Определение № 2831 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1613/2024 г.

Производството е по чл. 307 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 12993/19.10.2023 г., допълнена с молба с вх. № 5484/28.03.2024 г., на Г. В. В. за отмяна на влязло в сила определение № 45 от 26.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 461 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, в частта, с която молителят е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт – по сметка на ВТАС, сумата от 15 лв., представляваща държавна такса по частна жалба. Молителят се позовава на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, обосновано с твърдението, че е налице противоречиво произнасяне в определение № 76/29.03.2018 г. по в. ч. гр. д. № 98/2018 г. на ВТАС, определение № 454/03.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 352/2022 г. на ВТАС, определение № 159/18.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 352/2022 г. на ВТАС, определение № 327/02.03.2023 г. по ч. гр. д. № 572/2023 г. на ВКС, III г. о. и определение № 1741/20.06.2023 г. по ч. гр. д. № 1977/2023 г. на ВКС, I г. о., с които молителят бил освобождаван по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от заплащане на държавна такса по други вадени от него дела и определението, чиято отмяна се иска. Настоящият състав намира, че подадената молба за отмяна е недопустима, като подадена срещу акт, който не подлежи на отмяна по реда на чл. 303-309 ГПК, същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да бъде прекратено по следните съображения: Отмяната по чл. 303 ГПК е средство за извънреден, извънинстанционен контрол само на съдебни актове, които се ползват със сила на присъдено нещо – влезли в сила съдебни решения по съществото на спора и определения, които по своята същност се доближават до решенията, защото разрешават спорове за материално право. Подлежат на отмяна по реда на чл. 303 ГПК и определенията, които, макар и да не разрешават материалноправен въпрос, имат сходни правни последици с последиците на влязлото в сила съдебно решение, каквото е определението за прекратяване на делото поради отказ от иска, при което се преклудира правото на ищеца да заведе нов иск за същото спорно материално право, така както се преклудира правото на ищеца да заведе нов иск за същото спорно материално право при наличието на влязло в сила съдебно решение по спора. В този смисъл е приетото в задължителната съдебна практика – т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 и т. 2 от ППВС № 2 от 29.09.1977 г. по гр. д. № 1 от 1977 г. Атакуваният по настоящото дело съдебен акт не е съдебен акт, с който се разрешава спор за материално право или който има сходни правни последици с тези на влязло в сила съдебно решение, поради което е извън обхвата на определенията, които подлежат на отмяна по реда на извънинстанционния контрол. С него е реализирана отговорността за заплащане на държавна такса по чл. 19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК във връзка с чл. 4, б. „а” от Закона за държавните такси. Задължението за заплащане на държавни такси е от публично-правен характер, предвид което актът, имащ за цел и последица събирането на таксата, не разрешава гражданско-правен спор между равнопоставени субекти. Средството за защита срещу произнасянето по реда на чл. 77 ГПК е подаването на молба за изменение на съответния съдебен акт в частта за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, от което молителят не се е възползвал. Ето защо, подадената молба за отмяна на това определение следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение,