Определение № 465 от 18.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2019 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Е., Е. К. Е. и К. Е. К. против решение от 10.12.2018 г. по гр.д.№ 3990/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 02.11.2017г. по гр.д. № 2019/14г. на Софийски РС и вместо това е признато за установено по отношение на касторите, че О. Г. В. е собственик на основание чл.124, ал.1 от ГПК на мазе под главния вход на къщата / предишна абонатна станция/ с площ от 15 кв.м. при съседи: от изток- тоалетна на ресторант/ бивша стая/, от юг- ресторант/ бивш вестибюл/, от запад- коридор и от север- двор на сградата, на антре с площ от 4, 7 кв.м. при граници: изток- коридор и тоалетна, от юг-кухня на ресторанта/ бивша стая/, от запад- стълбищна площадка, от север- двор и на коридор с площ от 4, 12 кв.м - при граници: от изток – мазе под главния вход, от юг- ресторант / бивш вестибюл/, от запад – кухня на ресторанта/ бивша стая/ и антре, от север- тоалетна. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 1 ЗВСОНИ, защото не е отчетено, че процесните помещения са с променено предназначение и са станали общи части на етажната собственост, не съществуват във вида, в който са били отчуждени по ЗОЕГРНС, поради което не подлежат на реституция, за допуснати съществени процесуални нарушения поради необсъждане на събрани доказателства, установяващи посочените твърдения и влязлото в сила решение, с което е уважен предявения от тях против ответницата по касация иск по чл. 109 ЗС, и за необоснованост на извода, че процесните помещения са останали индивидуална собственост, а не обща част, съществуват и подлежат на реституция по ЗВСОНИ. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани въпроси, които обобщени, изглеждат така: Възстановява ли се собствеността по ЗВСОНИ върху помещение с променено предназначение в периода, докато имота е бил одържавен и е ползвано от етажните собственици като обща част. Как следва да се съобрази в този случай влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 109 ЗС, предявен от етажните собственици против реституента за осигуряване на достъп до същите помещения. Има ли значение на реституцията по ЗВСОНИ факта на преустройството на одържавените помещения и факта, че 20 години след реституцията те са ползвани като общи части. Може ли решението, с което се установява принадлежност на правото на собственост на ищцата да промени предназначението на помещение, за което е установено, че е обща част с влязло в сила решение. По тези въпроси, касаторите се позовават на цитирана и представена съдебна практика на ВКС – решения по чл. 290 ГПК и на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответницата по касация оспорва жалбата и допускането до касация, защото поставените въпроси не съответстват на установените факти по делото – няма решение за промяна на предназначението на процесните помещения, те са част от самостоятелен обект, който е индивидуална собственост – сутерения етаж и за тях ищцата не е получила обезщетение. Относно силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 109 ЗС се възразява, че след това са настъпили нови факти и обстоятелства, които са съобразени с въззивното решение. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Сградата находяща се в [населено място], [улица] строена около 1928 г. и е била собственост на Г. Н. В.. След смъртта й, нейните наследници са извършили делба по ч. гр.д.№ 90/1942 г. и с делбен протокол от 26.01.1942 г. Г. Н. В. придобива в дял целия по т. 1”б” сутеренен етаж, състоящ се от четири стаи, две кухни, вестибюл, пералня, две антрета, коридор, клозет и едно мазе под главния вход на къщата; по б. „в” – целия първи етаж и по б. „г” – по-голямото мазе, находящо се на двора на къщата. Р. Н. В. получава целия втори етаж, мансардния етаж и четири тавански помещения и малкото мазе/цветарника, находящо се в двора на къщата. На основание ЗОЕГПНС от Г. В. / починал на 03.11.1985 г./, чийто наследник е ищцата О. Г., е отчужден сутерена с площ от 192 кв.м. заедно с прилежащите зимнични и тавански помещения и е съставен Акт за завземане на недвижим имот за държавен № ....г. Със заповед № РД-57-1968/03.12.1992г. отчужденият имот е деактуван на основание чл. 1 ЗВСОНИ. Ответниците по иска са купили от Р. В. с н.а. № .... г., 6/11 ид.ч. от мансардния етаж и цветарника на двора. На основание съдебна спогодба от 28.02.1970г. по гр.д. № 423/70г. Д. и Е. Е. са придобили изцяло собствеността върху мансардния етаж и малкия цветарник в двора. След преустройство от част от него и от четирите тавански стаи са оформили жилище-мизонет, което са прехвърлили на третия ответник К. Е.. С решение от 12.09.1982г. по гр.д. № 6545/82г. на СРС са разпределени идеалните част от общите части на сградата към сутеренния и първия етаж. В периода докато сутеренния етаж е бил държавна собственост, в него са настанени наематели, които са го ползвали за стопански нужди. С писмо от 24.02.1978г е заявено съгласие от РРСП „ Ремонт и експлоатация“, което стопанисва сутеренния етаж, за изграждане на отоплителна инсталация и в държавните жилища- сутерен и втория етаж. С писмо от 22.09.1978г. същото предприятие е дало съгласие да предостави избено помещение за изграждане на абонатна станция. Членовете на етажната собственост са взели решение и са изразили съгласие за топлофициране на сградата, видно от протокол от 20.03.1978г. Оспорването от ищцата на автентичността на подписа на наследодателя й Г. В. не е доказано. По молба от 04.06.1986г. на домсъвета на сградата е издадено разрешение за строеж № Б-159/09.06.1986г. за изграждане, съобразно утвърдени проекти, инсталация за отопление и топла вода по одобрен проект от 20.09.1985 г. На 01.12.1989 г. са въведени в експлоатация инсталациите за отопление и топла вода в сградата, като абонатната станция е предадена от председателя на домсъвате за стопанисване от ТП-София / л. 182 от делото на РС/ С решение, влязло в сила на 19.09.2011г., постановено по гр.д.№ 4165/2004 г. на СГС е уважен иск по чл. 109 ЗС, предявен от Д. и Е. Е. против О. В. да преустанови действията, с които пречи на ищците да ползват следните общи части: абонатна станция с площ 15 кв.м., стълбищна площадка с площ 8 кв.м. и коридор с площ 4,12 кв.м., като премахне поставената от нея преграда между коридора и стълбищната клетка. На 14.02.2013 г. е изпълнено това решение чрез въвеждане на Е. във владение па посочените помещения. След влизане в сила на решението по чл. 109 ЗС, О. Г., като притежаваща обекти в сградата с повече от ѕ от общите части, е поискала преустановяване отоплението на сградата. От 01.12.2011г. сградата вече не е топлофицирана. На 03.09.2012г. „Т.С.“ ЕАД е демонтирала абонатната станция. Според представеният отговор на исковата молба, през 2014г. ищцата отново е отнела достъпа до процесните помещения на ответниците като е изградила стена от тухли. От назначената по делото СТЕ се установява следното: Сутеренът е частично под нивото на земята, а помещението, в което е била демонтираната абонатна станция е било едно ниво под него под главното „северно” стълбище на сградата. Коридорът, предмет на исковата молба е част от вътрешната площ на сутерена. Част от стълбищната площадка е входното антре с площ 4,7 кв.м., предмет на иска, което е в обема на сутеренния етаж. Сградата има две стълбища. Северното централно и западното, обозначено като дървено, водещо до мансардния етаж, но през което има достъп до всеки от етажите през врата, които врати са затворени. Там от където започна западното стълбище има площадка от 3,3 кв.м. и антре, което започва от последното стъпало надолу по стълбището и подът му е на ниво сутерена. През 2000 г. е извършено преустройство на приземния етаж в ресторант, за което е одобрен архитектурен проект на 08.06.2000 г., като част от пространството под водещото нагоре и до водещото надолу рамена на дървеното „западно” стълбище и цялата сутерена етажна площадка са преобщени към кухненския сектор на ресторанта и сега са оформени в помещението „умивалня съдове 4,7 кв.м. Предмет на иска по чл. 109 ЗС е била преграда, отделяща тези помещения. При тези доказателства, РС е приел, че с влязлото в сила решение по иска по чл. 109 ЗС със сила на пресъдено нещо между страните е установено, че процесните помещения са общи части, до които О. Г. е осъдена да предаде достъп на етажните собственици Е.. Премахването на съоръжението абонатна станция не води до промяна на правото на собственост, т.е. правото на собственост не се е „ върнало” в патримониума на ищцата. Предвид преустройството с цел изграждане на абонатна и промяна на предназначението е прието, че процесните помещения не са реституирани като част и принадлежност към сутерена. Затова искът е отхвърлен. Въззивният съд е приел, че решението по иска по чл. 109 ЗС не създава сила на пресъдено нещо относно правото на собственост върху процесните помещения съобразно разясненията в мотивите по т. 1 по ТР № 4/06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Към момента на отчуждаването процесните помещения са били собственост на наследодателя на ищцата. Последващото вътрешно преустройство не е основание да не се реституира сутеренния етаж, а мазето под главния вход не е станало обща част, защото няма решение на етажните собственици. То само е предоставено от държавата за ползване за абонатна. След демонтирането й е отпаднала необходимостта за осигуряване на достъп до нея на етажните собственици. Предвид новото фактическо положение, решението по иска по чл. 109 ЗС не обвързва страните и в частта за осигуряване на достъп до абонатната. Такава вече няма. С тези мотиви е отменено решението на РС и вместо това положителният установителен иск за собственост е уважен. Решението на въззивната инстанция е съобразено със задължителната съдебна практика – мотивите към т. 1 от ТР № 4/06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, с която се прие, че правото на собственост на ищеца по негаторен иск е условие за уважаването му, но то не е част от предмета на спора и по него не се формира сила на пресъдено нещо. Поради това и предвид установеното, че вече няма съоръжение „абонатна станция”, което е демонтирано, не е формирана сила на пресъдено нещо относно това, че процесните помещения са обща част на етажната собственост. Затова въпросите, свързани с това, че съдът е следвало да съобрази формираната сила на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 109 ЗС при произнасянето по иска за установяване правото на собственост, който сега е предявен, не са основание за допускане до касационно обжалване. Решението в тази част е съобразено с актуалната задължителната съдебна практика. Абонатната станция е монтирана в помещение, което безспорно е било индивидуална собственост, предоставено в дял на наследодателя на ищцата с делбения протокол от 19942 г., а след одържавяването му по ЗОЕГПНС е станало собственост на държавата. Нормата на чл. 160, ал.5 ППЗТСУ /отм/, която е действала към момента на топлофициране на сградата, изисква собствениците да осигурят помещение за абонатна, а ако не постигнат съгласие, за осигуряване на абонатна станция може да се извърши отчуждаване. В случая собствениците, /каквато е била и държавата/ са постигнали съгласие за предоставяне на одържавеното помещение за абонатна. Затова не е провеждано отчуждаване. Приложена е пълната хипотеза, а не втората. При приложение на първата хипотеза, със изразяване на съгласие, помещение, което е индивидуална собственост да се ползва за абонатна, не се променя правото на собственост, респективно с монтиране на съоръжения за топлофикация на сградата не се променя правото на собственост върху помещението С решение № 427/28.12.2012г. гр. д. № 357/2012 г. І г. о. е прието изрично, че когато в сграда, собственост на едно лице се постави оборудване – функционално свързани машини и съоръжения на друго лице, правото на собственост върху помещението не се променя. От значение за определяне статута на едно помещение като самостоятелен обект или като обща част е принадлежността на правото на собственост към момента на възникване на етажната собственост – Р № 211/13.09.2011 г. по гр.д.№ 1940 /2009 г. на ВКС, І гр.о., Р № 280/2013 г. от 18.03.2014 г. по гр.д.№ 1718/2013 г. на ВКС, І гр.о. Фактът на промяната на предназначението на помещение, което е индивидуална собственост след възникване на етажната собственост, няма за последица промяна в принадлежността на правото на собственост. В конкретния случай етажна собственост е възникнала с делбата от 1942 г., а процесните помещеня са получени в дял от наследодателя на ищцата от същия момент. Нормата на чл. 38, ал.2 ЗС се отнася само за части от сградата, които са общи, но не за помещения, които са индивидуална собственост. С решение на общото събрание не може да се промени правото на собственост върху помещение, което е индивидуална собственост на някой от етажните собственици като принадлежност към обекта му. Наличието на преустройство в помещения, които се реституират също не е основание, за да не настъпи реституционния ефект по ЗВСОНИ. С ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС се прие, че вътрешното преустройство, колкото и съществено да е не е основание за това да не настъпи реституционния ефект по ЗВСОНИ. В конкретния случай се установява, че с преустройството за ресторант на приземния етаж са присъединени към него макар и незначителни обеми от сутерена. Това преустройство обаче е станало по одобрен проект през 2000 г. – след влизане в сила на ЗВСОНИ и без съгласие на ищцата. Така и по въпросите, свързани с това дали се реституира по ЗВСОНИ помещение, което е преустроено и не съществува, не се допуска касационно обжалване. По този въпрос решението е съобразено със задължителната съдебна практика и казуалната практика на ВКС и с установеното по делото – че преустройството е настъпило след настъпване на реституционния ефект по ЗВСОНИ. По изложените съображения поставените въпроси не обуславят допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Предвид наличието на съдебна практика по тези въпроси, не е налице и основанието по чл. 280, ал.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване и на второто посочено основание. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски до доказания размер с представения договор за правна помощ в размер на 1500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение