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 598/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против Решение № 253/9.11.2016 г. по в.т.д.№ 530/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено изцяло Решение № 496/23 юни 2016 г. на Окръжен съд Варна, ТО, постановено по т.д.№ 949/2011 г. С първоинстанционното решене са отхвърлени предявените от касатора [фирма] срещу [фирма] искове за сумата 6 676 479,20 лв., представляваща неплатена цена на доставено гориво по договор № 81/30 юни 2005 г. по 5 броя фактури от май 2006 г. - № [ЕГН]/ 1 май 2006 г. за сумата 1 150 000 лв., № [ЕГН]/10 май 2006 г. за сумата 3494211,96 лв., № [ЕГН] от 16 май 2006 г. за сумата 340 371,72 лв., № [ЕГН] от 29 май 2006 г. за сумата 315 182,79 лв. и фактура № [ЕГН] от 30 май 2008 г., както и исковете за мораторни лихви за забавено плащане на посочените суми за периода от 1 май 2008 г. – 1 май 2011 г. на основание чл.35 от договора – съответно 422 493,41 лв., 1 283 723 лв., 125 047,69 лв. 115 793,60 лв. и 505 784,38 лв. ведно със законната лихва върху главниците от предявяването на иска – 2 май 2011 г. до окончателното им изплащане на основание чл.86 ЗЗД във вр.чл.327 ТЗ и 3803,50 лв. съдебни разноски. В жалбата се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора материалноправни въпроси. В срока за отговор на жалбата ответникът по касация [фирма] изразява становище, че решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като съобрази данните по делото и доводите на страните, намира следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол въззивно решение на Варненския апелативен съд и се явява процесуално допустима. За да потвърди решението на Варненският окръжен съд, въззивният съд е приел, че плащанията по процесните фактури не са периодични по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД и се погасяват с общата петгодишна давност съгласно чл.110 ЗЗД, а не с кратка тригодишна давност, както неправилно е прието от първоинстанционния съд. Искът е отхвърлен като неоснователен поради погасяване на вземанията с извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на ответника за неустойка по чл.44 ал.1 от договора. Изявлението за компенсация е направено с писмо до ищеца № 26-10-1196/20 юни 2006 г. за сумата 9834548,56 лв. за която е издадена фактура № [ЕГН]/ 20 юни 2006 г. Съдът е заключил, че възражението е предявено своевременно – с отговора на исковата молба – и са налице условията на чл.103 и чл.104 ЗЗД за извършване на прихващането, доколкото активното вземане на ответника е ликвидно и изискуемо, а вземането на ищеца е подлежало на изпълнение. Погасителният ефект на прихващането е настъпил до размера на по-малкото от насрещните вземания към датата 20 юни 2006 г. След обезценка на вземанията по процесните фактури същите са отписани, не се водят по сметка № 411 – „Клиенти – Н.“ в периода 2009 – 2010 г. и не са записвани повече като актив по друга счетоводна сметка за същия период. Съгласно заключение на в.л. Г. Г. ищцовото дружество не е осчетоводило издадената фактура за неустойка, но въпреки оспорването на вземането за нея и погасителния ефект на прихващането е отразило впоследствие счетоводно погасяването на вземанията си към ответника до размер на 6 748 000 лв. и фактически е признал прихващането, отписвайки от своите активи вземанията по процесните 5 фактури за цена на доставено гориво. Въззивният съд е приел, че искът по чл.86 ЗЗД също е неоснователен с оглед акцесорния характер на вземането за обезвреда в размер на законната лихва. След постановяване на първоинстанционното решение ответното дружество е обявено в неплатежоспособност с начална дата 31.12.2013 г. и срещу него е открито производство по несъстоятелност на основание чл.630, ал.2 ТЗ с Решение № 50 от 6 юли 2016 г. по т.д.н. № 17/2015 г. на Окръжен съд Ловеч. На 8 август 2016 г. е встъпил в правомощията си назначеният по същото дело на Ловешкия окръжен съд синдик М. Н.. Към датата на откриване на производството по несъстоятелност вече е направено възражение за прихващане от ответното дружество и въззивния съд е счел, че следва да продължи разглеждането на спора в хипотезата на чл. 637 ал.1 изр.2 ТЗ – при направено възражение за прихващане от длъжника преди деня на откриване на производството по несъстоятелност. Откритото съдебно заседание на 25 октомври 2016 г. е проведено без участието на синдика. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществени процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения, се разпростира и в производството по чл.288 ГПК – в стадия на селектиране на касационните жалби. В изпълнение на задължението си настоящият съдебен състав констатира, че въззивното производство е проведено без участието на синдика. Разпоредбата на чл.658 ал.1 т. 7 ТЗ дефинира неговата процесуална легитимация да участва в производствата по делата на предприятието на длъжника. Изходът на спора рефлектира върху стойността на масата на несъстоятелността и правата на кредиторите, което обуславя необходимостта от привличане на синдика като участник в производството наред с длъжника. По изложените съображения решението на Варненския АС следва да бъде допуснато до касация за проверка на процесуалната му допустимост, а преценката за нея ще се извърши с решението по същество. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК