Определение № 561 от 02.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 520/2009 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на. М. Е. Т. К., Лондон, А., чрез а. С, срещу постановеното от Софийски апелативен съд определение № 590 от 11.05.2009 г. по ч. гр. д. № 2588/2008 г. С атакуваното определение е обезсилено постановеното от Монтански окръжен съд определение от 24.09.2008 г. по ч. гр. д. № 149/2008 г., с което е отказано допускане на обезпечение на бъдещ иск чрез задържане на Моторен кораб „М”, регистрационен № 1* собственост на У. Д. Корабоплавателна Компания /Украинско Дунавско Параходство/, Измаил, Украйна, като производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател поддържа, че определението на Софийски апелативен съд е неправилно и обстойно аргументира становището си, че именно българският съд е компетентен по допускане на исканото обезпечение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател е развил доводи и във връзка с допускането на касационното обжалване на въззивното определение, като твърди, че са налице визираните в чл. 280, ал.1, т. 2 и 3 ГПК основания. Ответникът - Украинско Дунавско Параходство, Измаил, Украйна - не заявява становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок, поради което е процесуално допустима. По допускане на касационното обжалване: Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените от частния жалбоподател въпроси, свързани с международната компетентност на българския съд да разглежда молби за допускане на обезпечение на арбитражни искове, които ще бъдат разглеждани в други държави, са от решаващо значение за изхода на конкретното дело, т. е. осъществена е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед липсата на практика на касационната инстанция по тези въпроси, следва да се счете, че е налице и допълнителното изискване, специфично за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - решаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице, обаче, второто релевирано от частния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените по делото актове на Варненски окръжен и Варненски апелативен съд не сочат на противоречиво разрешаване на поставените в частната касационна жалба въпроси. Освен това, липсват данни същите да са влезли в сила. По основателността на частната жалба. За да обезсили първоинстанционното определение и да прекрати производството по образуваното по жалба срещу него в. гр. д. № 2588/2008 г., въззивната инстанция е приела, че спорът за обезпечаване на бъдещ арбитражен иск, с който е бил сезиран Монтански окръжен съд, не е подведомствен на българския съд. Този извод е направен с оглед обстоятелството, че нито една от страните по бъдещия арбитражен иск не е с местопребиваване в Република България; че седалището на уговорения арбитражен съд е в Лондон и че ответникът по бъдещия арбитражен иск не притежава имущество на територията на България, като в тази връзка е отчетен и фактът, че корабът, който е обект на обезпечителната мярка не се намира в България - същият е освободен още след изтичането на 72-часовия срок по чл. 365, ал. 2 КТК. Обжалваното определение е неправилно. Незаконосъобразен е изводът на въззивната инстанция, че българският съд не е компетентен да се произнесе по искането за допускане на обезпечение. Правомощието на българския съд за „задържане на кораб” като обезпечение на точно определени искове е изрично установено в специалната разпоредба на чл. 365, ал. 5 от Кодекса за търговското корабоплаване. То произтича също и от общата разпоредба на чл. 9 във връзка с чл. 10 от Закона за международния търговски арбитраж. Неоснователно решаващият състав се е позовал на чл. 25 от Кодекса за международното частно право и чл. ІІ, т. 1 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения. Приемането на Кодекса за международно частно право не дерогира приложението на приетите преди него актове, уреждащи материята на международното частно право. Напротив, в чл. 3, ал. 1 от същия нормативен акт е посочено ясно и недвусмислено, че неговите разпоредби не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила на Република България или в друг закон. Такъв „друг закон”, относим към международната компетентност на българския съд по допускане на обезпечение на бъдещ арбитражен иск в случая се явяват именно Кодексът на търговското корабоплаване /чл. 365, ал. 5/ и Законът за международният търговски арбитраж /чл. 9 във връзка с чл. 10/. Като е стигнал до извод, различен от горния, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен, а делото - върнато на същия съд за разглеждане на частната жалба по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение