Определение № 434 от 14.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 643/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по касационната жалба с вх. № 19343/30.ХІІ.2016 г. на И. М. П. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против онези части от решение № 2108 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от датата 9.ХІ.2016 г., постановено по гр. дело № 2999/2016 г., с които: 1./ Било е потвърдено първоинстанционното решение № 294/11.І.2016 г. на СГС, ГК, с-в І-5, по гр. д. № 15903/2011 г. досежно отхвърляне на акцесорния му /към пряк осъдителен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)/ иск с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждането на мораторна лихва върху главницата на присъденото застрахователно обезщетение от 85 050 лв. за имуществени вреди, претърпени в резултат от настъпилото на 1.VІІІ.2009 г. ПТП на главен път Б. – В. в районен на [населено място], за разликата над присъдения размер на лихвата от 1 341.01 лв. и до пълния претендиран по делото неин размер от 20 710 лв. (или материален интерес в размер на 19 368.99 лв.); 2./ Било е потвърдено решението на първостепенния съд за осъждането на П. да заплати на ответника застраховател направените от последния разноски съобразно отхвърлената част от този иск, а именно сума в размер на 677.98 лв.; 3./ Било е потвърдено първоинстанционното решение и досежно постановения отказ на СГС по искането на П. да му се заплатят в пълен размер от 3 122 лв. направените от него по делото разноски, като са му били присъдени такива в размер на 2 054.46 лв. /или с 1 067.54 лв. по-малко/. Оплакванията на касатора П. са за постановяване на атакуваното в тези три негови части въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който претенцията му за мораторна лихва /обективно кумулативно съединена с пряк осъдителен иск срещу застрахователя [фирма]/ да се уважи още и за разликата от 19 368.99 лв. – до пълния предявен по делото неин размер, съответно да се уважи искането му по чл. 78, ал. 1 за присъждане на разноски в пълния направен по делото техен размер от 3 121.73 лв. или за още 1 067.25 лв., както и да се отхвърли искането на ответника застраховател „Е.” за присъждане на разноски в размер на сумата от 677.98 лв. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата, подателят й И. П. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по следните пет равни въпроса в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и с тази на по-ниските по степен съдилища, а и същите въпроси се явявали от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото: 1./ „Трябва ли съдът да квалифицира като непозволено увреждане обедняването на увредения касатор, в резултат на плащане на суми, свързани с лечението му, наложено от телесно увреждане от ПТП, извършено от известен към момента на настъпване на деликта извършител?”; 2./ „При присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди и на законната лихва за забава на плащането, кой е моментът, който съдът трябва да определи като начален за възникнало увреждане на пострадалия от ПТП – моментът на плащането на сумите или моментът на телесното увреждане, явяващо се последица от същото ПТП, наложило изразходване на парични средства от увреденото лице?”; 3./ „Може ли съдът да квалифицира като непозволено увреждане обедняването на увредения със сумата, която е платил, за да възстанови здравословното си състояние, нарушено в резултат на виновно противоправно действие на третото, застраховано лице?”; 4./ „Разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД има ли приложение за имуществените вреди, настъпили от непозволено увреждане?”; 5./ „Длъжен ли е съдът да приеме, че причинителят на вредата /съответно застрахователното д-во/ изпада в забава по отношение на вземането на увредения като обезщетение за претърпени имуществени вреди от момента на настъпване на деликта и от този момент дължи законна лихва за забава върху сумата, която е заплатена от увредения, за да се лекува – без значение, че тази сума е платена в по-късен момент от датата на деликта?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Застрахователно дружество [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /И.Л./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение – на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на И. М. П. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да потвърди изцяло решението на първостепенния съд в трите горепосочени негови части, въззивната инстанция е приела по отношение на първата от тях, съобразявайки в тази връзка задължителните постановки на ППВС № 2/1981 г., че „законът не разграничава според характера на вредите изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди”, но заедно с това е споделила решаващия извод на първостепенния съд, че: „За да възникне вземането, което е за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи, направени за лечение, трябва да се установи намаляване на актива на имуществото на ищеца и затова едва от намаляването на този актив ще възникне вземането за обезвреда на конкретната вреда, а не от деликта ”. Така всеки отделен разход за лечение на касатора П., от всички направени такива в периода от 5.VІІІ.2009 г. и до 25.Х.2011 г. /или за две години, два месеца и двадесет дни/ е бил съпоставен с датата на завеждане на делото по преките искове срещу ответното застрахователно д-во, а именно 23.ХІ.2011 г. и вместо претендираната мораторна лихва от 20 710 лв. върху главницата от 85 050 лв., считано от датата на деликта /процесното ПТП от 1.VІІІ.2009 г./ тази претенция с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е била уважена за сума в размер на 1 341.01 лв. Следователно в първата обжалвана част на решението на САС то се явява постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановките на ППВС № 1/21.ХІІ.1981 г., според които вземането за непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, като последният /делинквентът/ се смята в забава и без покана съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ето защо в процесния случай въззивното решение ще следва да бъде допуснато до касационен контрол в първата атакуваната от негова част по материалноправните въпроси с пор. № 2 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, а именно: ~ „При присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди и на законната лихва за забава на плащането, който е моментът който съдът трябва да определи като начален за възникнало увреждане на пострадалия от ПТП – моментът на плащането на сумите или моментът на телесното увреждане, явяващо се последица от същото ПТП, наложило изразходване на парични средства от увреденото лице?” ~ „Длъжен ли е съдът да приеме, че причинителят на вредата /съответно застрахователното дружество/ изпада в забава по отношение на вземането на увредения като обезщетение за претърпени имуществени вреди от момента на настъпва на деликта и от този момент дължи законна лихва за забава върху сумата, която е заплатена от увредения, за да се лекува – без значение, че тази сума е платена в по-късен момента от датата на деликта?” Предвид обстоятелството, че в останалите две свои атакувани части постановеното от САС решение се намира във функционална зависимост от разрешаването на същите значими за изхода на делото материалноправни въпроси, включени надлежно в предмета на спора, касационното обжалване ще следва да бъде до допуснато и по отношение на частта на присъдените в тежест на касатора разноски, направени от застрахователя в размер на сумата от 677.98 лв., а също и в частта, с която е било отказано на касатора присъждане на претендираната разликата в дължимите му от същия застраховател разноски в размер на сумата от 1 067.25 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение