Определение № 2642 от 23.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 6438 от 25.11.2024 г. по в.гр. д. № 10467/2023 г. на ГС – София. Жалбоподателят - „Прайвит Секюрити Груп“ ЕООД, чрез процесуалния си представител излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност на постановеното въззивно решение поради нарушение на процесуалния закон и на материалния закон. Ответниците в касационното производство -Ю. М. и И. М., чрез процесуалния си представител, излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил решение № 11941/07.07.2023 г. по гр.д. № 48046/2023 г. на РС – София ,е осъдил „Прайвит Секюрити Груп“ ЕООД да опразни наето помещение – ап.1, находящ се в [населено място], предмет на договор за наем от 02.05.2022 г. и да предаде държането му на Ю. М. и И. М. конституирани в производството по реда на чл. 227 ГПК на починалата в хода на делото М. М. – Б.. Установено е, а и между страните не е спорно, че по силата на договор за наем на недвижим имот, сключен на 02.05.2022г., въз основа на който М. М. – Б., като наемодател, предоставила на ответника „Прайвит Секюрити Груп“ ЕООД, като наемател, срещу заплащане на месечна наемна цена 310 евро, или левовата им равностойност, платима до 15-то число на настъпилия месец, процесния имот – ап. 1, находящ се в [населено място], на първи партерен етаж, с площ от 106.82 кв.м, подробно описан в чл. 1.1. от договора. Въззивният съд е приел, че действителната обща воля на страните по наемния договор от 02.05.2022г. е била, че същият ще влезе в сила от подписването му, а възражението на ответника, че поради неплащането от негова страна на вноските за м. 05.2022г. и м. 06.2022г., договорът изобщо не влязъл в сила и не произвел действие са напълно неоснователни. Прието е, че с волеизявленията на страните в договора от 02.05.2022г. са покрити съществените елементи от съдържанието на наемното правоотношение по смисъла на чл. 228 ЗЗД и процесният недвижим имот се отдава на ответника под наем, при посочената в договора наемна цена за неопределен срок, както и че имотът-предмет на договора за наем, към датата на договора е предаден в държане на наемателя. Прието е, че в съдържанието на договора страните са изявили воля да уредят и други свои отношения в частност – че неплащането на две последователни вноски от натрупаните стари задължения, платими от ответника, има за последица отпадане на уговореното разсрочено плащане и изискуемост на пълния размер на задължението по чл. 7.2. от договора. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че по делото несъмнено се установява, че страните били обвързани от валидно наемно правоотношение по договора от 02.05.2022г., че ищцата М. М. -Б. (починала в хода на въззивното производство и на мястото ѝ по реда на чл. 227 ГПК конституирани наследниците ѝ по закон) предала имота на ответника-наемател. Доколкото страните по делото не са формирали спор и от съдържанието на представената по делото е неоспорена нотариална покана е прието за установено, че волеизявлението на наемодателя за отправено едномесечно предизвестие по чл. 238 ЗЗД за прекратяване на договора за наем достигнало до ответника на 27.07.2022г. и то е произвело потестативния си ефект на разваляне на договора за в бъдеще с изтичането на посочения в уведомлението едномесечен срок. Въззивният съд е приел, че към устните състезания ответникът все още не е освободил и не е върнал фактическата власт върху процесния имот на наемодателя. По изложените съображения въззивният съд е приел искът за основателен. Като правилно и законосъобразно обжалваното първоинстанционно съдебно решение следва да бъде изцяло потвърдено. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя поддържа основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за недопустимост на въззивното решение с доводи, тъй като искът е предявен от починало лице, както и, че съдът е разгледал непредявен иск- такъв по чл.233 ЗЗД, вместо такъв по чл.108 ЗС. Жалбоподателя поставя за разглеждане и въпроса: приложима ли е разпоредбата на чл. 20 ЗЗД във всички случаи, дори и тогава когато волята на страните по договора е ясно изразена и по нея няма спор между тях. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и ГПК за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.2 ГПК-недопустимост на въззивното решение. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените основания. Въззивното решение не е недопустимо като постановено по иск предявен от починало лице. Искът е предявен на 02.09.2022г. от М. М. – Б., а последната е починала на 03.09.2023г., т.е. съдът е бил надлежно сезиран, а производството по делото е продължено от надлежно конституираните като ищци нейни наследници. Ищцата е била надлежно представлявана от С. С., който е упълномощил адв. М. Н. – САК и при оспорване на действие, извършено без представителна власт, съдът следва да събере поискани от страната доказателства за установяване на оспорването, в какъвто смисъл е даденото разрешение в решение по търг.д. № 121/2014 г. на II – т.о. В случая въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, застъпена и в цитираното решение, тъй като е взел предвид представено пълномощно, с което ищцата чрез пълномощника си е учредила представителна власт за адв. М. Н. - САК/лист 16 по делото пред I – инстанция/. Решението не е недопустимо и поради обстоятелството, че съдът е разгледал непредявен иск - такъв с правно основание чл.233 ЗЗД, вместо такъв с правно основание чл.108 ЗС. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението /постановяването му в нарушение на материалния закон/, но не и до неговата недопустимост, поради което въззивният съд следва сам да определени точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото,т.е. да разреши материалноправния спор по същество. В този смисъл е застъпената практика в решение по гр. д. № 138/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр. д. № 738/2009 г., ІV г.о.; решение по гр. д. № 673/2010 г., IV г.о.; решение по гр. д. № 1484/2009 г., IV-то г.о.; решение по гр.д.№ 127/2010г. ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№ 117/2012г, ІVг.о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Именно при съобразяване с практиката и процесуалния закон въззивният съд е разгледал предявения иск с правно основание чл.233 ЗЗД. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по формулирания въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД. В редица решения на състави на ВКС включително цитираните и от жалбоподателя, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Възприемайки изцяло посочената практика и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в случая въззивният съд е извършил съответстващо на критериите по чл. 20 ЗЗД тълкуване на договорните клаузи. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалба сумата 1200 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС - адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът