Определение № 50661 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2764/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството А. Г. Д. срещу въззивно решение № Р-54 от 08. 04. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 562 по описа на съда за 2019 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 420 от 20. 03. 2019 г., постановено от Районен съд – Велико Търново по гр.д. № 2263 по описа на съда за 2018 г. в неговата отхвърлителна част, с която е отхвърлен предявеният от ищеца – касатор срещу Производствено-потребителска земеделска кооперация „Доверие-Миндя“ – в ликвидация, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 58 от Закона за кооперациите /ЗК/, за отмяна на решенията, взети от извънредно общо събрание на кооперацията, проведено на 14. 07. 2018 г. за приемане на член-кооператори, за прекратяване дейността на кооперацията и за обявяването и в ликвидация; за вземане на решение за назначаване на ликвидатор, за определяне на неговото възнаграждение, за упълномощаване на ликвидатора да извърши продажба на недвижимото имущество на кооперацията и за раздаване на дивиденти за 2017 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се допуснато от въззивния съд грубо нарушение на съдопроизводствените правила, поради необсъждане на всички относими към спора твърдения и доводи на страните, и на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, както и несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства, които изводи касаторът намира за формирани при неспазване на правилата на формалната логика, и в противоречие с цитирана в жалбата практика на ВКС. Поддържа се, че въззивният съд е изопачил доказателствата по делото, поради което и е стигнал до очевидно неправилен извод за провеждане на процесното общо събрание на ответната кооперация в съответствие със Закона за кооперациите и устава на кооперацията. Излага се, че протоколът от общо събрание, на който съдът е основал изводите си, е нищожен и не може да породи правни последици, тъй като е създаден от лица, които към този момент не са били вписани за членове на УС на кооперацията и не са могли да приемат член-кооператори, нито пък да утвърждават такова членство. Твърди се, че съдът необосновано се позовава на протокол от 19. 05. 2018 г., при условие, че му е ноторно известно, че такова общо събрание не се е състояло и не са взети никакви решения, още по-малко за утвърждаване на член-кооператори, като същевременно се цитират от съда решения по дела, които са ирелевантни за спора. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което са възпроизведени оплакванията от касационната жалба, без въобще да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касаторът твърди, че обжалваното решение се намира в остро противоречие с т. 2 от ТР № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, утвърждаваща т. 19 от ТР № 1/04. 01. 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Отново, както и във въззивната жалба се излага, че въззивният съд е допуснал груби нарушения на съдопроизводствените правила и на тези на формалната логика, в противоречие с решение от 28. 12. 2018 г., постановено по гр.д. № 4719/2017 г. на ВКС, решение № 546/01. 12. 2010 г. по гр.д. № 966/2009 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 331/04. 07. 2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 92/22. 02. 2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 65/16. 07. 2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, Четвърто г.о. Поддържа се в изложението и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, която неправилност е съществена и е допустимо констатирането и без да се извършва анализ на оспорения акт, тъй като в постановеното съдебно решение са изопачени доказателствата по делото – с предходно съдебно решение са приети за несъществуващи само подлежащите на вписване решения на общото събрание на кооперацията от 11. 12. 2016 г., а не както е приел въззивният съд в обжалваното си решение, че всички решения са обявени за несъществуващи; напълно невярно е според касатора, че с решение на УС по протокол от 02. 05. 2018 г. са приети определени лица за член-кооператори; съдът се е позовал на протокол от 19. 05. 2018 г., при положение, че му е ноторно известно че събрание не е проведено и не са взети решения; прието е, че на ОС, проведено на 17. 07. 2018 г. са присъствали външни лица и член-кооператори, а на това ОС всички присъстващи не са били членове на кооперацията. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му част, въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на ищеца – касатор, че процесното общо събрание на кооперацията е свикано от Управителен съвет /УС/, който е незаконно избран и чийто избор е оспорен, което е опорочило и процедурата по свикването на общото събрание, а оттам – и приетите негови процесни по делото решения. За ирелевантни за конкретния правен спор са приети твърденията на ищеца, че вписването на УС, свикал процесното общо събрание на кооперацията е оспорено от него по исков ред, като недопустимо, несъществуващо и нищожно, за което е образувано търговско дело по описа на Окръжен съд – Велико Търново, доколкото решението по иск с правно основание чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, като предявеният от ищеца, има действие само занапред. При така изложеното въззивният съд е приел свикването на процесното общо събрание на кооперацията за редовно. Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването на ищеца – касатор за липса в обявения дневен ред на събранието на точка за изключване на член-кооператори, доколкото в поканата за свикване на събранието е налице такава за одобряване на решене на УС на кооперацията за такова изключване. По подробно изложени в мотивите към обжалваното му решение съображения, въззивният съд е приел за неоснователни и оплакванията на ищеца за нарушения при провеждането на ОС в частта им относно това, че на общото събрание са присъствали и са приели процесните решения лица, които не са член-кооператори. Оплакването на ищеца, че събрание всъщност не е проведено е прието от съда от една страна за преклудирано, а евентуално – и за неоснователно, като недоказано. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В конкретният процесен случай в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът въобще не прави и опит да формулира правен въпрос от значение за изхода на спора във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с цитираната т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението само са пресъздадени касационните основания, изложени и в жалбата на касатора. Същото обаче не съдържа правен въпрос, дори и да не е от стриктно-формална граматическа гледна точка, зададен именно във въпросителна форма, но и формулиран като правно твърдение, сочещо на претендирано конкретно противоречие на изводите на въззивния съд с цитираната в изложението практика на ВКС. От съдържанието на изложението и цитираната в него практика на касационната съдебна инстанция, може да се направи евентуално извод, че се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като допълнителен селективен критерий по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но въобще липсва правен въпрос, по отношение на който настоящият касационен състав би могъл да извърши преценка дали такова противоречие е налице или не, поради което и касационно обжалване на въззивното решение на това основание в случая не може да бъде допуснато. Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност се обосновава от жалбоподателя с твърдения, че съдът е изопачил доказателствата по делото, като е направил и очевидно неправилна интерпретация на събранието по делото писмени такива, която е довела до очевидна неправилност и на самото решение. Така изложеното обаче е относимо изцяло към правилността на извършената от съда преценка на доказателствата по делото, и на правните твърдения и доводи на страните по същото, без при това от съдържанието на решението и на мотивите към него за настоящия касационен състав да се разкрива такъв тежък негов порок, че същият да води до очевидната му неправилност в смисъла, обяснен непосредствено по-горе. По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение