Определение № 60117 от 29.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3357/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2, вр. чл.248, ал.3 ГПК. С определение № 267474 от 22.04.2021 г. по ч. гр. д. № 11101/2020 г. на Софийски градски съд е оставена без уважение частната жалба на З. В. Ж. срещу определение от 24.02.2020 г. по гр. д. № 13953/2018 г. на Софийски районен съд, 45 с-в, с което в производство по чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на определение от 05.12.2019 г. по същото дело, с което той е осъден на основание чл.78, ал.4 ГПК да заплати на ответниците П. К. П. и С. В. З. – П. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. и на ответниците А. А. К. и К. Н. К. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. Въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 13953/2018 г. на СРС, 45 с-в, е образувано по искова молба на З. В. Ж., с която той е предявил срещу ответниците П. К. П. и С. В. З. – П. осъдителен иск за сумата от 22987 лв., а срещу ответниците А. А. К. и К. Н. К. – иск за сумата от 23 096 лв. Прието е, че двете групи ответници са направили по 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение по тези искове, като минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза на 1219,61 лв. за първата група ответници и 1222,88 лв. за втората група. Тъй като сторените от ответниците разноски са под минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, няма възможност за намаляването им поради прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК. Основанието за присъждане на тези разноски произтича пряко от прекратяване на производството по предявените искове поради оттеглянето им от ищеца, като е налице хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от З. В. Ж.. Жалбоподателят поддържа, че ответниците са дали повод за завеждане на настоящото дело. То се наложило поради необходимостта да се отстранят неблагоприятните последици от прекомерното забавяне, не без съдействие на ответниците, на произнасянето на съда по друго предходно дело между същите страни и за същия предмет. Междувременно по другото дело бил даден ход и това наложило оттегляне на исковете по настоящото дело. Така се спестявали по-нататъшни процесуални действия и с оглед на това присъдените разноски на ответниците в пълен размер били прекомерни. Жалбоподателят се позовава на определение по гр. д. № 12478/2019 г. на СГС, ТО. Поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да формулира правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Ответниците А. А. К. и К. Н. К. оспорват жалбата. Считат, че не е налице основание за допускането й до разглеждане по същество, както и че е неоснователна. Ответниците П. К. П. и С. В. З. – П. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на жалбата до разглеждане по същество. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а това е негово задължение, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсва и обосновка на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това след изменението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /ДВ, бр.86/2017 г./, противоречието в практиката на съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване. По тази причина, а и поради липса на същинско противоречие между обжалваното въззивно определение и посоченото от жалбоподателя определение по гр. д. № 12478/2019 г. на СГС, ТО, последният съдебен акт не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи и формираната практика на ВКС, че когато прилага чл.78, ал.4 ГПК съдът присъжда на ответника сторените разноски, които могат да бъдат намалени при условията на чл.78, ал.5 ГПК до размера на минимума по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са например определение № 862 от 5.12.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3069/2013 г., I т. о., определение № 157 от 30.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5375/2016 г., III г. о., определение № 601 от 21.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4714/2018 г., IV г. о., определение № 105 от 6.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1612/2020 г., IV г. о., определение № 131 от 28.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 872/2020 г., IV г. о., определение № 264 от 1.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2020 г., III г. о. Тази практика се основава на т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., според която при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Двете предходни инстанции са съобразили определенията си с тази практика на ВКС. Искането на жалбоподателя съдът по настоящото дело да слезе под минимума по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. не съответства на посочената практика на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,