Определение № 9155 от 28.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9315/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Л. Й. Д. срещу определение № 17575, постановено по адм. дело № 4558/2026 г. по описа на Административен съд – София-град, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено като преписка на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) за разглеждане и произнасяне по твърденията за осъществено спрямо жалбоподателката дискриминационно третиране. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на определението – касационно основание по чл. 209, т.3 от АПК. Поддържа се, че жалбоподателката е сезирала съда с искова молба за защита срещу дискриминация и за обезщетяване на причинените ѝ вреди, поради което делото неправилно е изпратено на КЗД. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по искова молба на Л. Й. Д. срещу Института за български език при Българската академия на науките. В исковата молба се твърди, че за периода от 2000 г. до 2026 г. директорът на института и служителят А. Т. П. са осъществили спрямо ищцата дискриминационно третиране, изразяващо се в недопускането ѝ да упражнява професията си. Позовава се на чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и претендира обезщетяване на причинените ѝ вреди. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че изложените в исковата молба твърдения не попадат в нито една от хипотезите на чл. 128, ал. 1 АПК. Посочил е, че ищцата се оплаква от дискриминационно поведение на длъжностни лица, което не е обективирано в административен акт, поради което компетентен да разгледа твърденията ѝ е специализираният орган – Комисията за защита от дискриминация. На това основание съдът е прекратил производството и е изпратил делото на комисията по реда на чл. 130, ал. 4 АПК. Определението е неправилно. Законът за защита от дискриминация урежда два самостоятелни способа за защита на засегнатите лица – административно производство пред Комисията за защита от дискриминация по раздел I от глава Четвърта на закона и съдебно производство по раздел II от същата глава. Изборът между тези способи принадлежи на лицето, което твърди, че е засегнато от дискриминационно третиране. Производството пред КЗД не представлява задължителна предпоставка за търсене на защита непосредствено пред съд. Съгласно чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., извън случаите по раздел I, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви пред районния съд иск за установяване на нарушението; за осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди него и да се въздържа от бъдещи нарушения, както и иск за обезщетение за вреди. С Тълкувателно постановление № 1 от 16.01.2019 г. по тълк. дело № 1/2016 г. Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд е приело, че при непроведено производство пред КЗД исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр. са подсъдни на съответния районен съд. Това разрешение се прилага и когато се твърди, че дискриминационното поведение е осъществено при или по повод административна дейност. Със същото тълкувателно постановление е обявено за изгубило актуалност Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. дело № 2/2014 г. в частта му по т. 4 относно подсъдността на исковете за вреди по Закона за защита от дискриминация. Разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. предвижда, че когато вредите са причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни и общински органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се разглежда по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Приложението на тази разпоредба предполага да бъде установено, че се претендира обезщетение за вреди от поведение, осъществено при или по повод административна дейност, при наличие на предпоставките на специалния закон. Следователно обстоятелството, че ищцата претендира обезщетение за вреди, за които твърди, че са причинени във връзка с административна дейност, не дава основание исковата молба да бъде изпратена направо на КЗД. То налага съдът да изясни фактическото основание и петитума на предявените искове, след което да определи приложимия процесуален ред и компетентния съд. В случая, от съдържанието на исковата молба не може да се установи с необходимата яснота дали ищцата търси непосредствена съдебна защита по чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., включително обезщетение по т. 3 от разпоредбата, или основава претенцията си на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. във връзка със ЗОДОВ. Не е изяснено дали е било проведено производство пред КЗД и дали съществува влязъл в сила акт на комисията, с който е установено нарушение на правото на равно третиране. Не са конкретизирани актовете, действията или бездействията, от които се извежда претенцията за обезщетение, размерът на обезщетението и причинените имуществени или неимуществени вреди. Необходимо е да бъде уточнено и в какво качество са действали посочените от ищцата лица – при упражняване на властнически административни правомощия или като представители и служители на работодател във връзка с възникването или развитието на трудово правоотношение. Само обстоятелството, че ответникът е Институт при Българската академия на науките, не е достатъчно, за да се приеме, че всяко действие на неговите органи и служители представлява административна дейност. При така установената неяснота относно основанието и предмета на търсената защита, първоинстанционният съд е следвало да остави исковата молба без движение и да даде на ищцата конкретни указания за установяване на конкретните фактически основания. Едва след отстраняване на нередовностите на исковата молба, съдът може да извърши надлежна преценка дали е сезиран с искове по чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., подсъдни на районния съд, с иск по чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. във връзка със ЗОДОВ, подсъден на административния съд, или с претенция, произтичаща от трудово правоотношение, която следва да бъде разгледана от гражданския съд. Като не е дал указания за отстраняване на нередовностите и не е изяснил действителния предмет на търсената защита, а директно е прекратил производството и е изпратил делото на КЗД, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт. КЗД не е орган, чието предварително сезиране е задължително във всички случаи на твърдяна дискриминация, а съдът не може служебно да замести избрания от лицето съдебен ред за защита с административно производство пред комисията. Поради изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото – върнато на Административен съд – София-град за продължаване на съдопроизводствените действия по администриране на исковата молба и определяне на компетентния съд след уточняване на нейното основание и петитум. Водим от горното, Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение,