Определение № 9929 от 24.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8836/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частната жалба от директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна при ЦУ на НАП, против определение № 5478 от 29.05.2024 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. №541/2024 г., с което е отхвърлено искането му за изменение на определение № 4087/19.04.2024 г. по адм. д. №541/2024 г., на същия съд, в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди, че атакуваното определение е неправилно и претендира неговата отмяна. Ответникът по частната жалба – „Дино 2019“ ООД, не взема становище основателността й. Върховният административен съд, състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, срещу акт, чието обжалване е изрично предвидено в закон. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното пред настоящия съд определение Административен съд – Варна е отхвърлил искането на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна при ЦУ на НАП за допълване на определение № 4087/19.04.2024 г. по адм. д. №541/2024 г., на същия съд, в частта за разноските с присъждане на сумата от 1 805,04 лв., представляваща юрисконсулстко възнаграждение поради частично оттегляне на жалбата на „Дино 2019“ ООД срещу ревизионен акт (РА) № Р-03000322006395-091-001/08.06.2023 г., издаден от ТД на НАП –Варна, потвърден с Решение № 162/25.08.2023 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна при ЦУ на НАП. За да достигне до този извод, първоинстанционният съд е приел, че в случая първоначално подадената жалба до съда е била нередовна, тъй като не е определен предмета на обжалване, а именно – дали се обжалва РА само в частта по ЗДДС или и по ЗКПО. Решаващият съд е заключил, че след като жалбоподателят от самото начало на с подаване на първата си жалба до съда не оспорва РА по ЗКПО, следователно не е дал повод за завеждане на дело по оспорване на РА в цялост, поради което разноски на ответната страна не следва да се присъждат. Определението е правилно. Съгласно чл. 143, ал. 4 АПК, подателят на жалбата заплаща всички разноски, когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата. Нормата е специална по отношение на общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК относно разноските при прекратяване на делото. В конкретния случай производството по делото е прекратено на основания, различни от оттегляне на жалбата, поради което насрещната страна няма право на разноски. Релевантното в случая е обаче първоначалната липса на жалба срещу РА в частта по ЗКПО. Правилно Административен съд – Варна посочва, че подадената жалба е била нередовна, доколкото не е бил определен предмета на обжалване. В такъв смисъл са и дадените указания на ВАС в Решение № 2633 от 06.03.2024 г. по адм. д. № 703/2024 г., относно определяне предмета на оспорване. В тази връзка жалбоподателят ясно заявява, че оспорва РА само и единствено в частта по ЗДДС. При липсата на жалба срещу РА в частта по ЗКПО, правилно решаващият съд е приел, че не са налице основанията по чл. чл. 143, ал. 4 АПК за изменение на определение № 4087/19.04.2024 г. по адм. д. №541/2024 г., на същия съд, в частта за разноските. Обратно на твърденията на частния жалбоподател, не са налице основание за присъждане на разноски в полза на ответната страна, след като не са изпълнени предпоставките по цитираната разпоредба - оспорването не е отхвърлено, нито оспорващият е оттеглил жалбата си. Не е необходимо субсидиарно прилагане на Гражданския процесуален кодекс, тъй като в приложимия процесуален закон - Административнопроцесуалния кодекс, са регламентирани хипотезите, при които в полза на ответника се възлагат разноските, включително юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК, Гражданският процесуален кодекс се прилага само за неуредени в този дял /дял трети от АПК/ въпроси. Дадените указания в ТР № 3/13.05.2010 г. по тълк. дело № 5/2009 г. на ОСК на ВАС не променят направения извод, тъй като в случая спорният въпрос е не дали по принцип се дължи юрисконсултско възнаграждение на ответника, а се спори по въпроса дали такова възнаграждение се дължи при прекратяване на делото, на основание, различно от регламентираното в чл. 143, ал. 4 ГПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първо отделение