Определение № 4378 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3913/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4346/08.07.2022 г., подадена от К. А. А., чрез адв. И. Т. – САК, срещу определение № 325/08.06.2022 г. по ч. гр. д. № 220/2022 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо определение № 416/31.01.2022 г. по гр. д. № 2038/2021 г. на Варненски окръжен съд. С последното е прекратено като недопустимо производството по предявения от частната жалбоподателка иск по чл. 440 ГПК, поради липса на правен интерес от търсената защита. Определението е обжалвано с оплаквания за недопустимост и неправилност. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като потвърждава недопустим съдебен акт на първоинстанционния съд, който е постановен в нарушение на принципа на състезателното начало, прогласен в чл. 8 ГПК. Поддържа, че обжалваното определение е и неправилно и незаконосъобразно, тъй като съображенията на въззивният съд са такива по съществото на спора, а не по неговата допустимост, както и че същото е постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 440 ГПК. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, който според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно: 1. „В случай че, при преценка допустимостта на иска (чл. 130 ГПК) не бъде спазен принципът на състезателното начало (чл. 8 ГПК) и ищецът бъде лишен от възможността да се защити, това води ли до недопустимост на постановения по чл. 130 ГПК съдебен акт за връщане на исковата молба и прекратяване на производството?“; 2. „ При предявен иск по чл. 440 ГПК, въпросът относно противопоставимостта между засегнатото право на третото лице и правото на взискателя по изпълнението, въпрос по съществото на спора ли е или такъв по допустимостта на предявения иск? На кой етап от исковия процес следва да бъде разрешен този въпрос – на етапа по преценка допустимостта на иска (чл. 130 ГПК) или в хода на съдебното дирене?“; 3. „При предявен иск по чл. 440 ГПК, въпросите относно момента на придобиване на правото на собственост в хипотезата на чл. 79 ЗС и относно момента, от който се считат за настъпили правните последици в тази хипотеза, въпроси по съществото на спора ли са или такива по допустимостта на иска?“; 4. „Допустимо ли е предпоставките за възникването на правото на иск по чл. 440 ГПК, които са предвидени с изрична правна норма, да бъдат разширявани чрез въвеждането на допълнителни такива по пътя на тълкуването?“. Поддържа се и становище за „очевидна неправилност” на атакуваното определение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба – „С. Г. Груп.“ ЕАД, в отговора си излага становище, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, както и за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното: В обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство е образувано по предявен от К. А. А. против В. Н. Н., Й. В. Н. и „С. Г. Груп.“ ЕАД, първите двама имащи качеството на длъжници, а последния, имащ качеството на взискател (конституиран от ЧСИ въз основа на договор за цесия от 19.12.2019г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД) по изпълнително дело 20158080400319 по описа на ЧСИ З. Д., иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че В. Н. и Й. Н. не са собственици на ПИ с идентификатор № ............ по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Р.“, ведно с построената в имота двуетажна еднофамилна жилищна сграда с обща Р. 399.47 кв. м., състояща се от: избен етаж с площ 15 (петнадесет) кв. м., първи жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ..............., втори етаж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ............. и тавански складов етаж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ............. Прието е, че в исковата молба жалбоподателката е навела фактически твърдения, че е собственик на така описаните недвижими имоти въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност от 04.04.2005 г. по отношение на ПИ и от м.12.2006 г. за жилищната сграда, от които дати е установила владението си съгласно сключен с ответниците Н. предварителен договор за покупко-продажба. Съобразено е, че при предявяването на иска жалбоподателката поддържа, че правото й на собственост по отношение на имотите е установено с влязло в сила решение от 22.02.2021 г. по гр.д. № 1252/2020 г. на ОС - Варна. Изложени са и твърдения, че по образувано срещу В. Н. и Й. Н. изп.д. № 319/2015г. на ЧСИ Д. с предмет парично вземане, ипотекарният кредитор „С. Г. Груп“ ЕАД е насочил принудителното изпълнение върху собствените й имоти, поради което за нея е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по изпълнителното дело, че тези имоти не принадлежат на длъжниците. Констатирано е, че в хода на отстраняване на нередовности на исковата молба, ответникът В. Н. Н. е починал преди предявяването на иска, поради което и с определение № 3318/21.09.2021 г. производството по отношение на него е прекратено, като е оставил единствен наследник съпругата си Й. Н. и съдебният изпълнител не е конституирал други лица като длъжници – правоприемници на починалия. Изложени са съображения, че искът по чл. 440 ГПК дава защита на всяко трето за принудителното изпълнение на парично притезание лице, чието право е засегнато от предприетите изпълнителни действия. Посочено е, че засегнатото право може да бъде както право на собственост, така и притежавано от това лице ограничено вещно право или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача на публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й, като именно засягането на претендираното от третото лице право, което поради това и отрича вещното правото на длъжника върху вещта, обосновава и правния му интерес от предявяване на този иск. Съобразено е, че правата на третото лице не са предмет на иска, а само обосновават правния интерес от воденето му като на изследване подлежат правата на собственост на длъжника и ако същите бъдат отречени правната последица е преустановяване на принудителното изпълнение срещу спорната вещ. Посочено е, че в случая е налице висящо принудително изпълнение за парично вземане, същото е цедирано в полза на взискателя „С.Г.Груп“ ЕАД и това вземане е обезпечено чрез договор за ипотека, учредена от В. Н. и Й. Н. съгласно нот.акт № ...., том ...., д..../28.01.2011 г. Взето е предвид, че според съдържащите се в исковата молба твърдения владението върху имотите е установено от жалбоподателката въз основа на сключен между нея и ипотекарните длъжници предварителен договор от 04.04.2005 г., а с влязло в сила решение в отношенията между тях е прието, че същата е станала техен собственик въз основа на давностно владение от 04.04.2005г. за поземления имот и от м.12 2006г. за сградата. Констатирано е, че ипотеката е учредена преди изтичане на изискуемия 10-годишен давностен срок досежно всеки един от имотите. Посочено е, че на основание чл. 173, ал. 1 ЗЗД кредиторът, обезпечен с ипотека, може да се удовлетвори от цената на ипотекирания имот в чиято и собственост да се намира той като ипотечното право е противопоставимо на всеки следващ приобретател на имота, независимо дали го е придобил на деривативно или на оригинерно основание. Съобразено е също така, че ипотеката следва правото на собственост и евентуалното придобиване на имота чрез давностно владение, независимо от липсата на правоприемство между бившия собственик и последващия, не я погасява, както и обстоятелството, че придобивната давност, изтекла в полза на трето за изпълнението лице е непротивопоставима на ипотекарния кредитор. Формиран е решаващ правен извод, че поради това не е налице засягане на претендираното от ищцата право на собственост по смисъла на чл. 440 ГПК, тъй като същата не би могла да получи защита чрез този иск и не би постигнала целения правен резултат при неговото уважаване – преустановяване на принудителното изпълнение върху имотите поради това, че не принадлежат на длъжника. Прието е, че след като липсва правен интерес от избраната форма на защита, липсва абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща съществуването на правото на иск, поради което искът е недопустим. Посочено е, че за съда съществува задължение да изисква становище от ищеца по възражението на ответника за недопустимост на иска само когато прецени, че за преценката му са необходими въвеждането на твърдения или ангажирането на доказателства, доколкото тежестта за доказването наличието на тази процесуална предпоставка е за ищцата. Изложени са мотиви, че в случая наведените в исковата молба твърдения, както и представените по делото доказателства, са достатъчни за направения извод за недопустимост на производството. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото решаващите правни мотиви на въззивния съд съответстват на установената съдебна практика по приложението на чл. 440 ГПК, съгласно която когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, върху която е насочено принудително изпълнение, но това принудително изпълнение е инициирано от взискател-ипотекарен кредитор, вписал ипотека върху имота преди придобиването му от ищеца, то липсва правен интерес от иска за установяване, че длъжникът не е собственик на вещта, (определение №348/12.05.2014г., постановено по ч.гр.д.№1594/2014г. от тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС и последващи определения, с които касационно обжалване не е било допускано с позоваване на определение №348). Тъй като съдебната практика по този въпрос е константна и непротиворечива, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по поставените от жалбоподателя втори, трети и четвърти въпрос. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по първия, поставен от жалбоподателя правен въпрос. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че съдът разполага с правомощието да се произнесе по допустимостта на предявения иск на всеки етап от производството, като това произнасяне принципно следва да предхожда произнасянето по поставените от страните предварителни въпроси и по допускане на доказателствата, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ГПК. С тази практика въззивният съд се е съобразил. Още повече като се вземе предвид, че в настоящия случай преценката на съда е основана на липсата на правен интерес и е извършена въз основа на съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, вкл. твърденията за придобиване на процесния имот по давност, текла в период с начален момент 04.04.2005г. Съдът е съобразил също така, че в молба вх.№9667/21.05.2021г. К. А., след дадени от съда указания за обосноваване на правен интерес от предявяването на иска, е посочила, че извежда същия от обстоятелството, че върху имота е насочено принудително изпълнение, като в случай, че искът ѝ бъде уважен, съдебното решение ще може да се противопостави на взискателя по изпълнителното дело. Именно с оглед на тези правни последици от постановено по реда на чл. 440 ГПК решение е формирана и посочената по-горе практика на ВКС, според която правният интерес от предявяването на този иск от лице, което твърди, че то е собственик на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, се обуславя от възможността правата на това лице да бъдат противопоставени на взискателя в изпълнителното производство и то по начин същото по отношение на съответния недвижим имот да бъде прекратено. В хипотеза, при която правото на собственост е придобито от предявилото иска лице след учредяване на ипотеката, правата му са непротивопоставими на кредитора, както е прието и в обжалваното определение. Следва да се отбележи също така, че в настоящия случай данните за поредността, при която са се осъществили релевантните за допустимостта на иска факти, се съдържат и в представеното от К. А. с молба вх.№23953/22.11.2021г. удостоверение изх.№19671/17.11.2021г,. издадено от ЧСИ З. Д., като обстоятелството, че „С. Г. Груп“ ЕАД има качеството взискател по изпълнителното дело като цесионер от първоначалния взискател „П.“ АД не е било оспорвано и правният интерес от предявяването на иска е обоснован включително с твърдението, че процесните имоти са били ипотекирани в полза на „П.“ АД с договор от 28.01.2011г., което е взето предвид в постановеното от първоинстанционния съд определение, както и от въззивния съд. Следва да се отбележи също така, че изводите на въззивния съд са основани на обстоятелства, които са приети за безспорни, а именно, че е налице висящо принудително изпълнение за парично вземане, което е цедирано в полза на взискателя, както и че това вземане е било обезпечено с договор за ипотека, учредена от В. Н. и Й. Н. с н.а.№..., том ...., дело №...../28.01.2011г., докато владението е установено от К. А. въз основа на сключен между нея и ипотекарните длъжници предварителен договор от 04.04.2005г., а не единствено на наведените в подадения от „С. С. Груп“ ЕАД отговор на исковата молба, както се поддържа в частната жалба. Въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителната практика на Върховния касационен съд, поради което следва да се приеме, че не е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и не е налице какъвто и да е порок, който да обуслови „вероятна нищожност или недопустимост” като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение