Определение № 214 от 08.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3239/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. С определение № 442 от 09.06.17г. по в. ч. гр. д. № 248/17г. на Софийския окръжен съд е потвърдено разпореждане от 27.01.2017г. по гр. д. № 551/2015 г. на Самоковския районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната исковата молба на М. В. У.. Производството пред Самоковския районен съд е образувано по искова молба на М. В. У. срещу М. И. С., в която ищецът твърди, че е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ дворно място с площ 583 кв. м., УПИ III-224 в кв. 36 по регулационния план на селото, който граничи с този на ответницата – УПИ Х-225 в кв. 35, с площ 508 кв. м. Твърди също, че с поставената между имотите ограда, около 100 кв. м. от неговия имот попадат в този на ответницата. Според ответницата спорната площ била част от нейния УПИ Х-225, но това било невъзможно, тъй като ищеццът не й е продавал части от своя парцел. Искането е ответницата да бъде осъдена да възстанови предишната истинска граница между имотите и да заплати сумата от 1000 лв., представляваща наем за ползването на спорната площ за времето от 11.02.2014 г. до подаване на исковата молба. Към исковата молба са представени нотариален акт № 10, том. I Б, рег. № 188, дело № 10/1999г., по силата на който ищецът е закупил 1/6 ид. част от УПИ III-224, както и нот. акт № 11, том I А, рег. № 206, дело № 20/1999г., с който ищецът и още три лица са признати за собственици по наследство и давност на същия имот. Въззивният съд е приел, че заявеното искане за възстановяване на предишната граница между съседните имоти следва да се квалифицира като иск по чл. 109 ЗС, а това за заплащане на наем за неоснователното ползване на спорната площ - по чл. 59 ЗЗД. Условие за редовност на исковата молба е индивидуализирането на спорната част от имот по площ, местоположение, граници, статут и придобивно основание. Ищецът не е изпълнил указанията за отстраняване недостатъците на исковата молба. Неговото искане за образуване на производство по „съдебна индивидуализация на спорния имот“ не попада в никое от законоустановените процесуални средства за защита на правото му, а ако се приеме, че същото е претенция по чл. 109а ЗС, то тя би била недопустима, доколкото в случая границите на имотите са определени с регулационен план. След като ищецът не е изпълнил дадените му многократно указания да посочи придобивното основание на твърдяното от него право на собственост върху описания имот и не е индивидуализирал претендираната реална част от 100 кв. м., която твърди, че се ползва неоснователно от ответницата, то не е необходимо да се дават последващи указания за уточняване на исканията му с цел привеждане в съответствие на обстоятелствената част на исковата молба и петитума. Частна касационна жалба срещу това определение е подадена от М. В. У.. Жалбоподателят изразява несъгласие с възприетото от въззивния съд, като поддържа, че е посочил относимите към спора факти; че частта от имота, която неоснователно се владее от ответницата, е индивидуализирана в достатъчна степен съобразно етапа на делото, като определена по граници и размер, доколкото за по-точна индивидуализация е необходимо да се назначи съдебно - техническа експертиза; че е формулирал ясно искане до съда и е представил съответните писмени доказателства. Счита, че придобивното основание е определено в представените доказателства, които представляват неразделна част от исковата молба и следва да се преценяват с нея в единство. Поддържа, че искането за идентификация на имота няма как да бъде удовлетворено, тъй като не е завършен процесът на изграждане на кадастър за цялата територия на страната. В тази връзка сочи, че дадените указания на съда са формални и не са съобразени с изискванията на чл. 127, ал. 4 и ал. ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроса „дали търсеният идентификатор на имота е основание да не се даде ход на делото”. Не сочи задължителна практика във връзка с посоченото правно основание. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, но не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от жалбоподателя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Исковата молба на жалбоподателя е върната от съда не защото не е посочен идентификатор на спорната реална част от имота, а защото, въпреки дадените указания, не са отстранени недостатъците й. При предявяване на иск спорното материално право следва да бъде индивидуализирано чрез посочването на страните, между които е възникнал правният спор, обстоятелствата, от които произтича правото, както и чрез отправеното до съда искане. В настоящия случай ищецът не е посочил обстоятелствата, от които произтича правото му на собственост върху имота, засегнат от правния спор, както и причините за спора с ответницата. Липсват твърдения за това на какъв придобивен способ се позовава ищецът за притежавания от него имот. Липсват ясни твърдения за това към кой урегулиран поземлен имот принадлежи спорната реална част – към имота на ищеца или към имота на ответницата. В случай, че спорната площ е част от УПИ на ответницата, не е ясно какви са твърденията на ищеца, които изключват нейните права - грешка в кадастралния план или отпаднало отчуждително действие на заварения от ЗУТ неприложен дворищнорегулационен план. Възможно е спорната реална част да принадлежи към УПИ на ищеца и ответницата да е завзела тази площ без основание, но липсват ясни твърдения в тази насока. Съдът може да се произнася само по редовна искова молба. Недопустимо е липсата на твърдения в исковата молба да бъде преодоляна чрез експертиза. Експертизата се допуска като доказателствено средство за установяване на твърденията на страните, а не като база, от която тепърва да се правят твърдения за спорното право. По една неясна искова молба не само съдът не може да разпредели правилно доказателствената тежест, но и ответникът не би могъл да упражни правото си на защита, като въведе в процеса релевантни възражения с отговора на исковата молба. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,