Определение № 284 от 03.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 126/2009 г.

Производството е по реда на чл. 274,ал. З ГПК във вр. чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „М е. Р С. компания" ООД, гр. С. срещу определение № 1293/10.10.2008 год., постановено по ч.гр. д. № 3916/2008 год. на СГС, IV в отд., с което е оставено в сила определението / с характер на разпореждане/ на СРС, 75 състав от 11.04.2008 год., по гр.д. №12833/2008 год., с което е издаден изпълнителен лист на А. П. Н. срещу „ М е. Р С. компания „ ЕООД, за сумите 2 940,16 евро трудово възнаграждение, 1 163,59 евро възнаграждение за извънреден труд и 498,80 евро обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, заедно със законните лихви върху тези суми от 27.12.2005 год., до окончателното им изплащане. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение доколкото при неговото постановяване Градският съд не е разгледал посочените в частната жалба основания за отмяна на определението на Софийския районен съд.. Твърди се, че двете инстанции са постановили своите съдебни актове при условията на различен процесуален ред, като с обжалваното определение СГС не е осъществил необходимия контрол в тази насока. Иска се определение №1293/10.10.2008 год. да бъде обезсилено като постановено по недопустим процесуален ред или да бъде отменено като незаконосъобразно и необосновано, ведно със законните последици от това. В приложеното към частната жалба изложение по чл. 284,ал. З, т.1 ГПК частният жалбоподател навежда доводи, че с атакуваното определение СГС се е произнесъл по процесуално- правен въпрос относно задължението на първоинстнацзионния съд да проконтролира точно дали е налице основание за издаване на изпълнителен лист, като този въпрос според него е решен в противоречие с практиката на ВКС и практиката на други съдилища. Изтъква, че според константната съдебна практика, съдебният акт за издаване на изпълнителния лист следва да възпроизвежда точно изпълнителното основание / в случая осъдителния диспозитив на решението по същество/. С обжалваното определение не е била извършена проверка относно това съответствие, а въззивният съд е обосновал потвърдителното си определение с наличието на влязло в сила определение, с което е потвърдено допуснатото предварително изпълнение. Посочва се и това, че с атакуваното определение Градският съд се е произнесъл неправилно по материално- правния въпрос дали присъдените от първоинстанционния съд лихви върху трудови възнаграждение и обезщетения за работа представляват годно основание за издаване на изпълнителен лист по допуснато общо предварително изпълнение, като този въпрос е решен в противоречие с практиката на други съдилища в страната. В подкрепа на основанията си за допустимост на касационата частна жалба, жалбоподателят е представил съдебни актове — определения на различни по степен съдилища. Ответникът по касационната частна жалба - А. П. Н., не взема становище по нея. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, - определение, поради което е процесуално допустима. Относно допустимостта на касационното обжалване, ВКС, III г.о., приема следното:: Съобразно разпоредбата на чл. 274,ал.3,т.2 ГПК във вр. чл. 280,ал.1, т.1,2 иЗ ГПК, на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, с които се дава разрешение по същество на други производства, в които съдът се е произнесъл по съществен материално правен или процесуално правен въпрос ,който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Посочените в изложението по чл.274,ал. З ГПК процесуално правни въпроси / вторият от тях неправилно е определен като материално правен/ са съществени, но с обжалваното определение те не са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а решаването му в противоречие с практиката на други съдилища само по себе си не е сред основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. Именно в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, като се е позовал на приложимия процесуален закон, градският съд е приел, че при проверка правилността на разпореждането за издаване на изпълнителен лист следва да се провери дали е било налице изпълнително основание, което да е редовно от външна страна и разпореждането / определението/ за издаване на изпълнителен лист да съответства на изпълнителното основание. Определението на СРС за издаване на изпълнителен лист макар и да не възпроизвежда сумите, за които постановява да се издаде изпълнителен лист ясно посочва, че изпълнителния лист следва да бъде издаден за присъдените с решението по делото суми, за които е допуснато и предварително изпълнение. Същевременно с обжалваното определение въззивният съд не е изразил становище относно това дали присъдените с решението на СРС лихви върху неизплатено трудово възнаграждение и върху обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, представляват „ годно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист по допуснато общо предварително изпълнение."По същество изпълнително основание може да бъде самият съдебен акт, а не отделните присъдени вземания с него, поради което използваната в тази част от изложението терминология е неточна и с обжалваното определение съдът не е вземал отношение по така формулирания въпрос. Съдът е приел, че в производството по чл. 407,ал.1 ГПК за обжалване разпореждането за издаване на изпълнителен лист, не може да се проверява въпросът за правилността на допуснатото предварително изпълнение на решението в частта за лихвите, доколкото този въпрос е решен с влязло в сила определение в самостоятелно производство. При въведеното с ГПК / обн. Д.в. №59/20.07.2007 год./ факултативно касационно обжалване на определенията по чл.274,ал. З ГПК, е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителните изисквания за подпора на частните жалби за да бъдат разглеждани по същество. В случая тези допълнителни изисквания не са изпълнени. С оглед на изложеното вече, частният жалбоподател не е установил наличието на някоя от хипотезите на чл. 280 ГПК, представляващи предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради което такова не следва да се допуска.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на 3-то гражданско отделение