Определение № 6388 от 23.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2459/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. Х. П. и П. Х. П., чрез техния пълномощник срещу определение № 3655 от 20.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1880/2023 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалбата им с искане за обявяване на нищожността на разрешение за строеж № 17/17.03.2024 г. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В срока по чл. 232 АПК възражения не са постъпили. Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искане на К. Х. П. и П. Х. П. за обявяване на нищожност на разрешение за строеж № 17/17.03.2024 г. на главния архитект на Община Долни Чифлик с доводи за противоречие с предвижданията на действащия ПУП на лице, което няма качеството възложител по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ, и при липса на дадено съгласие от жалбоподателите като съсобственици на недвижимия имот. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата като процесуално недопустима и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, съдът е развил доводи, че обжалваното разрешение за строеж е съобщено на жалбоподателите на 06.11.2009 г., не е обжалвано в 14-дневния преклузивен срок и е влязло в сила. Като се позовава на изричната разпоредба на чл. 156, ал. 8 ЗУТ приема, че отмяната на влязлото в сила разрешение за строеж е недопустима. Според съда с въвеждането в експлоатация на строежа, за чието изграждане е издадено обжалваното разрешение за строеж, последното е изгубило правното си значение и има само удостоверителен характер. Приема, че оспорването му няма да доведе до желаната промяна в правното положение на изградения строеж, а именно да го направи незаконен, от което обосновава извод, че същото е недопустимо и поради липса на правен интерес. Така постановеното определение е неправилно. Неправилен е изводът за недопустимост на оспорването поради установената забрана в чл. 156, ал. 8 ЗУТ. Регламентирания в нормата засилен стабилитет на влязлото в сила разрешение за строеж защитава правата на възложителя, като изключва възможността за неговата отмяна чрез извънредните способи. В случая обаче производството пред първоинстанционния съд не е по реда за отмяна на влязло в сила разрешение за строеж, а по реда чл. 215 ЗУТ с искане за обявяване на нищожността му, което може да бъде направено безсрочно. Настоящата инстанция не споделя и изложените от първоинстанционния съд съображения, че с реализирането на строежа и въвеждането му в експлоатация разрешението за строеж губи качеството си на административен акт и съответно не е налице годен предмет на съдебен контрол по чл. 215 ЗУТ. Разрешението за строеж е конститутивен (разпоредителен) административен акт, който създава правото да се изгради определен обект и това право се погасява с упражняването му. С изчерпването на конститутивното си действие разрешението за строеж продължава да съществува в правния мир като административен акт от категорията на декларативните – въпреки че правото на строеж е вече осъществено, той обективира волеизявлението за признаване на правото., т.е. притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 АПК – годен предмет на съдебен контрол по чл. 215 ЗУТ. Приемането на противното, освен че противоречи на целта на ЗУТ да не се допуска незаконно строителство, би открило възможността всеки незаконосъобразен административен акт да бъде саниран с факта на изпълнението си. Във всички случаи, когато несъответствието на разрешението за строеж с материални или процесуални норми по неговото издаване, без значение дали строежът е реализиран, е толкова тежко, че последиците му са правно нетърпими, то разрешението за строеж е нищожно поради противоречие с материалния или процесуалния закон. В тези случаи нищожността на разрешението за строеж може да бъде разкрита безсрочно и реализираният вече строеж би бил незаконен. В този смисъл е и практиката на ВАС – решение по адм. дело № 6925/2008 г. и определение по адм. дело № 1568/2021 г. Поради това в конкретния случай реализирането на строежа и въвеждането му в експлоатация не е пречка за оспорването на разрешението за строеж с мотиви за нищожността му. По изложените съображения изводите на съда за недопустимост на жалбата на К. Х. П. и П. Х. П. срещу разрешение за строеж № 17/17.03.2024 г. на главния архитект на Община Долни Чифлик са направени в противоречие с материалния закон, поради което обжалваното определение като неправилно следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата. По изложените съображения и на основание чл. 236 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,