Определение № 908 от 24.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1219/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. К. и Белинай К., чрез нейната майка и законен представител Р. К., граждани на Република Турция, с обичайно местопребиваване във Федерална Република Германия, срещу решение № 390 от 04.11.2024 г. по в. т. д. № 101/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 търговски състав, в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 402 от 27.10.2023 г. по т. д. № 789/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, 20 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподателки срещу „Алианц Ф.“ АД, вписано в Търговския регистър към Окръжен съд Мюнхен с рег. № 75727, искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 01.07.2018 г. на автомагистрала „Тракия“, област Пловдив, причинено виновно от Д. К., с правно основание § 115 от Закона за застрахователния договор вр. § 844, ал. 3 и § 288, ал. 1 от Германския граждански кодекс, както следва: 1. исковете на Р. К. – 1.1. за заплащане на сумата от 90 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. К.; 1.2. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й Еше Г. за разликата над 7 500 евро до 92 500 евро; 1.3. за заплащане на сумата от 70 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра й Майде Г.; 1.4. за заплащане на сумата от 70 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра й Х. Г.; 2. исковете на Белинай К., чрез нейната майка и законен представител Р. К., – 2.1. за заплащане на сумата от 70 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат й Б. К.; 2.2. за заплащане на сумата от 49 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба й Еше Г.; 2.3. за заплащане на сумата от 50 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на леля й Майде Г.; 1.4. за заплащане на сумата от 50 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на леля й Х. Г.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага се, че изводите на въззивния съд са частично необосновани, тъй като се основават на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, въпреки оспорването му като непълно, неясно, немотивирано и с липса на категоричност на изводите на вещите лица. В жалбата се твърди, че апелативният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е назначил експертиза във въззивното производство и е приел, че детето Б. К. не е било поставено в детско обезопасително столче само въз основа на обстоятелството, че тялото му е намерено извън купето на лекия автомобил. Касационните жалбоподателки поддържат, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 4, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Р. II“), тъй като както ПТП, така и преките вреди, са настъпили в Република България. В жалбата се сочи, че чл. 52 ЗЗД е особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007, поради което е следвало да бъде приложена от съда. Касационните жалбоподателки навеждат доводи за наличие на особено силна връзка на обич, уважение, взаимна привързаност и подкрепа между ищците и пострадалите лица. В жалбата се изразява становище, че определените от въззивния съд обезщетения за неимуществените вреди на ищцата Р. К. от смъртта на нейния син и нейната майка не съответстват на претърпените от нея болки и страдания. Поддържа се, че решаващият съд не е съобразил, че от процесното ПТП са починали половината от членовете на семейството на ищците, поради което е налице изключително обстоятелство, надхвърлящо обичайното при ПТП. Касационните жалбоподателки излагат съображения за високия интензитет на претърпените неимуществени вреди от ищците, които продължават и до ден днешен. Оспорват изводите на въззивния съд, че не са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди съответно ищцата Р. К. – от смъртта на своите сестри, а ищцата Белинай К. – от смъртта на своя брат, баба и лели. Молят обжалваното решение на въззивния съд да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационните жалбоподателки поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли служебно съдът да назначи експертиза, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за недоказаност на релевантен за спора факт, макар въззивникът да не е формулирал изрично искане за назначаване на експертиза за установяване на този факт?; 2. С оглед доказателствената тежест за установяване на релевантни за спора факти, както и с оглед наличието на оспорване на прието по делото заключение, кои са предпоставките за допускане на повторна или допълнителна експертиза?; 3. В кои случаи при оценка и анализ на заключение на вещо лице, съдът е длъжен да се мотивира защо приема или не приема заключението?; 4. Длъжен ли е съдът да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача?; 5. Въз основа на кои критерии се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък и въз основа на кои факти се определят особено близките отношения между починалото лице и претендиращото обезщетение за претърпени неимуществени вреди?; 6. Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 52 ЗЗД?“ Твърдят, че въпросите по т. 1 - 5 са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовават: по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 263 от 30.09.2014 г. по гр.д. № 649/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, III г. о.; по т. 2 – на решение № 145 от 21.07.2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о.; по т. 3 – на решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о.; по т. 4 – на решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на ВКС, I г. о.; по т. 5 – на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, решение № 50060 от 19.10.2023 г. по т. д. № 2546/2021 г. на ВКС, II т.о. Въпросът по т. 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационните жалбоподателки поставят по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърдят, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Алианц Ферзихерунгс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Не е постъпил отговор от третото лице помагач „Застрахователна компания Лев Инс“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 01.07.2018 г. на автомагистрала Тракия, област Пловдив, е настъпило ПТП, в резултат на което са загинали малолетният Б. К., Еше Г., Майде Г. и Х. Г.; ПТП е причинено от Д. К. при управление на л.а. „Фолксваген“ с немски рег. № 08С3995, за което същият е осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 1516/2019 г. на Пловдивски окръжен съд. Въззивният съд е посочил, че между страните по делото е безспорно, че към момента на произшествието посоченият автомобил е бил застрахован при ответника, както и че между ищците, които също са били в автомобила към момента на ПТП, и починалите са съществували родствени връзки, така както се твърди в исковата молба. Съставът на Пловдивски апелативен съд е установил, че по повод образуваната на 06.01.2020 г. щета пред кореспондента за уреждане на претенции в България на ответника „Алианц България“ АД на ищците са определени и изплатени обезщетения за неимуществени вреди, както следва: на Р. К. – 7500 евро за смъртта на майка й Г. Еше, 10 000 евро за смъртта на сина й Б. К., и по 5000 евро за смъртта на всяка от сестрите й Майде Г. и Х. Г., а на Белинай К. – 5 000 евро за смъртта на брат й Б. К. и 1000 евро за смъртта на баба й Еше Г.. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че на основание чл. 4, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 /Р. ІІ/ относно приложимото право за извъндоговорни задължения с оглед обстоятелствата, че ищците имат обичайно местопребиваване във Федерална Република Германия /ФРГ/, по отношение на деликта е приложимо германското право. Счел е, че същото право е безспорно приложимо и към застрахователното правоотношение, възникнало по застрахователна полица за „Гражданска отговорност“ по отношение на увреждащия автомобил с германска регистрация. След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е счел, че по делото се установяват сериозни морални вреди и на двете ищци, причинени във връзка с реализираното ПТП, в което те самите са участници и което е довело до смъртта на четири лица от най-близкия им родствен кръг. Въззивният съд се е позовал на § 844, ал. 3 ГК на ФРГ, в сила от 22.07.2017 г., респ. на § 10 ЗДвП на ФРГ, според които оцелелите роднини имат право на подходящо парично обезщетение за причинени морални страдания от смъртта на лица, с които са имали особено близки лични отношения, ако смъртта е причинена от непозволено увреждане съгласно § 823 и сл. ГК, респ. фактически състав, обуславящ отговорност съгласно ЗДвП, както и на § 844, ал. 3, изр. 2 ГК, че особено близките отношения се предполагат в случаите на преживял съпруг, житейски партньор, родител и дете на убитото лице. С оглед тези норми е намерил, че в случая особено близките отношения, предпоставка за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт съобразно германското право, се предполагат за родствената връзка майка-дете и по делото следва да се приеме, че такива са били налице между ищцата Р. К. и починалите при ПТП нейно дете Б. К. и нейна майка Еше Г.. По отношение на останалите искови претенции за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сестри, брат, баба и лели съдът е изтъкнал липсата на законово предположение и на проведено пълно и главно доказване за наличието на особено близки лични отношения между ищцата Р. К. и загиналите й сестри Майде Г. и Х. Г., както и между ищцата Белинай К. и нейните брат Б. К., баба Еше Г. и лели Майде Г. и Х. Г.. Подчертал е, че установените по делото отношения между ищците и последните посочени техни родственици са били нормални и обичайни за родствената им връзка, като не се установява наличието на изключителни обстоятелства, сочещи на отношения, надхвърлящи по характер и интензитет обичайно съществуващите между такива роднини. По тези съображения съдът е формирал извод, че исковете на ищците за неимуществени вреди от смъртта при ПТП на тези родственици следва да бъдат отхвърлени. Въззивният съд е мотивирал разбиране, че при определянето на размера на дължимите на ищцата Р. К. обезщетения не може да се приложи разпоредбата на чл. 52 от българския Закон за задълженията и договорите, тъй като тази норма не е особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 Регламент „Р. II“ и не е налице основание да се изключи прилагането на немското материално право. Позовал се е на решение от 05.09.2024 г. на Съда на ЕС по дело С-86/23, постановено по отправено от ВКС на Република България преюдициално запитване за тълкуване на член 16 от Регламент „Р. II“, и по-конкретно на даденото разрешение, че за да може повелителна норма от националното право да намери приложение като особена повелителна по смисъла на чл. 16 от регламента, на първо място следва представеното за разглеждане от националния съд правно положение да е достатъчно тясно свързано с държавата членка на сезирания съд. Въззивният съд е счел, че процесното правното положение не е тясно свързано с Република България. По отношение на въпроса за размера на дължимото на ищцата Р. К. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й и на майка й при ПТП въззивният съд е изтъкнал, че приложимите норми на § 844, ал. 3 ГК на ФРГ, респ. § 10 ЗДвП на ФРГ предвиждат подходящо парично обезщетение, което съобразно събраната по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави информация в случаите на шок при смърт на близък роднина се определя средно на 10 000 евро. Изяснил е, че германската правна уредба прави разлика между обезщетение за шок от смъртта на близко лице и обезщетение на оцелял роднина, като първото се присъжда при по-висока степен на накърняване на неимуществената сфера на пострадалия – да е налице увреждане на здравето вследствие смъртта на близко лице, а второто не изисква този праг да е достигнат. В този смисъл сумата от 10 000 евро е посочена като средна величина на обезщетение за вредите от шок, т.е. при наличие на такъв висок интензитет на засягане на увреденото лице. Въззивният съд е счел, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди на ищцата Р. К. следва да бъдат определени като такива при шок от смъртта на близък роднина, като се е позовал на свидетелските показания за наличие на изключително тежко въздействие на случилото се върху психиката на ищцата. Поради това е приел, че размерът на обезщетението за неимуществените вреди от смъртта на сина й Б. К. при ПТП възлиза на 20 000 евро, а този на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на майка й Еше Г. при същото ПТП – на 15 000 евро. В атакуваното решение е формиран извод за недоказаност на възражението на ответника, че починалата Еше Г. е допринесла за вредоносния резултат, тъй като е била без поставен обезопасителен колан. Решаващият състав е изложил съображения, че по делото не са събрани категорични доказателства, които да водят до извод, че тя е била без предпазен колан и че липсата му е в причинно-следствена връзка с настъпилия летален изход. По отношение на Б. К., който е бил на 1 г. и 11 месеца към момента на настъпване на процесното ПТП, въззивният съд е приел, че съпричиняването е напълно доказано. След обсъждане на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза съдът е възприел крайния експертен извод, че ако детето е пътувало в специално предназначено за целта обезопасително столче, същото не би изпаднало от колата, би имало много леки травми и би останало живо. С оглед възрастта на детето и като е съобразил уредбата в правото на ФРГ съдът е изтъкнал, че задължението за поставянето му в обезопасително столче тежи върху родителите му, включително неговата майка и ищца Р. К.. Доколкото майката претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина си, решаващият съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че неговият размер следва да бъде редуциран с 50 %. Въззивният съд е обобщил, че искът на Р. К. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. К. се явява неоснователен, тъй като дължимото обезщетение от 10 000 евро е изцяло изплатено от застрахователното дружество. Досежно иска на Р. К. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й Еше Г. в решението е прието, че същият е основателен за сумата от 7 500 евро, представляваща разлика между определеното подходящо обезщетение в размер на 15 000 евро и изплатената от застрахователя сума от 7500 евро. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите четири процесуални въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаят задълженията на въззивния съд за събиране на експертиза и приложението на чл. 195, чл. 201 и чл. 202 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Относно приложението на чл. 195 ГПК и задължението на съда да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, е формирана постоянна съдебна практика, намерила израз в посоченото в изложението решение по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и известните на състава решение № 188 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 314 от 22.11.2011 г. по гр. д. № 392/2011 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. Съгласно тази практика съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма – чл. 195 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. В посочената в изложението практика на ВКС – решения по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., гр. д. № 1083/2010 г., ІV г. о. и гр. д. № 30/2013 г., І г. о., както и в известното на настоящия състав решение № 8 от 5.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, І г. о. се приема, че допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи или фактическите констатации на вещото лице са неясни или противоречиви, съдът има задължението съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по обсъжданите въпроси, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В първоинстанционното производство касационната жалбоподателка Р. К. е оспорила заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза в частта й досежно механизма на ПТП и мнението на вещите лица, че ако Б. К. беше пътувал в специално предназначено за целта обезопасително столче, нараняванията му при произшествието биха били по-леки и същият би останал жив. Процесуалният й представител не е поискал назначаване на допълнителна или повторна експертиза по реда на чл. 201 ГПК, като е поддържал искане експертното заключение да бъде ценено заедно с останалите събрани по делото доказателства. В производството пред Пловдивски апелативен съд въззивната жалбоподателка Р. К., с оглед направеното оспорване на приетото експертно заключение в първоинстанционното производство и твърдения за противоречивост на заключението, е поискала допускане на повторна комплексна експертиза на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, включително по въпросите дали пострадалият Б. К. е бил поставен в система за обезопасяване към момента на ПТП и в случай, че е бил в такава, би ли получил същите увреждания. Поради отсъствието на предпоставките по последната посочена процесуална разпоредба въззивният съд е отхвърлил искането за експертиза. За да формира изводите си по отношение на релевираното възражение за съпричиняване в атакуваното решение, въззивният съд е обсъдил заключението на комплексната експертиза заедно с останалите събрани по делото доказателства. Съобразил е изясненият механизъм на ПТП, свързан с навлизане на управлявания от делинквента автомобил в лентата за принудително спиране, където се е намирал товарен автомобил, с който е последвал неизбежен удар, и с преобръщането на лекия автомобил. Констатирал е, че детето Б. К. е намерено извън лекия автомобил след произшествието, от което е извел извод за липса на детско обезопасително столче. Позовал се е на заключението на вещите лица, че правилно поставеното детско столче е привързано към седалката, съответно детето е привързано с 4-точков колан, поради което използването на такова столче би държало детето в същото положение, без значение как се върти колата, и би го предпазило от черепно-мозъчната травма - причина за фаталния изход. Направил е изрично позоваване на изводите на експертите, че при условие, че детето е било в обезопасително столче, същото би получило леки наранявания и би останало живо. Преценката на въззивния съд дали е налице непълнота или необоснованост на заключението на приетата в първоинстанционното производство комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, както и дали са извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд с оглед недопускането на допълнителна или повторна експертиза, касае правилността на въззивния акт, съответно не би могла да мотивира допускането на касационното обжалване при приложението на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивите на въззивния съд не позволяват и извод за отклонение от практиката на ВКС, посочена в изложението, относно задължението на въззивния съд да извърши преценка на експертизата съобразно всички доказателства по делото, нейната пълнота, яснота и обоснованост, както и да мотивира оценката си на заключението. Що се отнася до това дали съдът правилно е интерпретирал събраните по делото доказателства, то това би могло да се провери едва с решението по чл. 290 ГПК. Следва да се подчертае, че доводите на касационната жалбоподателка Р. К. за противоречия в комплексната експертиза, в контекста на които се поставят процесуалните въпроси, не касаят релевантното обстоятелство дали пострадалото дете е пътувало в специално столче към момента на ПТП, а обстоятелствата дали останалите загинали лица са били с поставен предпазен колан. Въпросът по т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявените от ищцата Р. К. искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сестрите й Майде и Х. Г. при ПТП и исковете на Белинай К. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта брат й Б. К., баба й Еше Г. и лелите й Майде и Х. Г. при ПТП. Не е обосновано обаче въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касаторите. С Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и решение по т. д. № 2546/2021 г. на ВКС, на които се прави позоваване в изложението на основанията за достъп до касация, са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите /предпоставките/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, които намират приложение по спорове, по които се прилага българското материално право. В настоящата хипотеза са разгледани спорове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смърт при ПТП с международен елемент, като въззивният съд е счел, че приложение относно деликта и застрахователното правоотношение намира чуждо материално право – правото на ФРГ. Ето защо изводите на решаващия състав на Пловдивски апелативен съд досежно материалноправната легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните близки са основани на разпоредби от правото на ФРГ. В този смисъл задължителните постановки на посоченото тълкувателно решение на ВКС на РБ и даденото разрешение в постановеното от ВКС решение по чл. 290 ГПК не намират приложение по настоящите спорове и с тях не може да бъде обоснована допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният въпрос не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Мотивите на атакуваното решение не обективират обсъждане дали нормата на чл. 52 ЗЗД е императивна или диспозитивна. При формиране на волята си относно дължимото на ищцата Р. К. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина и майката й при ПТП, настъпило на територията на Република България, въззивният съд не е отрекъл императивния характер на нормата на чл. 52 ЗЗД, а е приел, че тя не би могла да намери приложение в случая като особено повелителна по смисъла на чл. 16 от Регламент № 864/2007 (Р. II), доколкото предоставеното за разглеждане от националния съд правно положение не е достатъчно тясно свързано с държавата на сезирания съд. Въззивният съд е изложил съображения, че процесният казус няма достатъчно тясна връзка с Република България, тъй като такава в случая може да се изведе само от настъпване на ПТП на територията на страната. Поради това е приел, че не е налице първата предпоставка за възможността за прилагане на предвидената в чл. 16 от регламента дерогация на приложимото германско право относно обема на отговорността на виновното лице. Тези аргументи са обусловил правната воля на съда. Посоченото изключва значимостта на поставения въпрос за конкретното дело, съответно общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По последния въпрос не е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая не е обоснована някоя от проявните форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се изтъкне, че при формиране на извода си, че нормата на чл. 52 ЗЗД не може да се приложи в случая, съдът е изходил от разясненията на СЕС, дадени с решението по дело С-86/23. В него по преюдициалния въпрос е прието, че чл. 16 от Регламент „Р. II“ трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма“ по смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент. Както е изяснено в мотивите на решението, т. 33 – 35 неприлагането на чуждестранното право, определено в чл. 4 от регламента, изисква сезираният съд на държавата членка най-напред да провери дали предоставеното за разглеждане от националния съд правно положение има тясна връзка с тази държава членка. В случая въззивният съд е дал отрицателен отговор на посочения въпрос, като е отчел, че единствената връзка на разглеждания случай с Република България е с оглед обстоятелството, че ПТП е настъпило на нейна територия. Съобразил е, че всички останали елементи- гражданство и местопребиваване на лицата, участници в ПТП, седалище на застрахователя, място на сключване на застрахователния договор и регистрация на застрахованото МПС безспорно нямат връзка с Република България. Въпрос дали нормата на чл. 52 ЗЗД е особено повелителна по смисъла на чл. 16 от Регламент № 864/2007 (Р. II) не е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Във връзка с последния поставен въпрос в изложението не се аргументира и необходимостта от тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД и определяне дали същата е „особено повелителна“ по смисъла на чл. 16 от Регламент Р. II, както и не се излагат доводи относно тясната връзка на разглеждания спор с държавата на сезирания съд. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваните части. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение