Определение № 24 от 17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2050/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С. чрез назначения му особен представител адв. В. К. против решение от 02.12.2020 г. по в.гр.д. № 725/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 716/05.11.2019 г. на Районен съд Казанлък, постановено по гр.д. № 162/2018 г., с което е отхвърлен предявения от касатора срещу „Център за психично здраве –Стара Загора“ ЕООД и Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], частичен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за солидарното им осъждане за заплащане на обезщетение в размер на 6000 лв. / от пълен размер на иска - 30 000 лв./, представляващо обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неправомерно задържане, стрес, срам, страх, уронване на престиж, психически тормоз вследствие престоя на ищеца в двете здравни заведения за периода от 10.05.2014 г. до 15.05.2014 г., ведно със законната лихва от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Доводите са, че по делото не били ангажирани доказателства, че настаняването му в психиатричната болница, извършено на 10.05.2014 г. е при условията на спешност, като поддържа, че такива съществуват само за доказано психично болни лица, които се водят на отчет в съответното ЦПЗ. На следващо място поддържа, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са обсъдили, че по отношение на него не са били налице посочените в чл.146, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за здравето предпоставки; че е липсвало правно основание за издаване на епикриза № 333/2014 г. от „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД, както и че не е налице информирано съгласие от негова страна. Според касатора е нарушена нормата на чл.52, ал.4 от Конституцията на Република България, според която никой не може да бъде подлаган принудително на лечение и на санитарни мерки, освен в предвидените от закона случаи, а съгласно Закона за здравето, принудителното настаняване за лечение може да бъде осъществено единствено въз основа на съдебно решение, каквото в настоящия случай не било налице. Позовава се и на нарушения на нормите на чл.30, ал.1, ал.2, ал.3, чл. 35, ал.1 от Конституцията, чл.5 §1 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, чл.2 от Протокол № 4 към Конвенцията, чл.3, §2, т.а, чл.6, чл.45 от ХОПЕС, чл.87, ал.1, чл.88, чл.146, 147, 154 и 157 от Закона за здравето и Наредба № 24/2004 г. на МЗ, регламентираща медицински стандарт „Психиатрия“. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддръжа, че обжалваното решение е очевидно неправилно с обосновка, че съдът не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и е действал като контролно-отменителна инстанция, а не като втора по ред инстанция по съществото на спора. На следващо място в изложението са поставени, в хипотезите на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, и следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди какви са законовите условия и ред за установяване и лечение на психично заболяване, когато по иска с правна квалификация чл.49 ЗЗД ищецът твърди, че са били нарушени от лекари в състава на ответните лечебни заведения и претендира обезщетение за неимуществени вреди; 2/ Длъжен ли е съдът да приложи практиката на ВКС, когато ищецът приложи по делото такава и изрично насочи вниманието на въззивния съд към нея; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да приложи практиката на ЕСПЧ, когато ищецът е приложил такава още към първоинстанционното дело и изрично е насочил вниманието на съда към нея и 4/ Неприлагане практиката на ЕСПЧ означава ли, че въззивният съд е нарушил точното прилагане на закона. По отношение на първия поддържан от касатора допълнителен критерий се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 260/14.02.2020 г. по гр.д. № 449/2019 г., според която по предявен иск по чл.49 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от противоправното поведение на лекари в състава на ответното лечебно заведение, изразено в подлагане на медицински дейности за установяване и лечение на психично разстройство на пострадалия не по условията и по реда, определени в закона, съдът е длъжен да обсъди какви са законовите условия и ред за извършената медицинска дейност и дали медицинският състав на лечебното заведение ги е нарушило. По втория допълнителен критерий не е изложена мотивирана обосновка за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната страна - Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П.П. излага становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси не са правни, а имат характер на оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната страна – „Център за психично здраве –Стара Загора“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. М. заявява в отговора на жалбата становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да отхвърли предявения частичен иск с правно основание чл.49 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът е приведен от полицейски служители при първия ответник – Център за психично здраве – Стара Загора при условия на спешност, т.е. в хипотезата на чл.153, ал.1 ЗЗ, предвиждаща прилагане на спешна психиатрична помощ спрямо лица с очевидни признаци на психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за здравето или живота на други лица. Видно от издадената епикриза от д-р С., работещ в ЦПЗ, ищецът с поведението си е представлявал пряка и непосредствена опасност за здравето и живота на околните, като е направена и преценка, че спешната психиатрична помощ в конкретния случай следва да се окаже от друго лечебно заведение, посочено в чл.153, ал.2 ЗЗ, а именно лечебно заведение за стационарна психиатрична помощ, каквото заведение представлява Държавна психиатрична болница „Д-р Г. К.“, [населено място], към което е насочен ищецът. Прието е, че хоспитализирането на ищеца в лечебното заведение на 10.05.2014 г. е именно в хипотезата на спешност, което се установява от заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза, според което представената анамнеза и установеното при психиатричния преглед са основания за хоспитализация по спешност с цел овладяване на спешното състояние. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.153 ЗЗ не обвързва пребиваването на лицата, нуждаещи се от спешна психиатрична помощ в съответното заведение с някакви конкретни срокове. В случая по лекарска преценка, състоянието на спешност при ищеца е продължило два дни – до 12.05.2014 г., след което е задействана процедурата, разписана в чл.154, ал.1 ЗЗ, според която когато състоянието на лице по чл.146, ал.1, т.1 и 2 ЗЗД налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 ч., като уведомява незабавно близките на пациента за това, като по изключение срокът по ал.1 може да бъде продължен еднократно с не повече от 48 часа с разрешение на районния съдия. При съобразяване на събраните по делото писмени доказателства, съдът е приел, че със заповед на директора на ДПБ, Раднево от 12.05.2014 г., ищецът е настанен временно за срок от 24 часа в болницата, след като е постъпил по спешност на 10.05.2014 г., т.е. за периода от 10 до 12 май 2014 г. ищецът е пребивавал в болницата по спешност по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЗ, а от 12.05.2014 г. до изписването му на 15.05.2014 г., е пребивавал при условията на чл.154 ЗЗ, тъй като срокът от 24 часа е продължен с 48 часа с разпореждане на РС Раднево от 12.05.2014 г. Този срок е изтекъл на 15.05.2014 г., на която дата е било насрочено и съдебното заседание за разглеждане на внесеното от директора на болницата искане за провеждане на задължително лечение на ищеца. След прекратяване на производството по ч. гр.д. № 223/2014 г., ищецът е изписан от болницата на същата дата. При така изложените мотиви, въззивният съд е приел, че нито служители на първия, нито на втория ответник, са допуснали нарушение на предвидените в ЗЗ условия и ред за диагностициране и лечение на пациент, чието състояние налага спешна психиатрична помощ. При съобразяване на разпоредбите на чл.153, ал.1 и чл.154, ал.1 ЗЗ, уреждащи правилата за оказване на спешна психиатрична помощ и за продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, чрез хоспитализиране на лицето за срок не по-дълъг от 24 часа и на изложения от въззивния съд правен извод в мотивите на обжалваното решение, че разпоредбата на чл.153 ЗЗ не обвързва пребиваването на лицата, нуждаещи се от спешна психиатрична помощ в съответното заведение с някакви конкретни срокове, настоящият съдебен състав приема, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението в хипотезата на тежко нарушение на материалния закон, доколкото последният е приложен в неговия противоположен смисъл, което е пряко установимо от мотивите на въззивния акт. Касаторът не дължи държавна такса за производството по чл.290 ГПК, тъй като е освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,