Определение № 73 от 03.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2629/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ю. Т. И., [населено място] срещу определение № 3741/09.11.2016 г. по ч. гр. д. № 5166/2016 г. на Софийски апелативен съд, шести състав, с което е оставена без разглеждане частната жалба на Ю. Т. И. срещу разпореждане от 13.05.2016 г. по т. д. № 3712/2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав. Частният жалбоподател прави оплаквания за неправилност на атакуваното определение на Софийския апелативен съд. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество на частната жалба ВКС намира следното: С разпореждане от 13.05.2016 г. по т. д. № 3712/2016 г. на СГС, ТО, VI-7 състав е оставено без движение възражението по чл. 66, ал. 6 Закона за банковата несъстоятелност на Ю. И., като са ѝ дадени указания за внасяне на държавна такса, както и указания, че в противен случай производството по делото ще бъде прекратено. С частна жалба с вх. № 122237/29.09.2016 г. на СГС Ю. И. е обжалвала разпореждането на СГС пред САС. С обжалваното определение САС е приел, че подадената жалба на И. е недопустима, поради това че е подадена срещу акт, който не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Настоящият състав на ВКС, ТК, I т. о. прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК на инстанционен контрол подлежат определенията, съотв. разпорежданията, на съдилищата, които преграждат по-нататъшното развитие на делото (т. 1) или за които това е посочено изрично в закона (т. 2). Разпореждането, с което се дава указание на страната да представи доказателства за внесена държавна такса, не прегражда по-нататъшното развитие на делото, т. к. е съдебен акт по хода на делото, а не такъв, с който производството се прекратява. По отношение на такова разпореждане не е предвидена в закона възможност за самостоятелно обжалване. Несъгласието на частния жалбоподател с размера или изобщо с дължимостта на указаната от съда държавна такса е от значение за преценката му дали да внесе таксата, за да продължи производството по възражението по чл. 66, ал. 6 З., или да откаже внасянето ѝ, като евентуално понесе неблагоприятната последица на чл. 129, ал. 3, изр. 1 ГПК – връщане на възражението. Разпореждането за връщане подлежи на обжалване по силата на чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК. В производството по частната жалба срещу разпореждането за връщане въззивният съд ще извърши проверка за евентуалната незаконосъобразност на предходното разпореждане за внасяне на държавна такса, чието неизпълнение е обусловило връщането на възражението по чл. 66, ал. 6 З.. При отсъствие на постановено разпореждане за връщане на възражението по чл. 66, ал. 6 З. обжалването на разпореждането за внасяне на държавна такса е недопустимо. Горното налага извода за потвърждаване на атакуваното определение на САС. Водим от което, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия