Определение № 5757 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 470/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 176 от 07.11.2023г. по гр.д. № 252/2023г. на Разградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 494 от 08.08.2023г. по гр. д. № 677/2023г. на Разградски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от Х. Г. Г. против Т. С. Н. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 10 000лв. за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени от публикации във фейсбук групата „Забелязано в Р.“ на 19.03.2023г. и на 02.04.2023г. В касационната жалба, подадена от ищеца Х. Г. Г., се поддържа че решението е нищожно като постановено от незаконен състав, като се навеждат доводи и за неговата неправилност. Касаторът счита, че въззивното производство е опорочено от самото му начало и е постановено е от незаконен състав, тъй като при решаване на делото участвал съдия, за когото обективно са били налице основания за отстраняването му по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран конкретен въпрос. Сочи се практика на Върховния касационен съд, с която се признават за нищожни решения, постановени от незаконен състав. Ответницата по касационната жалба Т. С. Н. поддържа в писмения си отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявеният иск е по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от публикации на ответницата във фейсбук група „Забелязано в Р.“ от 19.03.2023г. като коментари към споделената от него публикация и като лични съобщения от 02.04.2023г., съдържащи обидни и клеветнически изрази. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска приемайки, че действително са налице публикации в интернет пространството, но не е доказано ответницата да е техен автор. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел установената от първоинстационния съд фактическа обстановка. На 18.03.2023г. ищецът е споделил публикация със заглавие "Станах жертва на документно престъпление" във фейсбук групата "Забелязано в Р.". Публикацията била придружена със снимков материал - на първото изображение фигурира мъж, има и добавен надпис Ф. Ф., а второто изображение е на част от прокурорски акт. Според твърденията в исковата молба, неоспорени от ответницата, на 19.03.2023г. след 18,30ч., под публикацията на ищеца, от фейсбук профил с име П. Х. са направени обидни и клеветнически коментари, адресирани до него, а един от коментарите по адрес на негов приятел. Ищецът отговорил на коментарите и в резултат на това от профила с име П. Х. били написани нови коментари с обидни и клеветнически изрази. Ищецът направил видеозапис на екрана на информационна му система с цел създаване на доказателство. След това изтрил публикацията от фейсбук групата "Забелязано в Р.", а оригиналът архивирал в личния си профил, за да го съхрани като доказателство. На 02.04.2023г. Х. Г. получил лично съобщение чрез приложението „Месинджър“, изпратено от фейсбук профила с име П. Х., отново съдържащо обидни изрази. Виждайки адресираните до него обидни изрази, отговорил на същите с цел разкриване самоличността на лицето, което стои зад фейсбук профила „П. Х.“. Според него именно ответницата Т. С. Н. е адресирала до него обидите в социалната мрежа „фейсбук“ и е разпространила унизителни за честта и достойнството му твърдения, станали достояние на неограничен кръг от хора (сред които и негови познати). Това го е накарало да се чувства зле, обиден, унизен и желаещ възмездие. Въззивният съд е приел, че действително се установява деянието и неговата противоправност: налице са публикации в интернет от 19 март и 02 април 2023г., някои от тях съдържащи обидни и клеветнически изрази спрямо ищеца, но не се установява авторството на извършеното деяние в лицето на ответницата Т. Н., което в случая е основният спорен въпрос в съдебното производство. Ангажираните от ищеца косвени доказателства не доказват, че именно Т. Н. от фейсбук профил П. Х. е публикувала коментарите в групата „Забелязано в Р.“ и личните съобщения. Съдът е отчел факта, че при използване на социалната мрежа Фейсбук съществува риск от извършване на недоброжелателни действия - при регистрация и достъп до мрежата автор на текстове може да бъде всяко лице, което от чужд профил или регистриран от него профил под друго име да отправи обидни думи и клевети. Твърденията на ищеца, че познава много добре ответницата от дете; че използваните изрази и обръщения са нейни; че тя е автор на публикациите; че при нея има конкретна особеност при използване на клавиатурата при писането на коментарите и личните съобщения - поставяне на интервал след думата и преди препинателния знак; че е завършила специалност „психология“, съдът е приел, че са недоказани и не разкриват авторството на публикациите в нейно лице. Недоказано е и насрещното твърдение на ответницата, че Х. Г. е осъден от нейния баща по четири дела, по които има образувани изпълнителни производства, и че същият злоупотребява чрез създаването на профил с име П. Х., с цел образуване на дело срещу Т. Н.. Посочил е, че от една страна, че твърденията не са подкрепени с доказателства, а от друга, не разкриват връзка на ответницата с фейсбук профила П. Х.. Установяването на факта, че ответницата е автор на публикациите, е в тежест на ищеца, което той не е сторил. Съдът е заключил, че съвкупността на представените доказателства не води на единствено възможния извод, че ответницата е създала коментарите и личните съобщения от фейсбук профил с име П. Х.. След като не е установено авторството на деянието, е безпредметно да се анализират останалите елементи на непозволеното увреждане. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о., счита, че такива липсват. Изложените от касатора доводи за нищожност на решението като постановено от незаконен състав - такъв, в който за член на състава е съществувало основание за отвод по чл. 22, ал.1, т.6 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Н ищожност на акта на съда поради незаконен състав би била налице, ако е постановен еднолично вместо от съдебен състав, с участие на лице, което не е било избрано за съдия, или с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора. Обстоятелството, че член от съдебния състав се е отстранил от друго дело, по които ищецът е страна, не обоснова извод за незаконност на състава. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе единствено до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то само ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконосъобразен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора. С Тълкувателно решение № 1/2023г. на ОСГТК е отклонено предложението за приемане на тълкувателно решение по въпроса: налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В мотивите за отклоняването се приема, че основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Обективно невъзможно е да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. По аргумент на по-силното основание - само твърдението, че съдия от състава вече се е отвеждал по друго дело на жалбоподателя, не поражда съмнение в безпристрастието му, още по-малко води до нищожност на постановения акт. Следва да се уточни, че в настоящия случай отвод на съдията не е искан. Приема се в практиката на Върховния касационен съд и е отразено в мотивите на горепосочения тълкувателен акт, че ако бъде установен незаконосъобразен отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, то това представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Следователно, такъв акт не е нищожен. В този смисъл са: Т ълкувателно решение № 13/1976г. на ОСГК на ВС, Решение № 200/19.01.2018г. по т.д. № 592/2016г. на ІІ т.о., Определение № Определение № 3349/01.07.2024г. по ч.гр.д. № 1941/2024г. на I г.о., Определение № 443/19.06.2023г. по ч.т.д. № 815/2023г. на I т.о., Определение № 386/17.05.2019 г. по гр.д. № 168/2019 г. на III г.о., Определение № 1162/28.12.2012 г. по ч.т.д. № 793/2012 г. на II т.о. и др. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване поради съмнение за нищожност на обжалвания акт. В изложението на касатора не е поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от съда в обжалвания акт и обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 на Тълкувателно решение № 1 по 19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос съставлява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване и непосочването на такъв е достатъчно, за да не бъде допуснат касационния контрол. Ако се приеме, че единственият повдигнат от касатора въпрос е този по приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, то този въпрос не е стоял на вниманието на въззивния съд, тъй като искане за отвод на състава или на отделен негов член не е заявявано. Що се отнася до посочената от касатора практика: решение № 50/29.04.2022г. по гр.д. № 3559/2021г. на I г.о.; решение № 351/12.12.2011г. по гр.д. № 497/2010г. на II г.о., решение № 65/10.05.2016г. по т.д. № 3780/2014г. на II т.о., решение № 668/15.11.2010г. по гр.д. № 1790/2009г. на I г.о.; решение № 119/17.05.2013г. по гр.д. № 1198/2012г. на III г.о., тя е неотносима. В решенията се визират различни хипотези на нищожност на съдебни актове (акт, постановен еднолично вместо от съдебен състав или с участие на съдия, който не е участвал при разглеждане на делото в открито съдебно заседание; акт, постановен извън пределите на правораздавателната власт на съда; акт, който не е в писмена форма или е неподписан; акт, в който волята на съда е абсолютно неразбираема), но нито едно от тях не се отнася до нищожност поради наличие на основание за отвод. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. Ответницата не е направила разноски и не претендира такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.