Определение № 94 от 17.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 685/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба С. “Н. бюро на българските автомобилни застрахователи” – С. срещу решението от 28.12.2009г., постановено по гр.дело № 1517/2009г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав, в частта, с което е С. е осъдено да заплати на К. Ц. П. сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2003г. до окончателното й заплащане. За разликата до претендирания размер от 50 000лв. решението на СГС е оставено в сила. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че не е доказано основанието за плащане на обезщетението, а именно, че вредите са причинени на ищеца по време на ПТП, защото по делото не е доказано ищецът да е пътувал в л.а “В. 2101” рег. № СО0343ТА в момента на произшествието, представеният застрахователен сертификат по застраховка “зелена карта” е нищожен защото липсва подпис на застрахования, изчерпан е лимита на застрахователната сума дори да е била налице валидна застраховка “зелена карта” съгласно чл.390, ал.5 ТЗ отм., налице е съпричиняване на вредоносния резултат от водача на лекия автомобил, размерът на обезщетението е прекомерно завишен. Възраженията по чл.86 ЗЗД се свеждат до датата, от която сдружението дължи лихва за забава, както и до погасяването на част от тях по давност. Решението е обжалвано в частта за разноските, като се поддържа, че съобразно отхвърлената част на С. се дължат разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК достъпа до касация е обоснован чрез поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси: допустимо ли е със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален свидетелствуващ документ по чл.133, ал.1, б”б” ГПК отм., въпрос решен в противоречие със съдебната практика и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото -чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК; установеният в чл.9 от НЗЗ отм. лимит на отговорността на застрахователя може ли да бъде надхвърлен, тогава когато има увредени повече от едно лице от настъпилото застрахователно събитие, въпрос решен от въззивният съд в противоречие със съдебната практика; не е обсъдено от въззивният съд възражението на С. за изтекла давност за претенцията за лихви, на възражението за съпричиняване на резултата от К. К. и довода му за началния момент на лихвата за забава, в нарушение на чл.188 ГПК отм. и в противоречие със съдебната практика. Решението на С. е обжалвано от К. Ц. П., в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата от 8000 лв. до 50 000 лв., с молба да бъде отменено като неправилно, поради противоречието му с чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК прилагането на чл.52 ЗЗД трябва да е точно, правилно да се прилагат доказателствата по делото, за да не се стига до различни изводи от съдилищата при определяне на размера на вредите и макар, че се касае до каузално тълкуване, ще доведе и до развитие на правото. С касационната жалба са приложени съдебни актове, за които няма данни, че са влезли в сила. В писмен отговор С. счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касация по касационната жалба на К. П., Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който са налице някои от допълнителните основания по т.1-3 ГПК. Правния въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият е следвало да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. З. на правния въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и закона, а не от приетата за установена фактическа обстановка. За да уважи искът на К. П. по чл.407 ТЗ отм. за сумата от 8000 лв., Софийският апелативен съд е приел, че той е пострадало в ПТП на 20.09.2003г. лице, като пътник в лек автомобил “В. 2101”, на което ответникът С. “Н. бюро на българските автомобилни застрахователи” дължи обезщетение за неимуществени вреди като лице отговорно по застраховка “зелена карта” за причиненото ПТП по вина на водача на товарен автомобил – влекач “Д. “ с полска регистрация. Счетено е за неоснователно възражението на С. за лимитираност на отговорността на застрахователя. С. приема, че съгласно разпоредбата на чл.405 ТЗ отм. застрахователят дължи обезщетение за пострадалите от деликта лица в рамките на договорената сума, т.е. обезщетението което дължи не може да надхвърля размера на максималната сума по договора. В чл.9, ал.1, т.1 от Наредбата за ЗЗ е посочен минималния размер на застрахователната сума за всяко събитие при две и повече увредени лица, независимо от броя им -150 000 лв. Приема, че наредбата е подзаконов нормативен документ от категорията на т.н. “делегирани закони” защото е издадена в изпълнение на друг граждански закон, отнасящ се до определена материя, но не може да създава уредба, която да е в противоречие с нормативен документ от по-висока степен, уреждащ застрахователното правоотношение – ТЗ и ЗЗ отм. Съдът е споделил становището, че ищецът “също трябва да бъде обезщетен, като се има предвид чл.9, ал.1, т.1 НЗЗ”. По касационната жалба на С.: Въпросът дали е допустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален свидетелствуващ документ по чл.133, ал.1 б”б” ГПК, какъвто е протокола за ПТП, съставен от КАТ е по принцип важен въпрос, но в конкретният случай този въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда за правото на ищеца на пряк иск срещу застрахователя за заплащането на обезщетение за причинени му от ПТП неимуществени вреди. Изводите на съда, че ищецът е пострадало от ПТП на 20.09.2009г. лице, са направени въз основа на преценката на всички събрани по делото доказателства – разпита на св. Г., приложеното като доказателство нохд. №428/2008г., приетата като доказателство епикриза. След като в констативния протокол №269/2003г., съставен за ПТП на 20.09.2003г., са попълнени само графити на водачите на МПС, участвали в произшествието, а липсва отбелязване в останалите графи, не може да се говори за опровергаване на съдържание на официалния свидетелстващ документ. На второ място не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, защото представената съдебна практика е неотносима за конкретния случай и доколкото по приложението на чл.133, ал.1, б” ГПК отм. има установена съдебна практика, което изключва необходимост от допълнително тълкуване на посочената процесуална норма. Поставеният от касатора материалноправен въпрос: лимитирана ли е отговорността на застрахователя, когато от ПТП са пострадали повече лица и следва ли той да отговаря в рамките на определения от Наредбата лимит, е важен за изхода на делото. Въпросът е във връзка с поддържаното от ответника възражение, че по други дела, с влязло в сила решение са обезщетени наследниците на водача на МПС, в което е бил пострадалия ищец и с присъдените им обезщетения за неимуществени вреди е изчерпан лимита по чл.9, ал.1, т.1 от НЗЗ, което възражение не е уважено от въззивния съд. Вярно е, че мотивите на С. не са съвсем ясни по приложението на чл.9, ал.1, т.1 от Наредбата за задължителното застраховане отм. при обосноваване отговорността на застрахователя. Но като краен извод решението на въззивният съд не противоречи на решение № 25 от 3.04.2009г. постановено по т.д. №504/2008г. на ВКС ТК, ІІ т.о. и решение № 1132 от 10.01.2006г. на ВКС по т.д. №431/2005г., поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, доколкото първото решение е постановено по реда на чл.290 ГПК. От обстоятелството, че от ПТП са пострадали повече лица, приема ВКС, че застрахователната сума не може да бъде изплатена само на част от пострадалите лица, а следва да бъде пропорционално разпределена между увредените лица. Следователно, крайният изход по настоящото дело, не може да бъде поставен в зависимост от резултата по влезлите в сила решения по дела, по които не е страна ищеца П.. Касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в частта, с която е уважено искането на ищеца за присъждане на лихви върху размера на обезщетението за неимуществени вреди и незачетеното от въззивният съд възражение за погасяване на част от лихвите по давност при наличието на двете предпоставки – основна и допълнителна по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / решение №97 от 6.07.2009г. по т.дело №745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК/. По касационната жалба на К. Ц. П.: Материалноправният въпрос за определяне на справедливо обезщетение за търпените болки и страдания от ищеца следствие на ПТП е от значение за крайния изход на делото, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. На първо място представените съдебни актове не са влезли в сила. На второ място решението на съда е съобразено[населено място] №4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС за обстоятелствата, които трябва да бъдат съобразени от съда за спазване на въведения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на размера на обезщетение. Съдът съобразява обезщетението с конкретно претърпените вреди, с конкретно търпените болки и страдания от конкретно увреждане, които факти обаче не са предмет на обсъждане във фазата на допустимост на касационното производство. Доколкото законът задължава съда да определи обезщетението при условията на чл.52 ЗЗД, което е и сторено в случая, решаването му е конкретно за всяко конкретно дело. Във фазата на селектиране на касационните жалби на преценка подлежат правните изводи на съда, а не правилността на възприетите по делото факти. Позоваването на една от предпоставките по т.3 – точното приложение на закона не е достатъчно за да бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение в обжалваната му част. Съгласно т.4 на ТР 1-2010г. на ОСГТК на ВКС двете предпоставки трябва да бъдат налице в тяхната кумулативност – разрешения от съда правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а в тази насока аргументи от страна на жалбоподателя не са изложени. Отделно от това не е налице непълнота или неяснота на правната норма – чл.52 ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. С оглед на изложеното, ВКС, ТК състав на първо т.о.