Определение № 333 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7800/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областен управител на област Б., приподписана от гл. юрисконсулт Ю. срещу въззивно решение от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 9477/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № І-42-15 от 27.04.2012 г. по гр. д. № 3215/2011г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване за нищожно решение № 846/2007 г. по гр.д. № 1243/2006 г. на ВКС, ІV г.о. и е прекратено производството по предявеният отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване недължимост на присъденото с това решение обезщетение в размер на 23825.50 лв., като недопустимо на основание чл.299, ал.1 ГПК. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон - основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че с решението въззивният съд се е произнесъл по въпроси, свързани с приложение на нормата на чл.4 З. при определяне на обезщетение по реда на З.; за правораздавателната компетентност на гражданския съд да се произнесе по обезщетение по реда на З.; за валидността на решение, с което е пререшен въпроса за присъждане на обезщетение по З., разрешен с влязло в сила решение; за валидността на решение с което в производство по реда на З. се присъжда обезщетение по реда на З.. В обобщение се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за валидността на съдебно решение постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда. Ответниците Е. Г. А. и А. Г. И. не вземат становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима. За да потвърди решението на първата инстанция, с което искът с правно основание чл.270, ал.2 ГПК предявен от областния управител на област Б. за прогласяване нищожност на решение по гр.д. № 1243/2007 г. на ВКС, ІV г.о. е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че решението чиято нищожност се претендира, е постановено от законен съдебен състав, който е действал в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, по дело, което е било родово и местно подсъдно на съответния съд. С това решение ВКС се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.1 З./ с изменено наименование З./, като повдигнатия материалноправен спор е бил подведомствен на българския съд. Изложил е съображения, че твърденията на ищеца-настоящ жалбоподател са относно правилността на съдебния акт, свързани с точното тълкуване и прилагане на материалноправната норма. В този смисъл е и поддържаният довод, че съдилищата са се произнесли по правен спор извън своята компетентност, тъй като само по З. се определя вида и размера на обезщетенията на бившите собственици, а не по реда на З.-арг. от чл.8, ал.2 З., в редакцията към релевантния момент. Приел е, че всички тези доводи касаят правилността на съдебния акт, но не и неговата нищожност. Независимо от тези съображения е изложил и такива, че с посоченото решение е присъдено обезщетение по чл.1 З.- за причинени имуществени вреди от незаконосъобразно бездействие на компетентния административен орган, а именно неизпълнение на правомощието да издаде временно удостоверение в предписания в чл.6, ал.8 /отм./ З. срок. Потвърдил е решението на първата инстанция в частта, с която е прекратено като недопустимо производството по иска за установяване недължимостта на присъденото обезщетение, поради липса на правен интерес. По допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, настящият състав намира следното: Поставените въпроси уточнени от настоящият съдебен състав, съобразно приетото в ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС касаят правораздавателната власт на съда. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо решение или неподписаното решение. Единственото наведено основание в исковата молба за нищожност на съдебното решение е, че съдът с решението се е произнесъл по въпрос извън неговата компетентност. Следователно, от значение за предмета на спора е какво обхваща произнасянето на съда и дали с него е излязъл извън правораздавателната си власт. В. съд е приел, че с решението, чиято нищожност се претендира съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.1 З. /сега З./, като повдигнатият материалноправен спор е бил подведомствен на българския съд, който в изпълнение на общото задължение по чл.2, ал.1 ГПК /отм./ е разгледал повдигнатия материалноправен спор. Даденото разрешение е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите, свързани с преценка на мотивите на решението, са относими за предмета на иска по чл. 270, ал. 1 ГПК, единствено в хипотеза на наведено основание за нищожност на решението, поради абсолютна неразбираемост на акта, какъвто не е настоящият случай. Извън посочената хипотеза, извършването на преценка на мотивите на влязлото в сила решение е недопустимо, тъй като би съставлявало проверка на правилността на влязъл в сила съдебен акт, поради което поставените от касатора въпросите, свързани с преценката на мотивите на решението, чиято нищожност се поддържа, не са относими за спора. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното Върхавният касационен съд, състав на ІІІ г.о.