Определение № 50440 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1344/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С въззивното решение № 128 от 08.12.2021 год. по гр. д. № 507/ 2021 год. състав на Варненския апелативен съд е потвърдил в осъдителните му части решението от 23.07.2021 год., поправено с решение от 25.08.2021 год., и двете постановени по гр. д. № 43/2021 год. по описа на Окръжен съд – Търговище, с които Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена да заплати обезщетение за вреди, настъпили вследствие на пътен инцидент на 22.03.2018 год., както следва:

• на К. С. К. неимуществени вреди в размер на сумата 40 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 22.03.2018 год., както и 518.55 лв. имуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 07.12.2020 год.;

• на И. К. И. неимуществени вреди в размер на сумата 35 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 22.03.2018 год., както и 453.80 лв. имуществени вреди ведно със законната лихва от 07.12.2020 год.

Решението е обжалвано от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юрисконсулт Ст. С. с доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за неговата отмяна и постановяване на решение, с което да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани претенциите на ищците, алтернативно да бъде намален размерът на присъдените неимуществени вреди.

В изложението към жалбата касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Цитират се ППВС № 4 от 23.12.1968 год., ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, решение № 223 от 27.12.2016 год. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 год., III г. о. и решения на СГС и САС. Поставените въпроси са както следва:

1. „Чия е отговорността за настъпването на пътния инцидент на 22.03.2018 год. – на Агенция „Пътна инфраструктура“, отговаряща за превантивното и текущо поддържане на пътя в изправност, на фирмата-изпълнител „Пътинженерингстрой – Т“ ЕАД, отговаряща за зимното поддържане на пътния участък или на виновния водач В. С. В. – свидетел по делото, допуснал управление на лек автомобил „Опел Астра“ при зимни условия без да спазва разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и 2 ЗДвП?“;

2. „За справедливото определяне на размера на присъдените неимуществени вреди, с оглед експертизите, свидетелските показания и фактическата обстановка, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.“.

Ответниците по касация К. С. К. и И. К. И., представлявани от адв. Св. С., оспорват касационната жалба по съображения за неоснователност, като излагат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното:

Касационната жалба против въззивното решение в частите му, с които съдът се е произнесъл по исковете за имуществени вреди в размер на сумите 518.55 лв., съответно 453.80 лв., е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената разпоредба се изключва касационният контрол на въззивни решения, постановени по искове с цена до 5 000 лв., поради което жалбата срещу решението в посочените му части следва да се остави без разглеждане. В останалата ѝ част същата е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Ищците претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди за получените от тях телесни увреждания вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило при сблъсък на два насрещно движещи се автомобила на 22.03.2018 год., около 11:40 часа, на път II 51 в близост до пътното отклонение за военното поделение край [населено място], общ. Т.

След преценка на доказателствата по делото, въззивният съд приема, че служителите към ответната Агенция „Пътна инфраструктура“, натоварена с поддържането на републиканската пътна инфраструктура и пътищата, не са изпълнили задълженията да поддържат пътя в изправно състояние, да сигнализират незабавно за препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок, въпреки констатираното по-рано голямо улягане на пътя с неравности и пропадане от 4-5 см. дълбочина, съставляващо една от причините за занасянето на единия от автомобилите и довело до процесното пътно-транспортно произшествие /според вещото лице/. В случая искът е предявен единствено срещу Агенцията, в качеството ѝ на възложител на работата по поддържане на пътната инфраструктура, като е без значение дали единият от водачите /който не е страна по делото/ е допринесъл със своето поведение за настъпване на инцидента, тъй като разпоредбата на чл. 53 ЗЗД установява солидарна отговорност за съпричинителите на вредата. При тези съображения съдебният състав приема за установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД.

Справедливото обезщетение за претърпените от И. И. неимуществени вреди съдът е определил на сумата 35 000 лв. За определянето ѝ е съобразил възрастта на пострадалия към момента на произшествието /52 год./ и получените от него увреждания - мозъчно сътресение, наранявания по тялото и краката и три счупвания в китките на двете ръце, заради които е претърпял операция с поставяне на игли. Отчетено е, че лечението е било с продължителност от около 6 месеца, в който период ищецът е търпял силни билки. Бил му е поставен гипс на двете ръце, причинил обездвижване за около месец, препятстващо възможността същият да се обслужва самостоятелно. Взето е предвид и че ищецът се е върнал на работа след посочения възстановителен период, но не е регенерирана в пълнота хватателната сила на дланите му, а освен това и занапред ще търпи проявления от травмите при влошаване на времето.

По отношение на определеното в размер на 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за К. К. /18 год. към датата на инцидента/, съдът се е аргументирал с получените множество контузии, придружени със силни болки и продължителния период на възстановяване, а именно: разкъсно-контузна рана на челото, три счупвания на срамната и седалищната кости на таза вдясно, довели до трайно затрудняване на движението на десния крак за около 8 месеца и на лумбосакралния отдел на гръбначния стълб със затруднение на снагата и срок за възстановяване около 12 месеца. В тази връзка са подчертани ограниченията на ищцата вследствие пълното ѝ обездвижване за около месец и неудобствата от битов характер, зависимостта от близките ѝ в ежедневното обгрижване и промяната в социалния живот, в това число и спирането ѝ от училище. Съобразено е и наличието на остатъчни прояви на болки в областта на счупванията при студено и влажно време и физически труд. Отхвърлено е ѝ възражението за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, доколкото се приема за установено, че ищцата е носила такъв, а освен това според вещото лице той не я предпазва от понесените конкретни травми.

При преценка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението към жалбата, настоящият съдебен състав намира, че такива не са налице.

Кое е конкретно отговорното лице за настъпване на пътния инцидент на 22.03.2018 год. е въпрос по същество на спора, чиито отговор предполага проверка за обоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, каквато е извън обхвата на настоящото производство. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Посочените критерии не са удовлетворени, когато поставеният въпрос се свежда до правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК/.

Доводите на касатора за противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса относно критериите за определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не следва да бъдат обсъждани. Настоящата редакция на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 год./ не предвижда такова основание за допускане на касационно обжалване. Същият не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице богата и трайно установена съдебна практика, в това число и задължителна такава /ППВС № 4/ 1968 год./, която е напълно съобразена от съдебния състав, постановил обжалваното решение. Според приетото в нея справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Тези указания в случая са изпълнени от съда, който е преценил всички установени правнорелевантни факти и ги оценил съобразно вътрешното си убеждение за тяхното значение с оглед определяне размера на дължимото обезщетение. Дали определеният размер на обезщетението отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД спрямо конкретно установените по делото обстоятелства е въпрос, който може да бъде преразгледан едва в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Не са налице и предпоставките за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство, доколкото не се констатира нито вероятна нищожност или недопустимост, нито очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла чл. 280, ал. 2 ГПК.

При този изход на спора претенцията за разноски на ответниците е основателна и следва да бъде уважена в размер на 1 730 лв. за К. С. К. и 1 580 лв. за И. К. И., които суми са заплатени в брой съгласно представените договори за правна защита и съдействие от 25.03.2022 год.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,