Определение № 732 от 13.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 828/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните - [фирма] / ищец / и [фирма] / ответник /, против решение № 122 / 19.01.2012 год. по т.д.№ 2179 / 2011 год. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е частично потвърдено и частично отменено, с уважаване предявения иск по чл.422 от ГПК, решение № 2786 / 27.06.2011 год. по гр.д.№ 3514 / 2011 год. на Варненски районен съд, 20 състав, както следва: Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение за отхвърляне иска на дружеството срещу [фирма], с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване вземане от неустойка по сключен между страните договор за наем от 10.12.2007 год., над сумата от 7 200 лева и до претендиранитте 22 494 лева. Оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон ,предвид несъобразяване със санкционната, наред с обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, съгласно чл.92 ал.1 от ЗЗД, предвид което и счита, че размерът на същата / договорени 6 месечни наемни вноски / не е следвало да се ограничи до броя месечни наемни вноски, съответстващ на времето от развалянето на наемния договор по вина на наемателя до изтичане срока на договора. Намира ,че възприетото от съда е в противоречие с чл.309 от ТЗ - забраната за намаляване поради прекомерност неустойката дължима по търговска сделка. Счита решението постановено и в противоречие с чл.20 от ЗЗД, относно възприетата база за формиране размера на неустойката. Счита, че с оглед спора между страните - съгласно първоначално уговорената в наемния договор, по – висока наемна цена / според ищеца / или последващо приетата по-ниска наемна цена, съгласно анекс от 01.09.2010 год. / според ответника, възприета от съда /, съдът е бил длъжен да приложи правилата на тълкуването и достигне до действителната обща воля, материализирана в договора, за прилагане първоначално уговорената наемна цена ,като неизменна база за определяне размера на неустойката. Касаторът [фирма] оспорва въззивното решение в частта, в която след отмяна на първоинстанционното, установителния иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл. 124 ал.1 от ГПК, е уважен с установяване вземане на [фирма] от неустойка за разваляне на сключения между страните наемен договор, предвид системното неточно изпълнение задължението на наемателя по заплащане на наемната цена, в размер на 7 200 лв. - размера на две, вместо претендираните 5 наемни вноски, в съответствие с оставащия след развалянето и до изтичането на срока на договора период. Касаторът оспорва правилността на решението, като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон - чл.87 ал.1 и ал.2 ЗЗД. Счита ,че съдът неправилно е приел настъпили правните последици на развалянето, на заявените кумулативно от кредитора две основания - три забавени наемни вноски и две изискуеми и незаплатени такива към момента на волеизявлението за разваляне, въпреки непредоставен подходящ срок за изпълнение на изискуемите към момента на волеизявлението за разваляне / падежирани / наемни вноски за м. октомври и м. ноември 2010 год. и независимо от факта, че към момента на отправяне волеизявлението за разваляне на кредитора са вече изплатени посочените като основание за развалянето забавени наемни вноски за периода м. април - м. септември 2010 година. Касаторът счита, че съдът неправилно е приложил чл.87 ал.2 ЗЗД, въпреки липсата на предпоставки за разваляне без предоставяне на срок за изпълнение на задължението, доколкото кредиторът с парично вземане всякога има интерес от изпълнението, дори забавено. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна с идентични съображения: липсва формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, като цитираната съдебна практика е неотносима и към формулирания, непокриващ общия селективен критерий, такъв. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, обуславящи правен интерес от обжалването и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК, предвид издадена от Районен съд [населено място] по ч .гр.д.№ 30 / 20111 год. заповед № 526 / 11.01.2011 год. за незабавно изпълнение на парично задължение, оспорена по реда на чл.414 ГПК от длъжника, за установяване вземане на [фирма] към [фирма] от неустойка, в размер на 22 494 лв., на основание чл.16 раздел VІ от сключен между страните договор за наем. С волеизявление от 10.11.2010 год. наемодателят - ищец е предявил разваляне на договора ,считано от 01.12.2010 год., поради неизпълнение задължението на наемателя за заплащане на наемната цена, във всяка от предвидените в договора самостоятелни хипотези: забава в плащането на три месечни наемни вноски / по същество твърди многократно забавяне на вноските за целия период м. април. – м. септември 2010 год. / и неплащане в срок на една поредна наемна вноска / твърдени изискуеми две такива към момента на волеизявлението за разваляне - за м. октомври и м. ноември 2010 год. /. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен изцяло, уважавайки го до размера на 2 месечни наемни вноски, предвид двумесечния период, оставащ от настъпване развалянето на 01.12.2010 год. до изтичане срока на договора – 01.02.2011 год.. Съобразил е размера на неустойката с договорената последващо с анекс по-ниска наемна цена. Съдът е приел, че развалянето е настъпило в първата от визираните от кредитора хипотези - забавено изпълнение на три месечни наемни вноски, преценявайки уговарянето му като самостоятелно основание за разваляне на договора, наред с възможността за разваляне и при неплащане на една изискуема месечна наемна цена. Приел е, че с развалянето е санкционирано повторяемото неточно изпълнение на задължението на наемателя по заплащане наемната цена и тъй като се санкционира самата забава, последващо точно изпълнение на задължението е невъзможно. Поради това и на основание чл.87 ал.2 предл. първо от ЗЗД е приел, че кредиторът не е бил длъжен да даде срок, по смисъла на чл.87 ал.1 ЗЗД. Касаторът [фирма] обосновава допускане на касационното обжалване във всяка от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК, по следните материалноправни въпроси: 1 / „ Допустимо ли е да се намалява поради прекомерност неустойка, дължима по търговска сделка ? „, който сочи разрешен в противоречие с ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСТК, с решение постановено по реда на чл.290 ГПК - № 129 / 09.07.2010 год. по т.д.№ 977 / 2009 год. на ІІ т.о. и казуална съдебна практика и 2 / „ При противоречие в уговорки между договора и анекс към същия, длъжен ли е съда да приложи тълкуване, съгласно критериите в чл.20 от ЗЗД, за да достигне до общата воля на страните ?, който сочи разрешен в противоречие със задължителна за въззивния съд практика - решения постановени по реда на чл.290 от ГПК, както и в противоречие с казуална такава. По всеки от въпросите формално сочи приложима и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Така поставените въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - не съставляват правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Въпросът с намаляване на неустойката поради прекомерност не е предмет на произнасяне с въззивното решение и съдът не е формирал извод в противоречие с чл. 309 от ТЗ. Напротив, за да ограничи размера на неустойката до двумесечната наемна цена, с оглед действително оставащия до края на срока на договора за наем период, считано от развалянето, съдът е изложил съображения, че тълкуване на разпоредбата на договора в противен смисъл би обосновало противоречие на клаузата с добрите нрави, на основание чл.26 ал.1 предл. трето от ЗЗД. Приел е, че след срока на договора и от предсрочното му прекратяване наемодателят не търпи вреди, изхождайки от последиците на развалянето за интереса на кредитора - не би реализирал доход от наемна цена за оставащите до изтичане на срока на договора месеци. Намаляването поради прекомерност предпоставя преценка на съотношение между размера на действително обезщетими вреди и размера на претендираната неустойка, каквото съотношение не е коментирано спрямо търпимата, установима по основание, вреда за наемодателя от предсрочното прекратяване на договора. Относно съобразяване и санкционната функция на неустойката, предвид продължителното неточно изпълнение на задължението за заплащане на наемната цена в уговореното време, прието като основание за развалянето, в какъвто аспект въззивният съд не е изложил мотиви, макар да се е позовал в касационната жалба, касаторът не е формулирал правен въпрос. Липсата на правен въпрос изключва възможността на преценка по допълнителните селективни критерии. Впрочем цитираното решение № 129 / 09.07.2010 год. по т.д.№ 977 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е в унисон с възприетото от въззивния съд. В същото е прието, че правилото на чл.309 от ТЗ е специално и дерогира правилото на чл.92 ал.2 предл. първо от ЗЗД при търговските сделки извън хипотезите на намаляване неустоечното обезщетение при неправилно или частично неизпълнение, т.е. чл.92 ал. 2 предл. второ и трето ЗЗД на общо основание намират приложение и при търговските сделки, което кореспондира с принципа за недопускане на неоснователното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Именно такава е настоящата хипотеза. Вторият от формулираните въпроси е фактологично обусловен от конкретното съдържание на противопоставените от касатора норми на договора и анекса и не предпоставя еднозначен отговор на въпрос по приложението на закона и практиката ,обусловил решаващите изводи на съда. По отношение формиране размера на неустойката - на база на първоначалната по-висока наемна цена или по по - ниската такава, уговорена с анекс и за последващ период от съществуването на наемното правоотношение, спорът между страните не се свежда до неяснота на конкретна договорна клауза ,поради което и въззивният съд не е отчел необходимост от тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД. Клаузата на раздел VІ - т.16 от договора, предвиждаща наемната цена като база за определяне на неустойката, е ясна и неизменена с последващите анекси към договора. Спорът между страните не е по тълкуване на неясно или противоречиво формулирана от същите воля, а относно кумулативното приложение на договорната клауза за неустойка с клаузата за размера на наемната цена, претърпяла промяна в хода на наемното правоотношение и приложена от въззивния съд в съдържанието й към момента на развалянето на договора за наем. Правилността на тази преценка на въззивния съд, дължима и осъществена извън критериите на чл.20 от ЗЗД, е предмет на проверка по същество и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. В този смисъл самият въпрос е непрецизно поставен: противоречие между клаузи на договор и анекс, касаещи уредбата на едно и също право, в случая - на неустойката, вкл. досежно размера й, няма. Касаторът [фирма] обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280 ал.1 т. 2 и т.3 от ГПК по следния материалноправен въпрос: „ При забава в издължаването на наемна цена, предявено като основание за разваляне на договор за наем, освободен ли е наемодателят от задължението да предостави подходящ срок за плащане по чл.87 ал.1 от ЗЗД или е налице невъзможност за изпълнение на задължението, обусловило развалянето, по смисъла на чл.87 ал.2 предл. първо от ЗЗД ? „. Така поставеният въпрос, конкретизиран в съответствие с правомощието на касационната инстанция, признато й с ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, покрива общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК - включен е в предмета на спора и отговор на същия е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Представените решения, казуална съдебна практика - № 1035 / 21.11.2008 год. по гр.д.№ 2687 / 2007 год. на ВКС, ІІІ г.о., реш. № 66 / 19.04.2008 год. по гр.д.№ 21 / 2010 год. на Великотърновски апелативен съд и реш.№ 57 / 08.02.2010 год. по гр.д.№ 23 / 2010 год. на Окръжен съд - Добрич, са неприложими. Обстоятелствата по прекратяването на договорното правоотношение по първото и третото от преждепосочените решения и тези по настоящия спор не разкриват идентитет, предпоставящ възможност за съпоставяне отговорите и то по така формулирания правен въпрос. В същите е разглеждана хипотеза на уговорено автоматично прекратяване на договора, при неизпълнение задължението на наемателя за плащане наема в срок / съгласно решението на ВКС и при неяснота относно санкционираното неизпълнение в решението на ОС – Добрич /. С оглед наличието на тази изрична уговорка / приета за несключена в решението на ВКС и за сключена - в решението на ОС – Добрич /, в отклонение от правилото на чл.87 ал.1 от ЗЗД, в който смисъл е приет диспозитивен характер на нормата, каквато е и формираната до момента трайна и непротиворечива съдебна практика, съдилищата са счели, че при наличие на клауза за автоматично прекратяване кредиторът дължи единствено предявяване на развалянето, без предоставяне подходящ срок за изпълнение, съгласно чл.87 ал.1 ЗЗД. Спецификата на настоящата хипотеза е в уговарянето на системното забавено изпълнение на задължението за заплащане наемната цена с уговорения в договора падеж, а не неплащането на наемната цена в срок, като самостоятелно основание за разваляне на договора, наред с договореното основание - неплащане на месечна наемна цена, което предпоставя и логическо тълкуване на клаузата. Още по - ясна е липсата на идентитет по отношение на релевантни за отговор на правния въпрос факти и обстоятелства с тези по решение № 66 / 19.04.2008 год. по гр.д.№ 21 / 2010 год. на Великотърновски АС, в което основание за прекратяване на наемното правоотношение е отказът на наемателя да изпълни задължението за индексиране на наемната цена, чрез подписване допълнително споразумение към наемния договор, сключен за обекти – публична държавна собственост. Следователно, визираната съдебна практика не позволява извод за противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос в същата и в настоящото въззивно решение. Формалното позоваване на чл.280 ал. 1 т.3 от ГПК не предпоставя допускане на касационното обжалване в тази хипотеза: не е посочена неясна или противоречива правна норма / чл.87 ал.1 и ал.2 ЗЗД не са такива /, по тълкуването на която е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива такава, но подлежаща на преодоляване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение