Определение № 218 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5308/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т. като процесуален представител на П. В. К. и П. И. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд /Д./ от 09.VІ.2015г. по в.гр.д. № 217/2015г. Ответницата по касационната жалба М. В. Г. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат М.В. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 09.VІ.2015г. Д. след връщането на делото от ВКС с решение по гр.д. № 6551/2014г. е обезсилил решението на РС Генерал Тошево от 06.ІІІ.2014г. по гр.д. № 55/2013г. в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Г. срещу П. и П. К. искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.1, 2 и 3 и чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор от 10.ІХ.2009г., предмет на нот.акт № 175/2009г., за прехвърляне /от Мита Н.И. чрез пълномощника си П. В.К. на П. В.К./ на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и липса на съгласие, и евентуалните искове по чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаване на посочения договор поради сключването му от лице, което не е могло да разбира или да ръководи действията си, и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне от друг състав по предявените главни искове по чл.42 ал.2 и чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД и с оглед изхода на спора по тях – по предявените евентуални искове по чл.31 ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че исковете, предмет на въззивното производство, и според указанията на ВКС с посоченото му отменително решение са: главен иск по чл.42 ал.2 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на договора от 10.ІХ.2009г. като сключен от лице без надлежна представителна власт /което е точната правна квалификация, а не сочената от ищцата по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД – липса на съгласие и по чл.26 ал.2 пр.3 ЗЗД – липса на предписана от закона форма/, следваща от нищожността на нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието на пълномощното поради допуснати от нотариуса нарушения на чл.579 ал.2 и на чл.580 ал.1 т.6 ГПК – полагане на отпечатък от палец при липса на предпоставките за това – неустановена от нотариуса невъзможност за полагане на подпис от упълномощителката поради неграмотност или недъгавост, като във връзка с тези искове се извлича и възражение за унищожаемост на упълномощаването по смисъла на чл.31 ал.1 ЗЗД, доколкото към датата на извършването му упълномощителката не могла да разбира и да ръководи действията си поради тежкото й здравословно състояние; главен ис к по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД – за обявяване нищожността на договора като привиден и прикриващ дарение /относителна симулация/ с оглед твърденията за сключването му като такъв за гледане и издръжка с цел да се заобиколят правилата за съблюдаване запазената част на ищцата като наследник наред с приобретателката по договора; евентуални искове по чл.31 ал.1 ЗЗД – за унищожаване на договора до Ѕ ид.част като сключен от прехвърлителката като дееспособно лице, което не е могло да разбира и да ръководи действията си с оглед твърденията, че тежкото й здравословно състояние към датата на сключване на сделката не й е позволявало да разбере и осмисли действията си, като се навежда и твърдение, доколкото сделката е сключена чрез пълномощник, че това състояние на прехвърллителката се е отразило и на валидността на упълномощаването, т.е. то също е унищожаемо. Съдът е приел, че първоинстанционният съд не е разгледал посочените главни искове, като е счел, че е сезиран с искове по чл.26 ал.1 пр.1, 2 и 3 и по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД, които е разгледал и отхвърлил и изрично е приел, че не е сезиран с искове по чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД и не дължи произнасяне по тях, както и че не са изложени мотиви и по исковете по чл.42 ал.2 ЗЗД и не е обсъждана в тази връзка валидността на упълномощителната сделка на наведените в исковата молба основания. По този начин първоинстанционният съд е разгледал непредявени главни искове и не е постановил решение по предявените такива, при което решението му в частта по исковете по чл.26 ал.1 пр.1, 2 и 3 и по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като делото му се върне за разглеждане на предявените искове. Прието е и че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и в частта по евентуалните искове по чл.31 ал.1 ЗЗД с оглед специалната зависимост в поредността за разглеждане и произнасяне по главните и евентуалните искове, като евентуалните се разглеждат при отхвърляне на главните. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите са обективирали пространни съображения, обосноваващи твърдението им, че предявените срещу тях искове са такива по чл.26 ал.1 пр.1, 2 и 3 и по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД, въпреки приетото от въззивния съд в тази насока в съответствие с произнасянето на ВКС. Разпоредбата на чл.42 ЗЗД не уреждала недействителност, такава се уреждала единствено в разпоредбите на чл.26 – чл.35 ЗЗД. Не почивал на доказателствата изводът във връзка с възражението за унищожаемост на упълномощаването по смисъла на чл.31 ЗЗД – в съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ не се съдържали данни за тежко здравословно състояние на упълномощителката. Във връзка с претенцията на основание чл.31 ЗЗД не били събрани доказателства за тежко здравословно състояние на прехвърлителката, като била пренебрегната СМЕ. Ищцата не била активно легитимирана да предяви такъв иск след смъртта на прехвърлителката и чл.31 ЗЗД в случая бил неприложим с оглед разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗЗД. И иск по чл.42 ЗЗД можел да бъде предявен единствено от мнимо представлявания, тъй като се касаело до личен иск. В изложението се сочи и че въззивният съд се бил произнесъл в противоречие с практиката относно задължението му да определи правната квалификация на предявените искове. Така поставения въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд в съответствие с трайната и непротиворечива практика на съдилищата, вкл. и сочената на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1006/2012г., е изпълнил задължението си да определи предмета на спора. Това той не е сторил въз основа на обстоятелства, на които ищцата не се е позовала, както твърдят касаторите, а въз основа на заявените в исковата молба и в уточняващата я такава вх. № 522/13.ІІ.2013г. обстоятелства и петитум, които впоследствие не са променяни, като изводът му в тази насока е в съответствие с даденото и от касационния съд в отменителното му решение разрешение. В съответствие с мотивите по т.ІІ от ТР № 5/2014г. на ОСГТК е определената от въззивния съд правна квалификация на първия предявен главен иск. Според ОСГТК позоваването на недействителността по чл.42 ал.2 ЗЗД от мнимо представлявания е чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл.42 ал.2 ЗЗД. Изрично е посочено в решението на общото събрание, че такъв иск не може да бъде квалифициран като иск за прогласяване на нищожност поради липса на съгласие, каквото е поддържаното от касаторите становище. Не е основание за допускане на касационно обжалване и твърдението в изложението, че иск по чл.42 ал.2 ЗЗД можел да бъде предявен единствено от мнимо представлявания, което е твърдение за недопустимост на предявения иск. По този въпрос ОСГТК се е произнесъл по задължителен за съдилищата начин с т.2 от посоченото тълкувателно решение, според което при липса на потвърждение на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договор, или неговите универсални правоприемници /каквато в случая е ищцата/. С т.2 от ТР № 5/2014г. на ОСГТК е преодоляна и противоречивата практика по въпроса за вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което той е сключен. Даденото задължително за съдилищата разрешение на този въпрос е, че такъв договор е в състояние на висяща недействителност /посочвайки в мотивите – т.3 и т.5 от раздел ІІ, че договорът не е нищожен поради липса на съгласие, нито е относително недействителен/. Определянето от въззивния съд на недействителността в случая като относителна не е от значение за изхода на спора, поради което и по поставения въпрос в тази връзка не следва да бъде допускано касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса по приложението в случая на чл.31 ал.1 ЗЗД с оглед разпоредбата на ал.2. Наличието на условието по чл.31 ал.2 ЗЗД няма отношение към допустимостта на претенцията, в какъвто смисъл е обосноваващото въпроса становище на касаторите, а към нейната основателност, защото то /условието/ подлежи на изследване и на преценка по съществото на спора. В този смисъл е дал разрешение ВКС ІІІ ГО с определение № 136/10.ІІІ.2010г. по ч.гр.д. № 94/2010г., постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, което настоящият състав споделя. Не се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с претенциите по чл.42 ал.2 и по чл.31 ал.1 ЗЗД със сочената от касаторите практика на Сливенския ОС по гр.д. № 257/2013г., на АС Варна по гр.д. № 311/2011г. и по гр.д. № 462/2011г. и на П..ОС от 14.V.2010г. по непосочен номер на дело по описа за 2010г. – няма данни постановените по тези дела решения да са влезли в сила, само каквито се включват в съдебната практика /виж в тази връзка ТР № 1/2009г на ОСГТК/. Не е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с оглед практиката на Старозагорския ОС по гр.д. № 1277/2014г. на въззивното решение във връзка с твърдението за предявен иск по чл.26 ЗЗД. В посоченото решение /влязло в сила като неподлежащо на касационно обжалване/ е квалифицирана по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД /нищожност поради липса на съгласие/ претенция, основана на липса на представителна власт поради порок в упълномощителна и преупълномощителна сделки. Както вече бе посочено, въпросът за правната квалификация на такава претенция е разрешен по задължителен за съдилищата и уеднаквяващ начин с ТР № 5/2014г. на ОСГТК, произнасянето по който от въззивния съд в разглеждания случай е в съответствие с него. Не е налице и твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Основанието се обосновава само с необходимостта от уеднаквяване на практиката. А съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството или обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за бъде тя осъвременена с оглед настъпили в законодателството или обществените условия промени. Касаторите не твърдят и не обосновават наличието на някоя от тези хипотези, а уеднаквяване е осъществено с посочената вече практика. Във връзка с останалите релевирани в изложението твърдения за липса на данни, че упълномощителката не е разбирала свойството и значението на извършеното от нея, въззивният съд не е формирал изводи от значение за изхода на спора, защото не го е разглеждал по същество. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Разноски за настоящото производство, направени от ответницата по касационната жалба, не следва да се присъждат, тъй като спорът не е разгледан по същество. Преценка и произнасяне в тази насока следва да извърши първоинстанционния съд, на който делото е върнато за разглеждане и произнасяне по предявените искове. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,