Определение № 712 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1961/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Частен съдебен изпълнител А. М. Б., чрез процесуалният представител адвокат Банков против въззивно решение № 425 от 18.02.2020г. по в.гр.д. № 2161 по описа за 2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 30.03.2017г. по гр.д. № 10800/2014г. на СГС в частта, с която е отхвърлен иска на К. И. З. срещу А. Б. по чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава за плащането за обезщетение за имуществени вреди до размер на 17 881.96лв.за периода 11.07.2011г.-11.07.2014г., като вместо това е постановено друго, с което това искане е уважено и е потвърдено решението в останалата част, с която е осъден А. Б. да заплати, на основание чл.441 ГПК, на К. И. З. сумата от 58 119лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2014г., предявен като частичен иск от 150 000лв. от общо дължими 479 000 евро. В останалата част решение № 294 от 1.02.2018г. по гр.д.№ 2912/2017г.на САС е влязло в сила. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ответника ЗАД „Алианц България“. Към касационната жалба е приложено изложение, в което са поставени следните въпроси, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1. Следва ли въззивният съд, при оплакване във въззивната жалба за липса на доклад на първата инстанция, да укаже и на двете страни по делото за кои факти и обстоятелства, съобразно твърденията си, всяка една от тях носи доказателстевната тежест и съответно какво следва да установи? Касаторът се позовава на противоречие с приетото в решения, постановени по гр.д.№ 209/2011г.на І г.о., гр.д.№ 3595/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 284/2011г.на ІІ г.о., гр.д.№ 2468/2015г.на ІV г.о. на ВКС. 2. Допустимо ли е събиране на доказателство и налице ли е преклузия при условие, че на страната не са й указани фактите и обстоятелствата, които следва да установи, при липса на доклад по делото от страна на първоинстанционния съд? Твърди противоречие с решения по гр.д.№ 3595/2018г. на ІV г.о., гр.д.№ 2460/2015г. на ІV г.о., гр.д.№ 284/2011г.на ІІ г.о., 3. При повторно разглеждане на делото след, отменително решение на ВКС, задължителни ли са за въззивния съд указанията по прилагането и тълкуването на закона, дадени от касационната инстанция? Счита,че в случая въззивният съд не е съобразил разрешенията, дадени в решения по т.д.№ 3021/2014г. на ІІ т.о., т.д.№ 1887/2015г.на ІІ т.о., т.д.№ 3416/2015г.на І т.о.,т.д.№ 2703/2017г.на І т.о ., 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и твърдения на страните, както и представените от тях доказателства? и 5. Виновни ли са действията на частния съдебен изпълнител когато извършва публична продан на имот, съобразно цена, чиято стойност е определена от назначено от него вещо лице? Отделно касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с допуснати от въззивния съд нарушения на нормите на чл.458 ГПК, чл.70 и чл.79 от Закона за частните съдебни изпълнители /с оглед извода му за наличие на водено изпълнително производство без наличие на дълг/, на чл.154 ГПК, пред вид начина на събиране на доказателствата и несъобразяване на обстоятелството, че е бил наличен остатъчен дълг за разноските и взискателят е възразил за прекратяване на делото. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор и допълнение, с които се оспорват нейната допустимост и основателност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на подадената касационна жалба, съгласно посочените от касатора основания за допустимост по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, намира че касационно обжалване на въззивния акт не следва да се допуска поради следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение по гр.д.№ 1714/2018г.на ІV г.о. на ВКС е отменен постановеният въззивен акт /решение № 294 от 1.02.2018г. по в.гр.д.№ 2912/2017г.на САС/ в частта ме, с която ЧСИ Б. е осъден на основание чл.441 ГПК,вр.чл.45 ЗЗД да заплати на К. З. сумата от 58 119лв., обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.07.2017г., предяевн като частичен и в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за забавено плащане в размер на 17 881.95лв. и е върнал делото за ново разглеждане в тази част. В мотивите си, касационният съд след като е констатирал, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си във връзка с наведените във въззивната жалба възражения за допуснати от първата инстанция нарушения поради неизготвяне на доклад по делото и липса на разпределение на доказателствената тежест, е дал е задължителни указания за указване на доказателствената тежест и предоставяне на възможност на страните да ангажират доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК. След връщане на делото, САС с определение от 9.03.2020г., съдът е разпределил доказателствената тежест като е посочил, че тя е в тежест на ищеца, който следва да установи неправомерност на посочените в исковата молба действия на ЧСИ, извършени в рамките на служебните му правомощия, настъпила вреда и причинна връзка между неправомерното поведение на ЧСИ и настъпилия противоправен резултат и е дал възможност на всяка една от страните да поиска относими към делото доказателства, които е пропуснала да ангажира поради отсъствие на доклад. В изпълнение на указанията на съда, двете страни са подали молби с изразени становища и искания по доказателствата, като всяка една от страните е оспорила исканията и твърденията на другата. По всички направени искания, въззивният съд се е произнесъл с определение от 17.07.2020г. Преценил е като неоснователно искането на ответната страна за оставяне без движение на исковата молба за конкретизиране на претенцията, като е преценил, че „спорът е очертан в достатъчно ясна степен, има произнасяне на две инстанции и касационният съд не е констатирал неточност или недопустимост на произнасянето“. Относно направено искане за експертиза е приел, че то е неоснователно, тъй като е със задача, по която вече е налице прието заключение пред първата инстанция, това заключение не е било оспорено по смисъла на чл.200 ГПК и възможността за повторно назначаване на същата експертиза е преклудирана. Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд е приел предявения иск /в частта, в която решението не е влязло в сила/ за основателен като е преценил, че ответникът неправомерно е извършил следните действия: 1 .в нарушение на процесуалния закон е приел за връчено по реда на чл.47 ГПК определение за допускане на обезпечение, което неправилно е било адресирано до адрес, който не е на длъжника /без ЧСИ да направи справка за постоянния му адрес, при наличие на отбелязване, че посоченият адрес е на адвокат и то такъв, който длъжникът не е упълномощавал по делото/, 2 .При нередовно връчване е нередовно и направеното от ЧСИ удостоверяване за осъществена процедура по връчване чрез залепване на уведомление, което е станало причина за невъзможност за обжалване от страна на ищеца на определението за допускане на обезпечение, въз основа на което е издаден изпълнителния лист от 29.09.2009г. и е образувано изпълнителното дело за сумата от 11 540лв., представляващи разноски в обезпечителното производство /каквито не следва да се присъждат/, 3. След като е образувал изпълнително дело, ЧСИ е изпратил покана за доброволно изпълнение на ищеца, който въззивният съд е приел, че е имал срок за доброволно изпълнение до 2.06.2010г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до няколко банки, като на 21.05.2010г. е получил уведомление от Банка ДСК, че запорът върху сметките на длъжника е наложен и изпълнен изцяло /включващ не само дължимата сума от 11 540лв., но и адвокатски хонорар от 7 500лв. такса по ТТРЗЧСИ от 690лв. и такса по т.26 от ТТРЗЧСИ от 1 640.88лв./ На 25.05.2010г. сумата от 21 340.88лв.е постъпила по сметката на ЧСИ. Следователно ЧСИ е събрал принудително сумите в срока за доброволно изпълнение. 4 .Въпреки това, той е прибягнал и към друг способ за изпълнение – на вече изпълненото задължение – като е насрочил принудителна продан на собствения недвижими имот на ищеца, представляващ 3/10ид.ч.от УПИ ХVІ-7, кв.91, по плана на [населено място], м.Предгаров площад, при начална цена от 75 000лв., която да се проведе в периода 22.05.-22.06.2010г. Въззивният съд е приел, че това обявяване на публична продан е в нарушение на принципа на законност по чл.5 ГПК, както и на изискванията на чл.454, ал.1, чл.443, чл.491 ГПК.ЧСИ е длъжен да не предприема или да прекрати предприети изпълнителни действия след като узнае, че вече предприетите са постигнали целта на изпълнителното производство. 5. След като ищецът изрично е поискал от ЧСИ да прекрати изпълнителното производство, на основание чл.433 ГПК, поради изплащане на дълга, ЧСИ е оставил искането без уважение. Вместо това, е изпратил покана за доброволно изпълнение до ищеца за заплащане на допълнителни разноски, направени във връзка с висящото изпълнение. 6. Преди да изтече срока на новата покана за доброволно изпълнение, ЧСИ е извършил публичната продан на 23.06.2010г. и е възложил имота на обявения купувач. Проданта е извършена независимо, че междувременно е спряно изпълнението с определение на съда от 10.06.2010г. по ч.гр.д.№ 927/2010г. Въззивният съд е приел въз основа на гореизложеното, че ЧСИ е допуснал нарушение на гарантирани от закона права на страна в изпълнителното производство като е поддържал висящността на изпълнителното производство заради нови вменени на длъжника задължения, въпреки безспорността на факта, че наличните по първата покана за доброволно изпълнение са били погасени, като е възложил в тежест на длъжника разноски по извършване на ненужен изпълнителен способ с втората покана за доброволно изпълнение. Следва да се има пред вид и че на 25.08.2010г. изпълнителният лист от 29.09.2009г. за присъдените разноски, въз основа на който е образувано изпълнителното производство е бил обезсилен, ЧСИ е прекратил, на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК, изпълнителното производство на 28.09.2010г., след като на 24.06.2010г. постановлението за възлагане на недвижимия имот е влязло в сила. Въззивният съд е приел – пред вид ангажираната като доказателство експертиза, която не е била своевременно оспорена от ответника – че причинената на ищец вреда възлиза на разликата между получената от него цена от публичната продан на неправомерно отчуждения от ЧСИ имот и изчислената от вещото лице пазарна оценка на същия и я е присъдил. Съобразявайки така изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като част от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а за всички не е налице специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, включително и с цитираната. Първият поставен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, тъй като по същият вече е допуснато касационно обжалване и именно констатираното противоречие е станало причина за отмяна на първоначално постановения въззивен акт. Несъотносим към мотивите на въззивния акт и без значение за изхода на спора е и вторият поставен въпрос, касаещ допустимоста за събиране на нови доказателства /и възможна ли е преклузия/ след като на страната не са указани фактите и обстоятелствата, които следва да установи, при липса на доклад по делото от страна на първоинстанционния съд. В случая именно гарантирането на правото на защита на страната, с осигуряване на възможност за ангажиране на нови доказателства, е станало причина за отмяна на постановения акт и връщане на делото за ново разглеждане. При новото разглеждане, въззивният съд е изпълнил задълженията си като е разпределил доказателствената тежест и е предоставил възможност на страните да поиска относими към делото доказателства, които е пропуснала да ангажира поради отсъствие на доклад. Съгласно т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВК, доколкото целта на въззивното производство е решаването на материалноправния спор, дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Именно защото характерът на въззивната дейност изключва повторения на действията, дължими от първата инстанция, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. Неговото задължение е да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство и това в случая е направено. Въззивният съд няма задължение и не следва да приема същите доказателства, които вече са били приети от първата инстанция /в какъвто смисъл е било направеното искане за експертиза със задача, по която вече вещо лице се е произнесло в първата инстанция и неговото заключение не е било оспорено/. Въззивният съд следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства, с което обезпечава изводите си на решаващ съд относно релевантните факти и гарантира процесуалните права на страните. Затова отговорът на третият поставен от касатора въпрос за изпълнение на задължението на въззивния съд да се съобрази с дадените му указания от касационната инстанция е положителен. Противоречие с цитираната от касатора съдебна практика не е налице, защото в случая въззивният съд се е съобразил с дадените указания по приложението на процесуалния закон, които е изпълнил. Положителен е и отговорът на четвъртият поставен от касатора въпрос, като настоящият съдебен състав намира, че от изложените мотиви и от начина, по който е поставен въпроса /при съобразяване на задължението си да не обсъжда ангажираните доказателства в настоящата фаза по допустимост/, настоящият съдебен състав не счита, че въззивният съд не е обсъдил възраженията и твърденията на страните. Петият въпрос /изискващ преценка по същество за виновността на предприетите от частния съдебен изпълнител действия/, доколкото не е правен, а е фактически, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, тъй като съгласно дадените указания в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС, в производството по допустимост съдът преценя наличието на основанията за допустимост по чл.280 ГПК, но не е основанията за неправилност по чл.281 ГПК. Поставеният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав не намира постановеният въззивен акт за очевидно неправилен, каквото е последното посочено от касатора основание за допустимост, доколкото не се установява порок, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение