Решение № 12089 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6345/2017 г.

Решение № 12089 от 11.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6345/2017 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2008 от 24.03.2017 г., постановено по адм. д. № 11548/16 г. Административен съд – София град, първо отделение, 15 - ти състав, е отменил по жалба на [фирма] – [населено място], срещу ревизионен акт № Р-22000115009250 – 091 - 001/18.07.2016 г., издаден от Т. Н., началник сектор, възложил ревизията и К. Л., главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. София, ръководител на екип, потвърден с решение № 1697 от 28.09.2016 г. на заместващ директора на Д"ОДОП"-гр. София, в частта на извършената корекция на ползвано право на данъчен кредит по издадени от [фирма] фактури № 1827/30.04.2014 г. и № 1689/30.08.2013 г. общо в размер на 916, 66 лв., както и в частта на извършената корекция на ползвано право на данъчен кредит в размер на 1 266 лв. по фактура № 385/29.09.2015 г., издадена от [фирма], като е отхвърлил жалбата в останалата й част. С решението съдът е осъдил страните да заплатят разноски съобразно уважената и отхвърлената част от жалбата. Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от [фирма] – [населено място], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя А. З., чрез пълномощника му адв. А. А.. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд в оспорената му част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – София град. Ответният по касационната жалба на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. София чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд София град е отменил по жалба на [фирма] – [населено място], срещу ревизионен акт № Р-22000115009250 – 091 - 001/18.07.2016 г., , издаден от Т. Н., началник сектор, възложил ревизията и К. Л., главен инспектор по приходите при ТД на НАП-гр. София, ръководител на екип, потвърден с решение № 1697 от 28.09.2016 г. на заместващ директора на Д"ОДОП"-гр. София, в частта на извършената корекция на ползвано право на данъчен кредит по издадени от [фирма] фактури № 1827/30.04.2014 г. и № 1689/30.08.2013 г. общо в размер на 916, 66 лв., както и в частта на извършената корекция на ползвано право на данъчен кредит в размер на 1 266 лв. по фактура № 385/29.09.2015 г., издадена от [фирма]. В тази част като необжалвано – чл. 296, т. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК решението на административния съд е влязло в законна сила и не е предмет на касационно разглеждане. С останалата част от решението първоинстанционният съд отхвърлил жалбата на [фирма] – [населено място] срещу процесния ревизионен акт в частта му за непризнато право на данъчен кредит в общ размер на 5 189, 53 лв. по фактури, издадени от доставчиците [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]; в размер на 144, 53 лв. по фактура № 100062020/20.02.2014 г. на [фирма] и относно начислен ДДС върху установени липсващи стоки или стоки с изтекъл срок на съхранение. Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона форма, притежава съответните реквизити и не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Съдът е приел, че ревизионният акт е издаден и при спазване на материалния закон в посочената му част. По т. 3 от мотивите е прието, че ревизионният акт е законосъобразен в частта за начислен ДДС върху липсващи стоки и такива с изтекъл срок на съхранение. Маркиран е редът съгласно Закона за храните и подзаконовите нормативни актове по прилагането по който следва да бъдат унищожавани и бракувани подобни стоки, както и че жалбоподателят не е представил доказателства в тази насока, нито е опровергал констатациите за липси. По т. 4 Изложени са накратко констатациите на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните фактури и доставчици, изразяващи се накратко в това, че по тях са фактурирани стоки за извършени СМР, след като е установено, че подобни материали са доставени от [фирма] във връзка с извършен ремонт на обект дискотека в [населено място], за които доставки е признато право на данъчен кредит, като е лишено от логика закупуване на същите материали за ремонт на същия обект, който не е бил използван. Решаващият съд е посочил, че задълженото лице не е ангажирало доказателства за опровергаване на констатациите на ревизиращите органи, че липсват доказателства закупените стоки да са използвани в икономическата дейност на дружеството. За неоснователно е прието възражението на жалбоподателя за липса на мотиви на ревизионния акт, тъй като подробни такива се съдържат в ревизионния доклад, придружаващ акта. Административният съд е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК и чл. 170, ал. 2 АПК във вр. с § 2 ДР ДОПК, в тежест на задълженото лице е да докаже възникването на законовите предпоставки за упражняване на право на данъчен кредит, което не е сторено от негова страна. По отношение на непризнатото право на данъчен кредит по фактура № 100062020/20.02.2014 г., издадена от [фирма] /т. 5 от мотивите/е отбелязано, че в хода на ревизията е установено, че тя е издадена не на [фирма], а на [фирма], поради което няма как да възникне право на данъчен кредит за [фирма]. На база на изложеното е направен краен извод за законосъобразност на ревизионния акт в посочените му части и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – София град в обжалваната му част е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на [фирма] против оспорената част от първоинстанционното решение се правят оплаквания за наличие на всички отменителни основания по чл. 209, ал. 3 от АПК. Навеждат се доводи, че в нарушение на съдопроизводствените правила решаващият съд е приел, че в тежест на дружеството е да докаже предпоставките за възникване на право на данъчен кредит, като се твърди, че в тежест на приходната администрация е да извърши доказването. На отделен ред се правят оплаквания за необоснованост на решението в частта му за непризнато право на данъчен кредит в размер общо на 5 189, 53 лв. /т. 4 от мотивите/, като се твърди, че по тази част от спора липсват каквито и да е мотиви в ревизионния акт и ревизионния доклад. Прави се оплакване за допуснато нарушение на материалния закон относно начислен ДДС на липсващи стоки и такива с изтекъл срок на съхранение. По така направите оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Направеното оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно т. 4 от мотивите /непризнато право на данъчен кредит по доставките на гореизброените доставчици/ е неоснователно. От констатациите на ревизионния акт е видно, че органът по приходите е извършил корекция на ДДС за съответните данъчни периоди в резултат на непризнато право на данъчен кредит по фактурите на изброените доставчици. Тъй като ДОПК не съдържа разпоредби относно доказателствената тежест, по силата на препращащата разпоредба на § 2 от ДР на кодекса, се извършва препращане на нормите на АПК и ГПК. Чл. 170, ал. 1 АПК разпорежда, че административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. В сходен смисъл е и нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, която разпорежда, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Понятията "данъчен кредит" и "право на данъчен кредит" са дефинирани в чл. 68 ЗДДС. В чл. 69 от същия закон са дефинирани доставките с право на данъчен кредит. От тълкуването на тези разпоредби следва извод, че правото на данъчен кредит е благоприятно обстоятелство за регистрираното по ЗДДС лице /така чл. 68, ал. 1 ЗДДС/, от което следва, че на това лице лежи тежестта да установи наличието на законовите предпоставки за възникване на право на данъчен кредит. Пренесено на плоскостта на формалната логика това съставлява положителен факт от обективната действителност, който следва да бъде установен с допустими доказателствени средства. Обратното – констатацията на приходната администрация за липса на законови предпоставки за възникване на това право, е отрицателен факт, умозаключение, за което следва да бъде извършена проверка дали е изградено при спазване на съответните логически правила и законови презумпции. От изложеното следва, че правилно първоинстанционният съд е посочил, че в тежест на ревизираното лице е да докаже наличието на законови предпоставки за възникване на право на данъчен кредит и при неангажиране на доказателства в тази насока, констатациите на приходния орган в обратния смисъл остават необорени. Оплакванията за необоснованост на решението по същество касаят правилността и законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт, а съгласно чл. 208 АПК на касационно оспорване подлежи първоинстанционното съдебно решение /изцяло или отделни негови части/. Съдът е изложил мотиви защо приема, че ревизионният акт е мотивиран в тази си част. Предвид изложеното по-горе в тежест на задълженото лице е било да опровергае констатациите на приходния орган, че няма доказателства придобитите стоки по въпросните фактури да са включени в икономическата дейност на дружеството/да са част от облагаемите му доставки/, което не е сторено от негова страна. В касационната жалба се прави и оплакване за неправилност на решението на административния съд в частта му относно непризнато право на данъчен кредит по отношение на продукти с изтекъл срок на съхранение. Оплакването е неоснователно. По отношение на тази част от спора не става въпрос за непризнато право на данъчен кредит. От данните по делото е видно, че за закупените продукти е упражнено право на данъчен кредит, но те същите като хранителни продукти са с изтекъл срок за съхранение, поради което е следвало да бъдат бракувани съобразно изискванията на Закона за храните и подзаконовите нормативни актове по приложението му. При условията на чл. 79, ал. 3 ЗДДС е начислен ДДС върху липси, като задълженото лице не е представило доказателства за наличие на изключението по чл. 80, ал. 2, т. 5 ЗДДС. Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт № Р-22000115009250 – 091 - 001/18.07.2016 г. в посочената му част и е отхвърлил жалбата на [фирма] като неоснователна, Административен съд – София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на Д"ОДОП"-гр. София разноски по делото за настоящата инстанция /юрисконсулско възнаграждение/ в размер на 707, 60 лв., определено при условията на чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 3 Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.