Определение № 50196 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2879/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Котлостроене“АД, чрез пълномощника му адвокат М.К., против решение №260864 от 10.03.2022г., постановено по в.гр.д. №2090/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20251855/13.11.2020г. по гр.д.№24010 /2019г. на СРС, с което е прието за установено по отношение на „Котлостроене“АД, ЕИК121117602, че П. М. С., [ЕГН], е собственик на следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица]: едноетажна жилищна сграда със застроена площ около 54кв.м., състояща се от стая, хол, кухня, заедно с избено помещение с площ около 30кв.м., заедно с дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо ПИ с пл.№*, кв.21 по плана на [населено място], м-ст „Т. Н.“, цялото с площ 866кв.м., при граници и съседи: [улица], наследници на И. Р., наследници на В. Г. и р.Суходолска, както и че е налице непълнота в кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-53/23.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена със Заповед №РД-18-63/17.12.2014г., изразяваща се в ненанасяне на описаните имоти. Ответникът П. С. е депозирал отговор на подадената жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на обжалваното решение.Оспорва предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решението. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР за приемане на установено по отношение на ответника „Котлостроене“АД, че П. С. е собственик на основание договор за издръжка и гледане по нотариален акт № 87/09.06.1983 г., том ХV, дело № 2481/09.06.1983г. и възлагателно решение по чл. 288 от ГПК – отм., постановено по гр. д. № 1074 по описа за 1991 г. на Софийски районен съд на дворно място, представляващо поземлен имот с пл. № *, кв. 21 по плана на София, местност „Т.- Н.“, както и на построената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от около 54 кв.м., състояща се от стая, хол, кухня, ведно с избено помещение с площ от около 30 кв.м., нанесени в скица-проект за изменение на кадастрална карта като сграда с проектен идентификатор **** и дворно място с проектен идентификатор ***., и има непълнота в кадастрална карта и регистри, тъй като имота не е бил нанесен. От фактическа страна е установено, че с договор от 09.06.1983г., обективиран в нотариален акт № 87, том ХV, нот. дело № 2481/1983 г., Е. Г. М. е прехвърлил на П. М. С. едноетажна жилищна сграда от 41.16кв.м., състояща се от стая, хол, кухня, заедно с мазе и 300/866 ид.ч. от дворното място, в което е построена, цялото с площ от 866 кв.м., съставляващо имот пл. № *, кв. 21, местност „Т.-Н.“/Б. т./ срещу задължението на приобретателя да гледа и издържа прехвърлителя до края на живота му. Представено е влязло в сила решение по дело №1074/1991г. на Софийски районен съд, с което допуснатия до съдебна делба между П. С. с квота от 300/866 ид.ч. и Столична община с квота от 500/866 ид.ч. имот, представляващ дворно място без построени в него сгради, цялото с площ от 866 кв.м., съставляващо имот пл. № *, кв. 21, местност „Т.-Н.“ е поставено в дял на съделителя П. С., който е осъден да заплати на другия съсобственик сумата от 62 260лв.Установява се, че сумата за уравнение на дела е била заплатена на съделителя Столична община. Със Заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, имот пл. № *, кв. 21, местност „Т. – Н.“ е нанесен в кадастрална карта и регистри с идентификатор ***, с площ от 862 кв. м. С Решение № 2756/24.04.2013г., постановено по адм.д. № 1159/ 2012г., АССГ е отменил Заповед № РД-18-53/23.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК в частта за имоти №№ ***.; ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***; ***., като преписката е върната за да се провери кой е собственик на имотите и да се съобрази, че на място те нямат материализирани граници, а попадат в УПИ * по действащия регулационен план. Представено е Приложение №138 към ПМС № 176/05.09.1991г., в което е посочено, че се образува „Котлостроене“ЕООД, поемащо всички активи и пасиви на държавна фирма „Радомир – метал“ - Радомир, поделение на която е Котлостроителен завод „Георги Кирков“-София по баланса й към 31.03.1991г., заедно с други права и задължения по разделителен протокол.Новообразуваното дружество е било регистрирано с решение от 10.10.1991 г. по ф. д. № 22982/1991 г. на СГС. Със Заповед № РД-17-240/23.10.1995 г. на Министъра на промишлеността „Котлостроене“ЕООД е преобразувано в ЕАД и е утвърден устава му, като тези промени са вписани от съда. Приета е счетоводна справка по сметка 201 по баланс към 30.06.2016г., сочещ че парцел *, кв. 21 с идентификатор *** е заведен в баланса на дружеството. Представен е АДС № 4181/1965 г., съгласно който държавна собственост на основание на Заповед № 319/1961 г. е дворно място част от парцел в кв. 21 местност „Б. т.“, граничещ с улица и от три страни – имот на „Г.М.“. Приет е АДС № 5204-ІІ/17.06.1970 г., съгласно който имот на ул. „*“ в[жк], София с площ от 609 960 кв. м. и находящите се в него фабрична сграда, складова сграда от 29 763 кв. м.; бараки на един етаж с площ от 260 кв. м.; едноетажна административна сграда на 902кв.м.; битова едноетажна сграда на 2 095 кв.м., е актуван като държавна собственост.Отразено е, че имотът е предаден за ползване на Котлостроителен завод „Г.Кирков“. Представен е по делото незаверен по реда на чл. 183 от ГПК оценителен протокол от 26.11.1969 г. на Комисия по § 85 на ППЗПИНМ по Заповед № 881/02.07.1969 г. на председателя на ИК на Коларовски РНС, с който е оценен имотът на Е. Г. М. на [улица], кв.21-ви по плана на града, местност „Б. т.“, отчужден за Котлостроителен завод „Г.Кирков“, представляващ дворно място от 300 кв.м., едноетажна жилищна сграда и подобрения. Приети са книжа от регулачна преписка 440/1969 г. на СО, от съдържанието на които се установява, че със Заповед № 319/31.05.1961 г. е утвърден регулационния план за местността „Б. т.“ по плана на ТЕЦ „София“, по силата на който се отчуждават частни имоти за парцел *, кв. 21 за разширение на Котлостроителен завод „Г.Кирков“, един от които е бил и имотът на Е. Г. М. на [улица].Оценката на имота е била 3 360 лв., като не са налице данни, че определеното обезщетение е било изплатено. С прието по делото неоспорено от страните заключение по съдебно-техническата експертиза вещото лице след запознаване с документи по делото и справки по цифровия кадастър и в система КАС на АГКК, оглед на място, проверки по регулационни и кадастрални планове е посочило, че процесният имот пл. № * попада в границите на имот с идентификатор *** за когото в АГКК има данни, че е частна собственост с площ от 15 068 кв.м.Процесният имот е бил отразен в кадастралния план от около 1960г.Със Заповед от 2017 г. на ИД на АГКК е отказано да бъде нанесен като самостоятелен имот в картата.По действащият регулационен план процесният имот попада в отреждането за парцел * с предвиждане по плана – за разширение на Котлостроене.При извършения оглед на имота е установено, че не е ограден с трайна ограда. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че заснемане в кадастралната карта на собствения на ищеца имот като част от имота на ответника обосновава правния интерес за искане за отстраняване на непълнота на кадастралната карта, защото създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника.В конкретния случай не се спори, а и се установява от приетите по делото скици на имота, Заповед от 2017 г. на ИД на АГКК, че процесният имот не е нанесен като самостоятелен имот - собственост на ищеца в кадастралната карта, а е заснет като част от имота на ответника.Двете страни твърдят че са собственици на процесния имот, поради което е обоснован интереса от предявяване на иск с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР. Въззивният съд е приел за установено по делото, че към 09.06.1983г. собственик на процесната сграда и на 300/866 ид.ч. от дворното място е бил Е. Г. М., а на останалите идеални части от дворното място към 1991 г. собственик е бил Столична община.Неоснователни са оплакванията на ответника, че процесният имот е бил държавна собственост към момента на сделката от 1983 г. и към момента на възлагателното решение от 1992г., като 300 кв.м. са отчуждени по регулачната преписка 440/1969 г., а останалите 566 кв.м. били държавна собственост на основание на АДС от 1965г., 1970г. и 1987г.Приетите по делото книжа по регулачната преписка сочат, че тя е образувана по Заповед № 319/1961 г. за утвърждаване на регулационен план.Същата заповед е посочена като основание за съставянето на приетия по делото АДС от 1965г., поради което въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника, че регулачната преписка и приетите АДС са различни основания за одържавяването на имота.Приетият АДС от 1970 г. не сочи ново основание за съставянето му, а е за имот, който вече е бил актуван като държавен.В приетия по делото АДС 11490/1987 г. като основание за съставянето му се сочи Заповед № 9/1986 г. на Министъра на финансите.Такава заповед по делото не е приета, а и не е установено процесната сграда да е идентична с някоя от описаните в този АДС сгради, посочените площи и тяхното предназначение, поради което този акт не установява същите да са държавна собственост. Основанието на одържавяването на имотите по АДС от 1965г. е Заповед № 319/1961г., която не е приета по делото. Данни за съдържанието на същата обаче се съдържат в приетите по делото и неоспорени от страните книжа по регулачна преписка 440/1969г.По утвърдения със Заповед № 319/31.05.1961 г. регулационен план за местността е било предвидено да се отчужди имота на Е. М. за разширение на Котлостроителен завод „Георги Кирков“, имотът е бил оценен на 3660 лв., но към 07.01.1970 г. все още обезщетение на собственика му не е било изплатено.Доказателства, че такова плащане е осъществено впоследствие по делото не са ангажирани.При така установените факти въззивният съд е приел за неустановено по делото, че процесният имот е бил отчужден и е станал държавна собственост.Действащата към този момент разпоредба на чл. 39 от ЗПИНМ –отм. е предвиждала, че недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение на този закон. Въззивният съд е формирал извод, че процесният имот не е бил придобит от ответника на соченото от него основание - по чл. 17а от ППЗДОбП/отм/.Фактическият състав на този придобивен способ включва няколко елемента, при наличието на които прехвърлителното действие настъпва по силата на акта на преобразуване на предприятието в търговско дружество и то от момента на възникването на това търговско дружество. Тези предпоставки са следните: вещта да е държавна/общинска собственост; вещта да е предоставена за стопанисване и управление на държавно/общинско предприятие; с акта за преобразуване на това държавно/общинско предприятие да не е изключено преминаването на собствеността върху вещта в търговското дружество.В конкретния случай по делото не е установено процесните имоти да са били държавна собственост, както и това, че са били предоставени за управление на преобразуваното предприятие и са включени в баланса му към 31.03.1991г. Въззивният съд е приел, че е недоказано направеното в условията на евентуалност възражение на ответника, че е придобил спорния имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, текла в периода от 1980 г. до подаването на исковата молба.Доказателства, че имотът е владян като свой от ответника и от праводателите му в периода от 1980 г. до 1991 г. по делото не са ангажирани.Съдът е приел за неустановено по делото и че ответникът е владял имота като свой в периода от 1991 г. до подаване на исковата молба през 2019 г.Нито един от разпитаните по делото свидетели не е посочил, че той е установил фактическа власт върху имота с намерение за своене. Свидетелят Р. е посочил че не знае кога е построена тази сграда, какъв е статута й.Свидетелят Г. е посочил, че не е виждал някой да обитава сградата, на същата има монтиран прожектор, който светел и не се включвал от служителите на ответника.Свидетелят Т. е посочил, че от 2000 г. тази сграда се обитава от ищеца и свидетелят го посещава там през 2-3 дни.Така събраните доказателства съдът е приел, че не са от естество да установят по несъмнен начин, че ответникът е установил в определен момент фактическа власт върху сградата и я е владял като своя, което съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест е негово задължение.Заявеното от свидетелите Г. и Р., заграждане на сградата към имота на ответника е в противоречие на заявеното от тях, че сградата не е попадала в заградената част.Свидетелят Р. е заявил, че е постъпил в завода през 1991 г. и тогава имотът не е бил застроен и заграден, при предявяване на скицата на вещото лице е посочил, че имот * не е застроен, сградите били извън него, ограда била поставена през 1999 г., не знаел кога се е появила сграда и какъв е статутът й, след 2004 г. чул че има спор за имота.Така дадените показания не установяват непрекъснато владение на процесните имоти от ответника като свои, а и тези показания не следва да се кредитират, защото са схематични, без конкретика за площ и граници на процесния имот, те са опровергани и от останалите събрани по делото нотариални актове, АДС, скици, установяващи, че имотът е бил застроен още към 1991 г., включително построена е била и процесната сграда. Показанията на св.Г. също не установяват по несъмнен начин владение на имота като свой от ответника за период от 10 години. Този свидетел е посочил, че работи като охранител на ответника от 10 години, но той е разпитан през февруари 2022 г., което означава, че впечатленията му са с начален момент 2012 г., тоест за период по-кратък от 10 години преди подаване на исковата молба.Следва да се посочи, че показанията на св.Г. не установяват и че имотът е владян от ответника като свой в този период.Същият не е успял да опише точно площта и границите на процесния имот, показанията му в тази част са неясни и схематични, а в частта за ограждането на имота са противоречиви и несигурни - първоначално е заявил, че сградата не е попадала в заграденото място,а впоследствие е посочил, че е попадала.Въззивният съд не е кредитирал тези показания и поради това, че независимо от заявеното от свидетеля, че ежедневно поне по 2 пъти обикаля процесния имот, той не е успял да опише оградата, която е заграждала имота, не е успял да посочи и кога е била разграбена оградата, кога е имало наематели на работилница до порутената къща.Това е основания показанията му да не бъдат кредитирани.Следва да се посочи, че събраните по делото показания на св. Т. са достатъчни, за да опровергаят показанията на доведените от ответника свидетели и така да попречат на несъмнен извод по делото, че ответникът е владял имота като свой 10 години необезпокоявано и така да го е придобил по давност.Показанията му са логични и последователни, резултат от личните му впечатления в продължение на 19 години преди подаване на исковата молба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.Твърди се, че поставените процесуални въпроси са разрешени в противоречие с посочените в изложението решение на тричленни състави ВКС, първият поставен материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с т.2Г от ТР№4/2014г. на ОСГТК, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението на касационните основания се поставят следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково; 2.Следва ли въззивният съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и да посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото; 3.Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на своите изводи, въз основа на които постановява съдебния акт да съобрази всички обстоятелства по делото, спазвайки правила от логически и опитен характер, включтелно и при обсъждането и преценката на показанията на разпитаните свидетели, за да достигне до обосновано и правилно решение на правния спор; 4.Какво е необходимо да бъде установено, за да се приложи нормата на чл.17а от ЗППДОП и кои са елементите на тази норма; 5.Елемент на фактическия състав по чл.54, ал.2 от ЗКИР ли е включването на спорния имот в действащия към датата на одобряването на кадастралната карта подробен устройствен план. Първите три процесуални въпроса, които са поставени от касатора са със сходно съдържание, поради което по тях следва да се даде общ отговор.На база наведените в исковата молба фактически твърдения въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл.54, ал.2, изр.1 от ЗКИР, който по своето естество е положителен установителен иск за собственост.В процесния случай предмет на делото е иск за установяване на правото на собственост върху имот, който не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта.Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи в условията на пълно доказване правото си на собственост върху спорния имот на твърдяното придобивно основание, както и факта, че този имот не е отразен като самостоятелен поземлен имот в действащата към момента кадастрална карта. Въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот въз основа на договор за издръжка и гледане и възлагателно решение по чл.288 от ГПК-отм., който извод е обоснован. С договор за издръжка и гледане, бективиран по н.а. № 87, том ХV, нот. дело № 2481/1983г., Е. Г. М. е прехвърлил на П. М. С. едноетажна жилищна сграда от 41.16кв.м. състояща се от стая, хол, кухня, заедно с мазе и 300/866 ид.ч. от дворно място, в което е построена, цялото с площ от 866 кв.м., съставляващо имот пл. № *, кв. 21, местност „Т.-Н.“/Б. т./ срещу задължението на приобретателя да гледа и издържа прехвърлителя до края на живота му. Одобреният със Заповед № 319/31.05.1961г регулационен план за местност „Т.-Н.“/Б. т./ е приет при действието на ЗПИНМ.Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ в редакцията на тази разпоредба, действала към 1961г., недвижимите имоти на частни лица и обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за приложение на този закон.До извършване на отчуждаването по предвидения в закона ред собствениците на имоти, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, запазват правото си на собственост в стари имотни граници.По делото не е установено на Е. М. да е било платено обезщетение за отчуждените му 300/866ид.ч. от имота, отредени за мероприятия по улично-регулационния план -разширение на Котлостроителен завод „Г. К.“, нито е установено тази част от имота да е била завзета и предвиденото мероприятие – реализирано.Поради това следва да се приеме, че правото на собственост върху така отредената част от имота е принадлежало на Е.М. към момента на сключване на договора за издръжка и гледане през 1983г. Не се установява, че останалите 566/866ид.ч. са били отчуждени за същото мероприятие, респ. са били одържавени на друго основание, а впоследствие предадени за ползване на Котлостроителен завод „Георги Кирков“-София, който е поделение на държавна фирма „Радомир – метал“ – Радомир.С оглед на това е обоснован извода, че към 1991г. те са били собственост на Столична община, а впоследствие са придобити от ищеца въз основа на възлагателно решение по чл.288 от ГПК-отм., постановено по гр.д. №1074/1991г. на Софийски районен съд/с исковата молба са представени доказателства, че сумата от 62 260лв., която се е дължала от ищеца за уравнение на дела на СО, е била реално заплатена/. Възражението за придобивна давност, което е било направено от ответника с отговора на исковата молба, е било прието за неоснователно. Този извод се основава на подробен анализ на двете групи свидетелски показания, които са били събрани по делото.В съответствие с изискванията на процесуалния закон е посочено защо не се кредитират показанията на свидетелите на ответника, а се кредитират тези на св.Т.. Последните са преки и непосредствени, основават се на лични впечатления и кореспондират с останалите събрани по делото писмени доказателства, които установяват момента на застрояване на имота.С оглед на това е прието, че твърдението на ответника за установена върху имота фактическа власт е недоказано, а в условията на евентуалност, ако се кредитират показанията на св.Г., че от завладяването на имота до подаване на исковата молба в съда не са изминали 10г. Въз основа на заключението по допуснатата по делото СТЕ, което въззивният съд е кредитирал като обективно и компетентно дадено, е установено, че притежаваният от ищеца имот попада в границите на имот с идентификатор ***, с площ от около 15дка, за когото в АГКК има данни, че е собственост на ответника.Със Заповед от 2017 г. на ИД на АГКК е отказано да бъде нанесен като самостоятелен имот в картата. Не е налице твърдяното противоречие между въззивното решение и т.2Г от ТР№4/2014г. на ОСГТК.В решението са посочени елементите на фактическия състав на придобивния способ, уреден по чл.17а от ЗППДОП за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, които са изцяло съобразено с цитираното тълкувателно решение: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. Въззивният съд е приел, че ответникът не е собственик на процесния имот не поради това, че по делото не е установено правоприемство между „Радомир – метал“ - Радомир и „Котлостроене“АД, а поради липсата на доказателства, че този имот е бил държавна собственост, а впоследствие е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по отношение на предпоставките за предявяване на иск с правно основание чл.54, ал.2, изр.1 от ЗКИР е прието ТР№8/2016г. на ОСГК, в което е посочено, че: искът с правна квалификация чл. 54, ал. 2, изр. 1 от ЗКИР е положителен установителен иск за собственост; предмет на делото по този иск може да бъде установяването на правото на собственост върху имот, който въобще не е бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта /при непълнота на кадастралната карта/, или установяването на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищеца поземлен имот /грешка в кадастралната карта/. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените по настоящото производство разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд