Определение № 300 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1732/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Евроинс” АД против решение № 248/13.11.2019 г. по т.д.№ 550/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 360/25.04.2019 г. по т.д.№ 1572/2018 г. на Варненски окръжен съд. С потвърденото решение са уважени предявените от В. П., А. П. и Б. Г. против ЗД „Евроинс” АД искове, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, като застрахователното дружество е осъдено да заплати на всеки от тримата обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния внук В. Д., настъпила в причинна връзка с ПТП от 21.03.2014 г., причинено по вина на водача на застраховано при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност ” на автомобилистите, МПС. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и формираната задължителна съдебна практика, относно кръга от легитимирани да претендират обезщетение лица, каквато касаторът изрично намира, че са ППВС № 4/1961 г., ППВС №5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г., но не и от ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като последното е постановено последващо спрямо датата на застрахователното събитие - 21.03.2014 г.. Дори да се съобрази посоченото ТР ,обаче, според касатора съдът не е съобразил действителното съдържание на установилата се между починалия и ищците – негови баби и дядо - връзка и нейният интензитет. Събраните доказателства, според страната, не установяват изключително силна връзка между наследодателя и ищците, като последица от стекли се конкретни житейски обстоятелства, поради което и същата да надхвърля нормално присъщото за родствена връзка от тази степен съдържание. Касаторът намира, че свидетелските показания, за търпими от ищците психологически и физиологични страдания, вследствие смъртта на внука им, не следва да се кредитират, тъй като обстоятелствата са установими със специални знания / експертиза /, каквито не са ангажирани. В евентуалност се сочи противоречие с чл.493а ал.4 КЗ вр. с пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ / обн. ДВ бр.101 от 2018 г. /, според които разпоредби обезщетението за неимуществени вреди на лицата от кръга на настоящите ищци, се ограничава до 5 000 лева. Касаторът счита, че съдът неоснователно е отказал да я приложи, като противоречаща на правото на Европейския съюз и конкретно - на Втора Директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховката „Гражданска отговорност”, съответно чл. 9 ал.1 от същата, въпреки че последната не е пряко приложимо материално право в уредбата на частноправните отношения, а само създава публичноправно задължение за съответната държава да приведе законодателството си в съответствие с разпоредбите й. Страната намира неотносимо към спора цитираното от въззивния съд решение на СЕС по дело С – 277/12, тъй като е мотивирано в контекста на роднинска връзка родители – дете. Оспорва се и правилността на въззивното решение по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, като определения процент съпричиняване от пострадалия / 1/ 3 / касаторът намира силно занижен. Ответните страни - В. П., А. П. и Б. Г. – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение за присъждане на обезщетения от по 50 000 лева на всеки от ищците, въззивният съд е счел, че с оглед датата на сключване на застрахователния договор с делинквента и съгласно пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. /, за застрахователните договори, сключени преди влизането му в сила се прилага Част ІV на отменения КЗ, при липса на уговорено друго между страните. Така приложимият закон не предвижда лимитиране в отговорността на застрахователя, под посочения в пар. 27 ал.1 от ПЗР на КЗ / отм./ праг. Пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ / обн.ДВ бр.101 от 2018 г. /, съответно предвиденото му обратно действие за претенции, предявени след 21.06.2018 г., съдът е счел неприложими, тъй като обратното действие се ограничава в рамките на действие на материално-правните норми на същия КЗ / в сила от 01.01.2016 г./, които в случая не са приложими, съобразно гореупоменатия пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. /. Само в евентуалност спрямо този решаващ мотив въззивният съд е развил съображения, че дори да би се приел приложим пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ спрямо всички претенции заведени след 21.06.2018 г., независимо от това кои материалноправни норми уреждат спорното правоотношение – на новия или на отменения КЗ, разпоредбата отново не следва да бъде съобразена, тъй като противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от тези в чл.1 пар.2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г., относно застраховката „Гражданска отговорност”, съответно чл. 9 ал.1 от същата. В тази връзка е цитирано и решение на СЕС по дело С- 277/12, по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, като е прието, че разпоредбите не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност” при използването на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, по-малка от посочените в тълкуваните разпоредби. Съдът е приел съпричиняване, в размер на 1/3 от пострадалия, поради движение с превишена за участъка скорост. Възпроизвеждайки мотивите на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е приел, че е обосновано приложението му в настоящия случай, тъй като между пострадалия и ищците е доказана здрава, продължителна и дълбока емоционална връзка. За извода си е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, макар да не е възпроизвел в пълнота съдържанието им, от което се установява, че починалият, независимо от полаганите за него, като дете, грижи от ищците и прекарвани при тях ваканции / на което е акцентирал съда / - обичайно за традиционните български отношения между баби / дядовци и внуци - е продължил да общува с тях и след пълнолетието си, в рамките на всяка седмица, прекарвал е почивните си дни с тях и не по морални съображения, а защото му е доставял истинско удоволствие контакта и разбирателството с тях, независимо от възрастовата разлика, помагал им е и те са разчитали на тази помощ. Показанията акцентират не на формалните срещи, а на пълноценността на общуването. Починалият е обичал да бъде с ищците, да се грижи за тях по всякакъв начин и дори планирал съвместно съжителство с баба си Б., живееща сама. Като първородно внуче, а и единствен за А. П. и В. П. внук, останал да живее в България, починалият очевидно е кумулирал цялата им любов и нужда от духовно общение с потомците. Критерий за силната им духовна връзка с починалия и интензитета на търпимите от смъртта му болки и страдания са и реакцията при узнаването и поведението на ищците след злополуката и до момента, съобразени от въззивния съд. В изложението по чл. 280 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Приложимо ли е ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС ? ;2/ При постановяване на решение по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга, очертан с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., длъжен ли е съдът да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната връзка от семеен, роднински или приятелски характер ?; 3/ Длъжен ли е съдът в този случай да изследва дали смъртта на близкия / родственика / приятеля на ищеца е станала причина последният да търпи значителни болки и страдания, които следва да бъдат справедливо овъзмездени ?; 4/ От какъв характер следва да са онези житейски обстоятелства и ситуации, които да станат причина в патримониума на лице, извън най-близките, очертани в ППВС № 4/61 г. и ППВС №5/69 г., да се породи право на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от смърт на близък ? - въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с цитираната в същите задължителна практика на ВС, съответно на ВКС; 5/ Противоречи ли решението на СЕС по дело С -277/12 на пар. 96 ал.1 от ПЗР към ЗИДКЗ / ДВ бр.101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г. / ?; 6/ Има ли решението на СЕС по дело С – 277/12 задължителен характер за българските съдилища ? - последните два въпроса са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата; 7/ При противоречие / очевидно с пар.96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ – обн. ДВ бр.101 от 2018 г. /, има ли Втора директива 84/5 приоритет пред българските нормативни актове ? – въпросът се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в решение № 1/ 28.02.2008 г. по конституционно дело № 10/ 2007 г. на Конституционния съд на Република България и с решение по адм. дело № 4109/2011 г. на ВАС. Наведена е и хипотезата на „очевидна неправилност„ на въззивното решение, по чл.280 ал. 2 пр. трето ГПК, обоснована с отказа на съда да приложи пар. 96 ал.1 от ПЗР към ЗИДКЗ / ДВ бр.101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г. /, като лимитира присъденото обезщетение до размера от 5 000 лева. Първият от въпросите няма характеристиката на правен, тъй като изисква директен отговор относно правилността на въззивния акт, доколкото е съобразен с ТР № 1/ 2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, приложението на което касаторът отрича, като постановено след настъпване на застрахователното събитие. Приложимостта на ТР е безспорна, тъй като тълкувателните актове на ВКС имат и обратно, а не само действие за в бъдеще, по висящи към момента на постановяването им съдебни производства / арг. т.1 от ТР № 1 / 2017 г. по тълк.дело № 1/ 2014 г. на ОСГТК на ВКС. При това, с оглед съображенията на касатора, предпоставили формулирането му, въпросът – дори да би се приел за правен – остава необоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС очевидно не би могло да бъде съобразима задължителна практика, с която въззивното решение неправилно конфронтира, а посочените във втори въпрос ППВС не съдържат отговор на така поставения първи. Вторият и третият от въпросите също не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е отказал да изследва и обоснове изключителност на връзката между починалия и ищците, в съответствие с предвиденото в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, нито е отказал да се произнесе относно причинната връзка между смъртта на внука на ищците и търпимите от тях значителни болки и страдания. Правилността на крайната му преценка, вкл. с оглед размера на присъденото обезщетение, е обект на изследване в друга фаза от касационното производство и на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Третият въпрос вероятно е провокиран от съображението на касатора, че съдът неоправдано е съобразявал проявлението на тези болки и страдания и в аспекти, за които не е разполагал със специални - медицински - познания. Последното, обаче, е предполагало формулирането на процесуалноправен въпрос по приложението на чл.195 ГПК. Четвъртият от въпросите е формулиран абстрактно - относно всички възможни житейски обстоятелства, които биха били от естество да обосноват съдържание и интензивност на връзката между роднини по съребрена линия от втора степен, надхвърлящи обичайните взаимоотношения, традиционни за българския морал и нравственост. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като цитираната в раздел І от обстоятелствената част на изложението задължителна съдебна практика не дава отговор,с който въззивното решение да не е съобразено. Същата не сочи изчерпателно, а и не би могло да сочи, конкретните обстоятелства, от естество да обосноват подобно съдържание на връзката, с липсата на които съдът да е бил длъжен да се съобрази. Видно е, че в случая съдът е преценил изключителност, с оглед продължилото и до смъртта на пострадалия, независимо от възрастта му, интензивно - а не спорадично, поради взаимен интерес и нужда от същото - а не единствено от благоприличие и с демонстриране на топли чувства, общуване с ищците. Пети, шести и седми въпроси не удовлетворяват изискването за правни въпроси, тъй като касаят евентуални, спрямо решаващите изводи на въззивния съд, за отказ да лимитира присъденото обезщетение до размера по пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, обн. ДВ бр.101/2018 г., основан на пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / и приложимост на материалноправните разпоредби на КЗ /отм./ - част ІV, независимо от предявяването на претенциите след 21.06.2018 г.. Следователно, отговор на същите, дори в поддържания от касатора смисъл, не би бил от естество сам по себе си да промени правния резултат. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по пети и шести въпроси, единствено с формалното цитиране на нормата и несъобразяване задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Казуалната практика на административните съдилища не е от категорията актове, предвидени в чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно т.2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото решение на Конституционния съд разглежда противоконституционността на чл.3 ал.2 от ЗДДС / обн. ДВ бр. 63 от 2006г. с изм. / и отказа да прогласи същата е без отношение към настоящия спор, нито решението има тълкувателен характер по отношение друга релевантна разпоредба. Извлеченото от мотивите съображение - че директивата на ЕС в основните си положения и цели обвързва всяка от държавите – членки на съюза, да приведе своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й - не съдържа отговор на поставения въпрос, а отказът на Конституционния съд, при произнасянето си да съобрази актове на ЕС и практика на СЕО, е обоснован с формалното съдържание на чл.149 ал.1 т.2 Конституцията – че на конституционен контрол подлежи вътрешното законодателство. Релевантен би бил въпроса: Пар.96 ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101 от 2018 г./ намира ли приложение за правоотношения, спрямо които е приложим КЗ /отм./, по силата на пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./, предвид сключването на застрахователния договор, във връзка с който възниква правоотношението, преди влизането в сила на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./,респ. настъпване на застрахователното събитие преди влизането му в сила ? Но дори да би бил зададен, същият не би бил удовлетворен с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Липсва неяснота в съпоставяните във въпроса разпоредби, която да налага изясняване на кумулативното им съобразяване. Не е обоснована и очевидна неправилност на въззивното решение. По начало проверката за правилност при тълкуването и прилагането на материалния закон / в случая пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ вр. с пар.22 от КЗ в сила от 01.01.2016 г. /, доколкото предпоставя и собствена от касационния състав тълкувателна дейност, изключва „очевидна„, изводима единствено и само от съдържанието на мотивите на въззивното решение, неправилност. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение