Определение № 409 от 06.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3398/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е Определение № 1337 от 05.06.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1513/20120 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Разпореждане № 7063 от 02.03.2020 г., постановено по гр.д. № 11303/2019 г. на Софийския градски съд за връщане на искова молба. Частният жалбоподател И. А. И., чрез процесуалния си представител излага съображения, че обжалваното определение е неправилно и моли да бъде допуснато касационно обжалване и бъде отменено обжалваното определение. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. И. А. е подала молба до ГС София вх.№107098/28.08.2019г., озаглавена „Искова молба“, в която не е посочила кой е ответник по иска и, нито какъв е петитума. С разпореждане от 23.10.2019 г. са дадени указания на ищцата да конкретизира ответника, адреса на призоваване и да обоснове правния си интерес, да изложи обстоятелства на които основава искането си, конкретизира петитума на исковата молба и заплати държавна такса по сметка на първоинстанционния съд. В изпълнение на указанията с молба от 29.11.2019 г. ищцата е посочила, че интереса ѝ да предяви иск произтича от незаконосъобразни действия на ЧСИ, че искът е насочен срещу ЧСИ и иска прогласяване нищожността на покана за доброволно изпълнение, която ще влече и нищожността на публична продан. С разпореждане от 06.12.2019 г. на ищцата отново е указано да конкретизира дали се обжалват действия на съдебен изпъленител по чл. 435 ГПК или претендира по исков ред да бъде прогласена нищожност на покана за доброволно изпълнение. В изпълнение на указанията с молба от 09.01.2020 г. ищцата заявява, че иска защитата ѝ да се развие по реда на чл. 439, ал.1 и ал.2 ГПК. Оспорени са изпълнителните действия на ЧСИ, който според нея се основават на „несъществуващ факт“ – изпълнителен лист, който е бил основание за публична продан, но не се основава на решение на СРС, а произтича от „тайно заповедно производство“, посочено е че се иска прогласяване нищожността на постановление за възлагане на недвижим имот. С разпореждане от 02.03.2020 г. по гр.д. № 11303/2019 г. на Софийски градски съд е върната исковата молба, тъй като е прието, че ищцата не е посочила ясно кой е ответника по молбата й и кои негови действия счита за незаконосъобразни. Съдът е приел, че от молбите на жалбоподателката не става ясно дали се иска прогласяването на нищожност на акт на ЧСИ или на съд. За да постанови обжалваното определение въззивния съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за това, че не са изпълнени указанията за отстраняване нередовности на исковата молба, поради което е потвърдил определението за връщането й. Жалбоподателката поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, тъй като със същото е разрешен процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно относно служебните задължения на съда съобразно разпоредбата на чл. 129, ал.1 и ал.2 ГПК, когато се констатират нередовности на исковата молба. Позовава се на даденото разрешение в решени от 19.01.2018г. по т.д.№2435/2016т. на ВКС и решение от 06.03.2013г. по т.д.№1178/2011г. на ВКС. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение по така поставения въпрос и на соченото основание. Същото е постановено в съответствие с даденото разрешение на въпроса в практиката на ВКС, доколкото в посочените от жалбоподателката решения на ВКС са разгледани хипотези, които не са относими с настоящия казус, доколкото в тях са дадени принципни решения свързани с разглеждане на спора по същество, но не са изложени съображения касаещи редовността на исковата молба. В случая въззивното определение не е постановено и в противоречие със задължителната практика на ВКС обективирана в т. 4 от Тълкувателно Решение № 1/2001 на ВКС, в което е прието, че съгласно чл. 100, ал. 1 ГПК /отм. аналогичен на 129 ГПК /нов/ ако исковата молба не отговаря на изискванията на предходните два члена - чл. 98 ГПК отм./аналогичен на чл.127 ГПК /нов./ и чл. 99 ГПК отм./аналогичен на чл.128 ГПК/ на ищеца се изпраща съобщение за отстраняване в седмодневен срок допуснатите нередовности, а според ал. 2, ако той не ги отстрани в срок, исковата молба заедно с приложенията се връща. По същия начин се постъпва и когато нередовностите на исковата молба се забележат в течение на производството - чл. 100, ал. 3 ГПК/отм./, аналогичен на чл. 129, ал.3 ГПК/нов/. В случая не е налице отклонение от задължителната практика на ВКС и касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Що се касае до искането на ищцата да и бъде върната внесената от нея държавна такса в размер на 80 лева, то преценката дали е налице предпоставката на чл.4б от Закона за държавните такси следва да се извърши от ГС София, по чиято сметка е постъпила същата. Предвид изложените съображения съдът: