Определение № 1091 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3898/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. И. К. срещу решение № 263 от 25.02.2022 г. по в. гр. д. № 20211000501983/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262247/06.04.2021 г. по гр. дело № 5224/2022 г. на Софийски градски съд, с което касаторката е осъдена да заплати на ищеца Н. К. К. сумата 51 051. 34 лева, с която ответницата неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното плащане. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира съдебно – деловодните разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ответницата се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Въззивният съд длъжен ли е да мотивира решението си, като обсъди всички оплаквания, възражения и доводи на страните, от значение за спорното право?“, който счита за разрешен в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 60249/20.05.2022 г. по гр.д. № 4040/2020 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, 2 т.о. и др.; 2. „При пренасяне на спора пред въззивната инстанция, въззивният съд длъжен ли е служебно да квалифицира спорното право – по приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД или т.н. престационна кондикция, и чл. 59 ЗЗД или т.н. непрестационна кондикция?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 1/28.05.1979 г.; решение № 280/22.01.2020 г. по гр.д. № 1509/2018 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 30/26.02.2016 г. по гр.д. № 3600/2015 г. на ВКС, 3 г.о. и др., и 3. „След като съпругата има морално задължение да се грижи за болния си съпруг, може ли доказаните по делото грижи да се приемат за основание на съзнателното извършване на прехвърляне на средства от съпруга към съпругата или е необходимо да се доказва и друго основание за това прехвърляне – по приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД?“, по който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 2 ППВС № 1/28.05.1979 г.. Релевира и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „ Налице ли е първоначална липса на основание и в хипотеза, при която в резултат на извършени операции по безкасово плащане между съпрузи, банката на единия съпруг е заверила неговата сметка, без да има изрично искане за това от страна на банката на другия съпруг /единият съпруг изрично е посочил кои сметки следва да бъдат заверени и сметката на другия съпруг не е била сред тях/. Съответно, когато са извършени операции по безкасово плащане между съпрузи и банката на единия съпруг е заверила неговата сметка, в резултат на изрично искане за това от страна на банката на другия съпруг, налице ли е основание за пораждане на разплащателно правоотношение между съпрузите – по приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД?“, който счита за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с принос към осъвременяване на съдебната практика. Ответникът по касационната жалба – Н. К. К. подава писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение. По основанията за допускане на касационното обжалване: В отговор на оплакванията на ответницата във въззивната й жалба, въззивният съд е приел, че правната квалификация на иска, дадена с доклада по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, е правилна и е по чл. 59 ЗЗД, като правилно е разпределена и тежестта за доказване на правнорелевантните факти, вкл. за ищеца. Апелативният съд е допълнил тежестта за доказване за ответницата, съобразно въведените възражения в отговора на исковата молба, поддържани пред въззивната инстанция, като на ответницата е указано, че следва да докаже, че общият на страните наследодател е изпълнил съзнателно свой нравствен дълг към нея чрез прехвърляне на средства от неговата към нейната банкова сметка. С оглед горепосоченото допълнение към указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК, въззивният съд е допуснал и разпитал по двама свидетели на всяка от страните. Въз основа на съвкупен анализ на всички приети в процеса доказателства, решаващият съд е намерил за установено, че ищецът /син/ и ответницата /съпруга/ са единствени наследници по закон на починалия на 22.09.2018 г. техен наследодател К. К., и че те са приели наследството му. Приел е за установено също, че от банковата сметка на наследодателя на страните в "Първа инвестиционна банка" АД, по банкови сметки, открити на името на съпругата му - ответницата в "Първа инвестиционна банка" АД, са били преведени следните суми: - 20 000 лева, наредени на 29.08.2018 г., 20 000 лв., наредени на 31.08.2018 г., 30 000 лв., наредени на 03.09.2018 г., 30 000 лв., наредени на 07.09.2018 г., като тези суми са наредени лично от К. К., и 2 102. 69 лв., наредени на 25.09.2018 г., от ответницата в качеството й на пълномощник на К.. Във всички преводни нареждания, като основание за превода е посочено: "прехвърляне на средства". Въззивният съд е посочил, че ищецът претендира 1/2 ид.ч. от прехвърлените по сметките на ответницата суми от сметката на баща му, съответстваща на дела му от наследството, като твърди, че тези суми са получени без основание. При доказателствена тежест за ищеца да докаже своето, сиреч на своя наследодател обедняване, обогатяването на ответницата и връзката между двете, а на ответницата да докаже наличието на основание за това разместване, включително че съпругът й е изпълнил съзнателно свой нравствен дълг към нея, въз основа на целия доказателствен материал по делото, е намерил предявения иск за основателен. Посочил е, че според СК, в сила от 01.09.2009 г., паричните влогове са изключени от режима на съпружеска имуществена общност и се считат лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали са придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи. По силата на § 4, ал. 1 ПЗРСК влоговете на К. К., при заварен от действащия СК негов граждански брак с ответницата, са били негова лична собственост и са станали част от наследството му. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че в патримониума на ищеца е преминало вземането на баща му срещу съпругата му за неоснователно обогатяване, а не че ищецът има право да получи пари, които към момента на смъртта на баща му не са били налични по банковата му сметка. За неоснователно е намерил оплакването, че съдът е разгледал твърдения, които не са въведени в производството, тъй като с исковата молба се твърди, че К. - баща е предоставил без основание на ответницата сумата от 103 100 лева, 1/2 от която би следвало да е на ищеца по силата на наследственото правоприемство, и затова с предявения иск се търси заплащането й. Заключил е, че не е установено по делото наличието на основание за предоставянето на сумата, например договор за дарение или изпълнение на нравствен дълг, каквито са твърденията на ответницата, или др.. Не е доказано и основание за задържане на сумата, например поради опрощаване на задължение. Софийски апелативен съд е посочил, че от показанията на всички разпитани свидетели се установява, че починалият К. е имал бъбречно заболяване, нуждаел се е от посещения в болница за хемодиализа и е приемал лекарства, като грижи за него е полагала съпругата му, с която са живеели заедно, както и от време на време синът му. Счел е тези факти за недостатъчни, за да обосноват основание за имущественото разместване – наличието на благодарност за грижите на съпругата му или плащане от нейна страна на изследвания, лечение, лекарствени продукти или специализирана грижа. Посочил е, че съпругата има морално задължение да се грижи за съпруга си и тези грижи не могат да се приемат за основание на прехвърлянето на средствата, без да е доказано друго основание на това прехвърляне. По отношение на сумата, изтеглена на 25.09.2018 г. от ответницата в размер на 2 102. 69 лева от банковата сметка на наследодателя в "Първа инвестиционна банка" АД, чрез даденото й пълномощно, е заключил, че последното е прекратено със смъртта на наследодателя на 22.09.2018 г. съгласно чл. 41, ал. 1 ЗЗД, при което 1/2 ид.ч. от тази сума става елемент от наследствения патримониум и се наследява от ищеца по силата на закона. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Първият поставен от касаторката процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора, както и ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.. Според същата въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е мотивирал своето решение, излагайки подробни свои фактически и правни мотиви, като същевременно е обсъдил всички доводи и възражения на страните. В съответствие със задължителните разрешения в ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на наведени допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във въззивната жалба, е дал допълнителни указания към ответницата за носената от нея доказателствена тежест относно твърдяния от нея факт, че наследодателят на страните е изпълнил свой нравствен дълг към съпругата си, престирайки й процесните парични суми, като е допуснал и гласни доказателства на страните досежно този факт, за който поради недадените указания по чл. 146, ал. 2 ГПК не е била настъпила преклузия. Преценката за основателността на предявения иск на предявеното основание е извел въз основа на съвкупна преценка на всички приети доказателства пред двете инстанции, заключавайки, че от нито едно от тях не се установява основание, вкл. изпълнение на нравствен дълг, за превеждането на паричните суми от банковата сметка на починалия К. по банковата сметка на ответницата. Следователно решаващите правни изводи в атакуваното решение са изведени при съобразяване с процесуалния закон и с горепосочената практика на ВКС. Вторият въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК няма обуславящо значение за крайния изход на спора, тъй като независимо от отговора, който би му бил даден, крайният изход не би се променил. Освен това за правната доктрина и за съдебната практика никога не е имало съмнение, че въпросът за правната квалификация на заявеното по исков път спорно право е изцяло в служебните правомощия на съда, пред който спорът е висящ, вкл. въззивния съд. Поради това по този въпрос не са осъществени нито общото, нито допълнителното основание, за допускане на касационно обжалване. Поставеният трети въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не удовлетворява общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящо значение за изхода на конкретното дело. Въззивният съд е уважил иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, приемайки че за извършената престация от наследодателя на страните в полза на ответницата не е установено основание, вкл. изпълнение на негов нравствен дълг към нея. Посочил е, че изпълнението на моралното задължение на съпругата да се грижи за болния си съпруг, само по себе си, не може да обуслови правно основание за процесните парични преводи, аргументирайки се именно с безвъзмездността на полаганите грижи между съпрузи, съставляващи изпълнение на нравствен дълг помежду им. Намерил е, че с оглед конкретиката на взаимоотношенията между съпрузите по настоящото дело, последните не са предполагали и изисквали наследодателят на страните да изпълнява свой нравствен дълг към ответницата, вкл. за направени разходи по неговото лечение или др. разходи, каквито не са доказани. Щом като е прието за установено, че наследодателят К. не е изпълнявал свой нравствен дълг към ответницата, превеждайки й процесните парични средства, което обстоятелство би могло да бъде основание на тези престации, без значение за изхода на делото е обстоятелството дали, грижейки се за болния си съпруг, ответницата е изпълнила свое морално задължение. Дори да е изпълнила такова, то не би могло да бъде правно основание на престация, извършена от друг, а не от самата нея. Освен това наличието или не на основание на определена престация в контекста на разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е винаги въпрос на конкретна преценка на фактите и обстоятелствата по конкретното дело, каквато може да бъде извършвана само при разглеждане на спора по същество, ако бъде допуснат касационен контрол на някое от предвидените в процесуалния закон основания. Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос въобще не е обсъждан от въззивния съд в атакуваното решение, тъй като той е без каквото и да било значение по процесното правоотношение, като не би могъл да се отрази и на правната квалификация на предявения иск. Поради това спрямо него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване и по него не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 2 900 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Съобразно гореизложеното, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното решение, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение