Определение № 1150 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1851/2023 г.
ВКСII търговско отделение08.05.2024reporting judge Николай Марков
Ruling
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №822 от 14.06.2023 г. по в.гр.д.№983/2023 г. на САС, поправено с решение №1115 от 11.09.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. ОСЪЖДА Г. В. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 960 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. ОСЪЖДА К. В. Г., [ЕГН] да заплати на ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 960 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Grounds
Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Г. и К. В. Г. срещу решение №822 от 14.06.2023 г. по в.гр.д.№983/2023 г. на САС, поправено с решение №1115 от 11.09.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. С обжалваното решение след частична отмяна на решение №199 от 01.12.2022 г. по гр.д.№168/2022 г. на ОС Видин, са отхвърлени исковете по чл.432 КЗ предявени от Г. В. Г. и К. В. Г. срещу ЗД „Бул инс“ АД за заплащане на всяка от ищците на суми от по 5000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра им М. В. Г., настъпила на 31.10.2018 г. в резултат на ПТП от 29.10.2018 г., ведно със законната лихва от 05.08.2019 г. до окончателното плащане и е потвърдено решение №199 от 01.12.2022 г. по гр.д.№168/2022 г. на ОС Видин в частта, с която исковете са отхвърлени до пълните предявени размери от по 40 000 лв. за всяка от ищците. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по множество въпроси, които се свеждат до следните уточнени от настоящия състав въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. За предпоставките/критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС№4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг на лицата с право на обезщетение. 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички изложени от страните доводи, да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗД „Бул инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е, дали и доколко ищците са претърпели неимуществени вреди, които да подлежат на репариране от застрахователното дружество. Посочил е, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение, като предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка, като особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Анализирайки подробно показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е счел, че не се установява такава близка, трайна и дълбока връзка, излизаща извън представите за нормална сестринска близост. Намерил е за безспорно, че между трите сестри са съществували отношения на силна взаимна обич и привързаност, които обаче не излизат извън нормалните за разширеното семейство. Отчел е, че не може да се пренебрегне факта, че както ищците, така и загиналата са имали собствено семейство – съпруг и деца, живеели са на различни места. Не е подложил на съмнение обстоятелството, че покойната сестра е помагала на ищците при отглеждането на децата им, както и че е помагала при отглеждането на сестрите си като малки - семейството е било многочленно и че са разчитали взаимно на помощта си. Изразил е становище, че тези обстоятелства обаче не обосновават наличието на извънредно силна връзка - ищците и загиналата са имали родители, които не са се отказали от грижите за тях – напротив всички са живеели в една къща, а всяка от сестрите е имала свои деца. На следващо място е изложил съображения, че твърдените действително претърпени болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, също подлежат на пълно доказване от ищеца, а свидетелите описват реакции на ищците, които са нормални психологични реакции след такова събитие и не излизат извън рамките на обичайната голяма скръб при загуба на близък. Приел е, че ищците безспорно страдат за починалата си сестра, но няма вреди, които да надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка – всяка от тях е продължила живота си, като не е подложил на съмнение и чувствата на ищците и тяхната мъка, но доколкото обезщетение за смъртта на братя и сестри се присъжда само по изключение, установената преди смъртта връзка и неимуществените вреди следва да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка, а в случая това не се установява. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. При постановяване на решението си въззивният съд е дал собствено разрешение на предмета на делото, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, възражения на страните. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд е дал подробен отговор на основният спорен по делото въпрос, като се е съобразил изцяло и с разясненията, дадени в ТР №1/2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и в разясненията, посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съществуването на които изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В процесната хипотеза въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените в ТР разяснения /което съобразяване изключва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за недоказано наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалата и нейните сестри. Необходимо е да се отбележи също така, че доколкото конкретните житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, а решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. С оглед изхода на спора, всеки от касаторите дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 960 лв. с вкл. ДДС /съобразно приложените договори за правна помощ, в които уговореното възнаграждение е в размер на по 960 лв. с ДДС, а не в претендирания размер от по 1320 лв. с ДДС/. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,