Определение № 3071 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4840/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано e по постъпила от „Левкорп груп“ АД /правоприемник на „Лев Корпорация“ АД/ касационна жалба срещу решение № 872 от 26.06.2023 г. по в.гр.д.№ 2048 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав за потвърждаване на решение № 261299 от 13.04.2022 г. по гр.д.№ 15972 от 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, 1 състав, с което:

• е прекратено производството по предявения от „Лев Корпорация“ АД срещу „Вест 2015“ ООД инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК за признаване нищожността, поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД, на апортна вноска, вписана в търговския регистър на 23.11.2016 г., за внасяне като непарична вноска в капитала на „Вест 2015“ ООД на следния имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], район „М.“, [улица], сграда Бизнес център „Е.“, ет.*, обект *, с предназначение: офис на едно ниво, с площ от 236,43 кв.м., заедно с 3,728 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата;

• е уважен предявеният от „Вест 2015“ ООД срещу „Лев Корпорация“ АД иск по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението на гореописания офис;

• е уважен предявеният от „Вест 2015“ ООД срещу „Лев Корпорация“ АД иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 26 755,75 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на гореописания имот в периода от 01.06.2019 г. до 30.11.2019 г. и

• е осъден ответникът „Лев Корпорация“ АД да заплати на ищеца „Вест 2015“ ООД разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощникът на касатора сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на недопустимост и очевидна неправилност на решението. Поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да спре делото, при това независимо от това дали страните са поискали или са се противопоставили на спирането, ако са налице предпоставките за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК и независимо от това кога са възникнали предпоставките за това- пред първоинстанционния или пред въззивния съд ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Налице ли е основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК на дело по заведен ревандикационен иск до произнасяне с влязло в сила решение по предявен по време на висящността на спора положителен установителен иск за собственост върху същия имот, предявен от ответника по ревандикационния иск и делото по ревандикационния иск „обусловено“ ли е от по-късно заведеното дело по положителния установителен иск ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с определение № 148 от 20.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 2529 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените от страните фактически обстоятелства да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д.№ 505 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д.№ 2483 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д.№ 1618 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д.№ 425 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д.№ 891 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр.д.№ 1318 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., ППВС № 7 от 1965 г., ППВС № 1 от 1953 г., ППВС № 1 от 1985 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Може ли съдът да приеме за установен даден факт по делото, без да са налице приети по делото доказателства в тази връзка ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 193 от 29.06.2012 г. по гр.д.№ 559 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

5. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, в това число когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 191 от 25.03.2013 г. по гр.д.№ 63 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 1332 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

6. Налице ли е основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК на дело по заведен ревандикационен иск до произнасяне с влязло в сила решение по предявен по време на висящността на спора от ответника положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение, ако в срока за отговор на исковата молба по делото по ревандикационния иск ответникът не е направил изрично възражение за придобиване на имота по давност? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

7. Допустимо ли е съдът да се произнесе по същество с мотиви в решението по делото по прекратен със същото решение иск като недопустим ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Освен това се твърди, че решението е недопустимо, тъй като било налице основанието на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящото гр.д.№ 20211100109294 на СГС, 13 състав, образувано по предявен от ответника срещу ищеца иск за собственост на същия имот на основание давностно владение. Сочи, че отказът на въззивния съд да спре делото противоречал на практиката на ВКС- Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по тълк.д.№ 2 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 148 от 20.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 2529 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.

Не на последно място се твърди, че решението е очевидно неправилно: като постановено в нарушение на основни принципи на правото /тези на диспозитивното и на служебното начало в гражданския процес/; като постановено без делото да е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК; като постановено без съдът да е анализирал и изложил мотиви по всички възражения и твърдения на страните и без да обсъди всички доказателства по делото; като основано на факти, които не са били доказани с приети по делото доказателства и като явно необосновано /вътрешно смислово противоречиво до степен на явна неправилност/.

В писмен отговор от 06.11.2023 г. пълномощникът на ответника по жалбата „Вест 2015“ ООД оспорва жалбата. Моли решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот и по облигационен иск с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявените ревандикационен иск за собственост и иск по чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Безспорно между страните е, че процесният имот е бил собственост на „Ест“ АД, в което ответникът „Лев Корпорация“ АД е акционер с притежавани 50 % от акциите и че ответникът упражнява фактическа власт върху имота въз основа на неформален договор за заем за послужване. На 23.11.2016 г. процесният имот е бил апортиран във „Вест 2015“ ООД, заедно с други собствени на „Ест“ АД имоти, находящи се в същата сграда. Срещу внасянето на тези имоти в капитала на „Вест 2015“ ООД вносителят „Ест“ АД е придобил 83 620 дяла от по 100 лв. от капитала на ООД. Решението за апортиране е взето на 10.10.2016 г. от СД на „Ест“ АД, с мнозинство от 2/3, с определяне на председателя на СД Я. Д. да предприеме действия по изпълнение на решението и да управлява правата на дружеството при приемането му за съдружник във „Вест 2015“ ООД. На 16.01.2017 г. „Вест 2015“ ООД в качеството на собственик на имота е отправил писмена покана до ответника за среща на 24.01.2017 г. за договаряне на условията и сключване на договор за наем, в случай че желае да продължи ползването на обекта, а при нежелание го е поканил да освободи имота в 30-дневен срок. На 24.01.2017 г. не е постигнато споразумение по съставения проект за договор за наем, което е удостоверено в съставен от нотариус протокол. С втора нотариална покана от 19.10.2017 г., връчена на 30.10.2017 г., ищецът отново е поискал от ответника предаване на имота на дата 15.11.2017 г., а в противен случай- заплащане на обезщетение за лишаването от ползване. На посочената дата- 15.11.2017 г. не се явява представител на ответника да предаде обекта. С влязло в сила решение по т.д.№ 3398 от 2017 г. на СГС е отхвърлен предявен от „Вест 2015“ ООД срещу „Лев Корпорация“ АД иск по чл.249, ал.2 ЗЗД за предаване на процесния офис. Искът е отхвърлен по съображения, че ищецът не е установил качеството си на заемодател по договора за заем за послужване, по силата на който ответникът ползва имота, като е посочено, че без значение за това дело е обстоятелството, че ищецът е собственик на имота. С нотариална покана от 15.04.2019 г., след постановяване на съдебните актове по горепосоченото дело, ищецът е поискал от „Ест“ АД да предприеме необходимите действия за прекратяване на договора за заем за послужване по отношение на процесния офис и в 3-дневен срок, считано от прекратяването му, да предаде държането му. В изпълнение на тази покана, на 18.04.2019 г. „Ест“ АД е отправило нотариална покана до ответника, съдържаща изявление за прекратяване на договора за заем за послужване, считано от 01.06.2019 г. и за предаване държането му на 03.06.2019 г. Поканата е била връчена на 25.04.2019 г., чрез изпълнителния директор на ответното дружество. Видно от съставения протокол на нотариус, на 03.06.2019 г. не се е явил представител на дружеството, за да предаде държането на имота. За горепосочените свои действия „Ест“ АД е уведомило ищеца с нотариална покана от 17.06.2019 г. От приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза се установява, че средната пазарна наемна стойност на процесния офис за исковия период от 01.06.2019 г. до 30.11.2019 г. възлиза на 26 940 лв. при месечен наем от 4 490 лв. С определение по т.д.№ 138 от 2018 г. на СГС, потвърдено от САС и недопуснато до касационно обжалване от ВКС, е прекратено производството по предявен от „Лев Корпорация“ АД иск по чл.71 ТЗ за обявяване нищожност на решението на СД на „Ест“ АД от 10.10.2016 г. на основания, аналогични с тези, изтъкнати като пороци на решението и по настоящото дело. Прието е, че „Лев Корпорация“ АД няма правен интерес от предявяването на този иск, тъй като нищожността на решението на СД не влече след себе си недействителност на самата апортна вноска, а дори и същата да бъде прогласена за нищожна, съгласно нормата на чл.236, ал.4 ТЗ, това не рефлектира върху членствените права на ищеца. С влязло в сила решение по т.д.№ 674 от 2018 г. на СГС са отхвърлени предявените от „Лев Корпорация“ АД срещу двама от членовете на СД на „Ест“ АД искове за вреди по чл.240а във връзка с чл.240, ал.2 ТЗ, от взетото от тях на 10.10.2016 г. решение за апортиране на процесния имот във „Вест 2015“ ООД. С решение № 60156 от 25.03.2022 г. по т.д.№ 633 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о. „Лев Корпорация“ АД е осъдено по предявен от В. С. С. /в качеството му на заложен кредитор на „Ест“ АД/ иск да заплати на „Ест“ АД сумата 57 849,87 лв., от които 39 537,09 лв. обезщетение за ползване на процесния офис за периода от 01.01.2016 г. до 22.11.2016 г. Решаващите мотиви на съда да уважи този иск са, че считано от 10.02.2015 г. ответникът е продължил ползването на имота без основание, доколкото към този момент сключеният договор за заем за послужване вече е бил прекратен, а между страните не е било постигнато съгласие за сключане на договор за наем.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Приел е за правилно първоинстанционното решение в частта му за прекратяване като недопустим на предявения от „Лев Корпорация“ АД срещу „Вест 2015“ ООД инцидентен установителеан иск за нищожност поради липса на съгласие, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, на направената на 23.11.2016 г. апортна вноска. Счел е, че „Лев Корпорация“ АД няма правен интерес да предяви този иск, тъй като не обоснова този интерес със своите членствени права в „Ест“ АД, още повече че необходимостта от защита на тези негови членствени права вече е отречена с влезли в сила съдебни актове по предявен иск по чл.71 ТЗ. С предявяването на инцидентния иск ответникът „Лев Корпорация“ АД иска да защити упражняването на фактическа власт върху имота, но по този начин защитава чужди права- правата на „Ест“ АД, в чийто патримониум ще се върне имотът при евентуалното уважаване на инцидентния иск. Няма връзка между ползването на имота на облигационно основание, независимо с кого е извършено договаряне за това ползване във формата на договор за заем за послужване /на ниво акционери или със самото дружество „Ест“ АД/ и принадлежността на правото на собственост върху имота, което е предмет на настоящото дело. Още повече, че искът по настоящото дело е основан и на обстоятелството, че „Ест“ АД е предприел действия по прекратяването на договора за заем за послужване и е в невъзможност да предаде имота на „Вест 2015“ ООД. С уважаването на инцидентния иск „Лев Корпорация“ няма да придобие права върху имота, а и не се твърди, че такива права ще бъдат придобити.

По основателността на ревандикационния иск е прието, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание апортирането му в капитала на ищцовото дружество. Това основание за придобиване на право на собственост е деривативно. Прието е, че ответникът по ревандикационен иск може да оспори това основание, като противопостави свои собствени права върху имота, както и като направи правоизключващи възражения, отричащи претендираното от ищеца право. Поради това въззивният съд е счел, че въпреки недопустимостта на индицентния установителен иск за нищожност на апорта, следва да се произнесе по аналогичното правоизключващо възражение на ответника, че правото на собственост върху имота принадлежи не на ищеца, а на „Ест“ АД. По това възражение съдът е приел, че апортът не е нищожен. Съгласно чл.236, ал.4 ТЗ, сделка, сключена в нарушение на ал.1-3 /каквато се твърди в случая от ответника във връзка с изложените обстоятелства, че решението на СД за апортиране на имота не е взето единодушно, че би било взето само от един от членовете на СД, в случай на неучастие на втория член във вземане на решението на основание чл.238, ал.4 ТЗ, както и че решението за разпореждане с имотите е следвало да се вземе от ОС на акционерите, а не от СД/ е действителна, а лицето, което я е сключило отговаря пред дружеството за причинените вреди. Следователно, дори и решението на СД да е нищожно, законът обявява /в защита на насрещната договаряща страна/, че сключената въз основа на това решение сделка е действителна, като редът за защита сврещу увреждащите дружеството последици от тази сделка е чрез предявяване на иск за вреди. По отношение ползването на имота от ответника е прието, че този факт не е спорен между страните, както и че ответникът няма правно основание за това ползване, противопоставимо на собственика. Договорът за заем за послужване, сключен между „Ест“ АД /праводател на собственика и ищеца по делото „Вест 2015“ ООД/ и ответника „Лев Корпорация“ АД, не представлявал такова основание. Отделен бил въпросът, че със сила на пресъдено нещо по т.д.№ 633 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о. в отношенията между ответника и „Ест“ АД е установено, че имотът се е ползвал от ответника без основание още преди апортирането му във „Вест 2015 “ ООД.

С оглед основателносттта на реванидикационния съд за основателен е приет и искът с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване на собственика от ползване на имота. Поради това е счетено, че следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение и в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 26 755,75 лв., представляваща средната пазарна наемна цена за имота за исковия период от 01.06.2019 г. до 30.11.2019 г., на база изчисленията на вещото лице от възприетото заключение.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

Първият, вторият и шестият поставени въпроси и посоченото основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК /вероятна недопустимост на въззивното решение/ обобщено се свеждат до това дали е допустимо решение по дело по предявен ревандикационен иск за собственост, по което съдът неправилно е отказал да спре делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на друго дело за собственост на същия имот между същите страни. Тези въпроси не могат да обусловият допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпросите не са относими към конкретното дело, по което с определение от открито съдебно заседание от 03.04.2023 г. въззивният съд правилно е отказал да спре делото по предявения ревандикационен иск до приключване на по-късно заведеното от ответника по ревандикационния иск срещу ищеца дело по иск за установяване правото на собственост върху същия имот, основан на давностно владение /гр.д.№ 20211100109294 по описа на СГС, 13 състав/. Доколкото ответникът по настоящото дело, образувано по предявен ревандикационен иск, е пропуснал да заяви възражение за придобиване на имота по давност в срока за отговор на исковата молба, преклудирано е както правото му да заяви такова възражение в същото производство /чл.133 ГПК/, така и правото му да предяви по-късно, в отделно производство, иск за установяване на правото му на собственост на основание това преклудирано възражение. Да се приеме обратното, означава да се обезсмисли ефектът на предвидената в чл.133 ГПК процесуална преклузия. В тази хипотеза предявяването на иск за установяване на правото на собственост на ответника по ревандикационния иск на основание преклудираното възражение за придобивна давност не е основание за спиране на по-рано образуваното дело по ревандикационния иск. В този смисъл са мотивите към т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк.д.№ 5 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, посоченото тълкувателно решение е постановено по други въпроси: дали е допустим иск по чл.124, ал.4 ГПК за установяване на неистинност на документ, при пропуснат срок по чл.193, ал.1 ГПК за оспорване на този документ в производството, в което документът е представен като доказателство и дали в този случай предявяването на иска по чл.124, ал.4 ГПК представлява основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на по-рано образуваното дело, по което документът е бил представен и неоспорен в срока по чл.193, ал.1 ГПК. Мотивите на това тълкувателно решение по горепосочените въпроси обаче в пълна степен важат и за настоящия случай, който е аналогичен на разгледания в тълкувателното решение: пропуснат срок по чл.131 ГПК за заявяване от страна на ответника по ревандикационния иск на възражение за придобивна давност на имота и по-късно заведено от него дело по установителен иск за собственост, предявен на основание преклудираното възражение за давност.

Независимо от горното следва да се отбележи, че няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посоченото от касатора определение № 148 от 20.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 2529 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. Видно от мотивите на това определение, в него е даден положителен отговор на въпроса за наличието на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на дело, по което обаче ответникът по ревандикационния иск е направил възражение за давност в срока за отговор на исковата молба. По настоящото дело е установено точно обратното /че ответникът не е направил такова възражение в срока за отговор на исковата молба, поради което съгласно чл.133 ГПК това негово възражедие е преклудирано/, поради което и съдът е достигнал до обратния извод: че не е налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на настоящото дело до приключване на делото по предявения от ответника установителен иск за собственост, основан на преклудираното възражение за придобивна давност.

По третия и петия поставени въпроси обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС и ВС. Напротив, напълно в съответствие с тази практита, въззивният съд е обсъдил, в рамките на заявените от страните фактически обстоятелства, всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Изложил е собствени мотиви по съществото на спора, включително и по правилността на решението в частта му, касаеща прекратяването на делото по предявения инцидентен установителен иск.

Необсъждането на възражението на ответника за придобиване на имота по давност и неприемането на представените към въззивната жалба писмени доказателства за доказване на това възражение не е в противоречие с цитираната практика на ВКС по въпроса, доколкото това възражение за давност не е включено в предмета на делото /възражението е направено несвоевременно, много след изтичане на срока за отговор на исковата молба, поради което съдът въобще не е следвало да го разглежда и да се произнася по него/.

Неоснователно е твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение по насрещния инцидентен установителен иск. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е проверил правилносттта на първоинстанционното решение в частта му за прекратяване на делото по предявения от ответника инцидентен установителен иск, като е изложил подробни мотиви защо счита за правилен извода на първоинстанционния съд за липса на правен интерес на ответника от предявяването на такъв иск.

Обсъдено е и възражението, че договор за заем за послужване въобще не е бил сключен с „Ест“ АД и че за доказване сключването на този договор съдът не може да се позовава на документ, който не е приет като доказателство по делото /приемо-предавателен протокол от 2009 г./, като е посочено, че няма връзка между ползването на имота на облигационно основание, независимо с кого е извършено договаряне за това ползване във формата на договор за заем за послужване /на ниво акционери или със самото дружество „Ест“ АД/ и принадлежността на правото на собственост върху имота, което е предмет на настоящото дело.

По довода за недопустимо позоваване от страна на първоинстанционния съд на влезлите в сила по отношение на ответника решения и определение по други дела, без към настоящото дело да са приложени тези дела, също има произнасяне от страна на въззивния съд. В решението си съдът се е позовал на тези решения и определение, с което фактически е приел, че няма процесуална пречка и първоинстанционният съд да се позове на тях, въпреки че по делото не са приложени целите дела, по които са постановени тези съдебни актове.

По четвъртия поставен въпрос също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 193 от 29.06.2012 г. по гр.д.№ 559 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напълно в съответствие с това решение на ВКС съдът е основал решението си на факти, установени с приети по делото доказателства. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът е приел за установено, че между ответника и „Ест“ АД е бил сключен договор за заем за послужване въз основа на приемо-предавателен протокол от 2009 г., който не бил приет като доказателство по делото. Видно от мотивите на въззивното решение, изводът на въззивния съд за сключен между ответника и „Ест“ АД /а не акционерите на „Ест“ АД/ договор за заем за послужване на процесния имот не е основан на горепосочения приемо-предавателен протокол, а на събраните по настоящото дело други писмени доказателства /нотариални покани/ и на установеното в приложените към настоящото дело влезли в сила решения и определения по дела, по които ответникът е бил страна, както и на направеното от ответника в отговора на исковата молба признание на факта, че държи процесния имот на основание договор за заем за послужване. Независимо от изложеното, следва да се посочи, че въпросът с кого ответникът е сключил договора за заем за послужване на имота /с „Ест“ АД или с акционерите на това дружество/ е напълно неотносим към предмета на настоящото дело за ревандикиране на този имот, тъй като този договор /дори и да е бил сключен с акционерите на „Ест“ АД, както твърди ответникът/ не представлява годно правно основание за ползване на имота /не е непротивопоставим на собственика „Вест 2015“ ООД/.

По седмия поставен въпрос /Допустимо ли е съдът да се произнесе по същество с мотиви в решението по делото по прекратен със същото решение иск като недопустим ?/ не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът не касае неясна или непълна правна норма, която да се нуждае от нарочно тълкуване от страна на ВКС. Освен това, по въпроса има трайна и непротиворечива съдебна практика в смисъл, че по допустимостта на някои от предявените по делото обективно съединени искове и по основателността на останалите предявени допустими искове съдът може да се произнесе с един съдебен акт- с решението си по съществото на спора, като в частта му за прекратяване на делото по недопустимите искове това решение ще има характер на определение.

Решението на Софийския апелативен съд не е и очевидно неправилно, както твърди касаторът. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ТЗ и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

ВКС не констатира нарушение на основни принципи на правото при постановяване на решението, както твърди касаторът, поради което не може са се приеме, че решението е очевидно неправилно. Не се констатират и вътрешни смислови противоречия в мотивите на въззивния съд, поради което решението не е очевидно необосновано. Що се отнася до останалите твърдения на касатора /постановяване на решението без делото да е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, без съдът да е анализирал и изложил мотиви по всички възражения и твърдения на страните и без да обсъди всички доказателства по делото, както и основаване на решението на факти, които не са били доказани с приети по делото доказателства/, следва да се посочи, че те представляват твърдения за допуснати от съда процесуални нарушения, които не са от категорията на тези, които водят до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Дори и да се приеме обратното обаче, както бе посочено по-горе /при обсъждане на поставените от касатора правни въпроси/, въззивният съд не е допуснал такива процесуални нарушения.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо на друго основание, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 14 840,57 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие и фактура от 11.10.2023 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.