Определение № 546 от 08.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 345/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кино Арена“ ЕООД, представлявано от адв. Д. И., срещу решение № 457 от 03.11.2022г. по в.т.д. № 374/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, 1-ви търговски състав, с което е потвърдено решение № 260075 от 21.03.2022г. по т.д. № 790/2020г. на Окръжен съд – Пловдив и касаторът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса за въззивното производство в размер на 69 801,49 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Л. Инвест“ ООД искове за установяване несъществуване на вземания, произтичащи от договор за финансов лизинг № 003459-001 от 14.02.2007г. и анекси към него, както следва: за сумата 12 599 424,08 лв. (6 441 983,24 евро) – просрочена главница за периода 01.05.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 210 291,68 лв. (107 520,43 евро) – просрочена главница за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 923 979,09 лв. (472 423,01 евро) – просрочена договорна лихва за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 21 002,05 лв. (10 738,18 евро) – просрочена договорна лихва за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 80,48 лв. (41,15 евро) – такса обслужване за периода 01.06.2019 г. – 11.03.2019 г.; сумата 2,32 лв. (1,19 евро) – такса обслужване за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 205 420,16 лв. – данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; и сумата 98,09 лв. (50,15 евро) – други просрочени задължения по същия договор за лизинг, които вземания са включени в списък на приетите вземания на кредиторите на “Кино Арена”ЕООД по т.д.№660/2019 г. на ОС Пловдив.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Довода си за недопустимост на въззивното решение обосновава с твърдения, че според приетото от въззивния съд спорът се концентрирал относно съществуването на вземания на кредитора с произход посочения договор за лизинг в общ размер на 7 214 895,79 евро с оглед твърдяната от ищеца нищожност на договора за лизинг поради противоречието му със закона – чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.152 ЗЗД, но въззивният съд не се е произнесъл по направените възражения срещу първоинстанционното решение, както и не е разгледал исковата претенция на заявените основания, а на различни основания от изложените в исковата молба. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд относно характера на договорите и поредицата от сделки, прикриващи нарушението на закона. Поддържа, че клаузите на договора за лизинг потвърждават, че съдържанието и целта му съществено се отличават от тези, предвидени от законодателя за този вид търговска сделка. Сочи, че при липса на твърдения на страните въззивният съд неправилно е приел, че процесният договор за лизинг съдържа белези на „обратен лизинг“. Намира, че този договор противоречи на императивната норма на чл.152 ЗЗД и представлява съглашение, в което страните са уговорили начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения. Излага несъгласие и с изводите на въззивния съд, че възражението за нарушение на чл.152 ЗЗД при сключване на договора за продажба, с който лизингодателят е придобил единия от лизинговите имоти, е без значение за действителността на договора за лизинг, както и че е налице правоприемство между лизингодателя по договора за лизинг от 14.02.2007г. и „Л. Инвест“ ООД.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Задължен ли е съдът да се произнесе по предявения иск в рамките, очертани от основанието и петитума, въведени с исковата молба? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с т.8 от ППВС № 1/85г. и т.10 на ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС.

2. Какви са правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин от трето лице, което не е длъжник по заемното правоотношение, при приложението на чл.152 ЗЗД? Касаторът твърди, че въззивният съд се произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 109 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1896/2009г. на ВКС, IV г.о.

3. Какви са правните последици по приложението на чл.152 ЗЗД по отношение на договор за лизинг, при нарушение на чл.152 ЗЗД при сключване на договор за продажба, с който лизингодателят е придобил лизинговия актив, в хипотезата на поредица от сделки – договор за кредит, договор за ипотека, договор за лизинг и договор за продажба? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът излага и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол.

Ответникът „Л. Инвест” ООД, представляван от адв. А. К. и адв. М. Р., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че: 1/първият въпрос не е засегнат в мотивите на решението, нито е налице противоречие със сочената съдебна практика, тъй като въззивният съд се е произнесъл по иска, който е предявен, и на основанието, на което е предявен; 2/ вторият въпрос не е обусловил изводите на съда и липсва противоречие с посоченото решение, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка и е неотносимо; 3/ третият въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд не е приел, че е налице нарушение на чл.152 ЗЗД, нито въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като разпоредбата на чл.152 ЗЗД е ясна по отношение на последиците за договорите, които я нарушават. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Синдикът на „Кино Арена“ АД /н./ А. Г. К. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че спорът между страните е концентриран относно това дали съществуват вземанията на кредитора „Л. Инвест“ ООД с произход договор за лизинг № 003459-001 от 14.02.2007г. в общ размер на 7 214 895.79 евро, като според ищеца несъществуването им е последица от нищожността на договора за лизинг поради противоречието му със закона – чл. 26, ал.1, пр.1-во ЗЗД във вр. с чл. 152 ЗЗД.

Приел е за безспорно, че на 14.02.2007г. между ЕFG Private Bank (Luxembourg) S.A., от една страна като кредитор, и „Кино Арена“ ЕООД като кредитополучател, е сключен договор за банков кредит, с който страните са се съгласили и уговорили размера на кредита 14 000 000 евро, целта на кредитирането – рефинансиране на други съществуващи кредити и частично финансиране на проект за изграждане на Арена Мол в [населено място], срок на кредита – 180 месеца от подписване на договора, лихвен процент в размер 3,15 % и възможност за предсрочно прекратяване на договора при забава на кредитополучателя да заплати вноска на падежа. Посочил е, че за обезпечаване на задълженията за главница, лихви и др. вземания кредитополучателят се е задължил да учреди ипотека върху свой собствен недвижим имот в [населено място],[жк] и върху имота на [улица], собственост на „Кино Арена 2001“ ООД, както и да учреди особени залози върху дълготрайни материални активи, собственост на „Кино Арена 2001“ ООД, съставляващи оборудване на Кино Арена (Запад), и върху вземания на същото лице от наеми на обекти, находящи се в имота на [улица]в [населено място]. Взел е предвид, че съгласно т.3.1 от раздел „Задължения на кредитополучателя“ с подписване на договора кредиторът дава съгласието си на собственика на имуществото, описано в т.1.1 и т.3 (имота на [улица]и дълготрайни материални активи, съставляващи оборудване на Кино Арена) да продаде същото имущество на „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД за сумата 9 000 000 евро, която да бъде използвана за пълно погасяване на дълга на продавача „Кино Арена 2001“ ООД към „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД.

Приел е, че на 15.02.2007г. и в изпълнение на поетите задължения за обезпечаване на вземанията по договора за банков кредит от ипотекарния длъжник „Кино Арена 2001“ ООД е учредена договорна ипотека върху описан урегулиран поземлен имот - УПИ ІІІ в кв.42, находящ се на [улица], заедно с построената в него сграда, обект от верига „Мултиплекс кинотеатри“, както и върху описаните урегулирани поземлени имоти - УПИ ІІ и УПИ ІV в кв.42 по устройствения план на [населено място], находящи се на [улица], отредени за жилищно строителство, заедно с временни открити паркинги за леки автомобили върху тях. Със същия договор е учредена ипотека и върху имоти на кредитополучателя „Кино Арена“ ЕООД.

Приел е за установено, че на 14.02.2007г. между „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД - като лизингодател, и „Кино Арена“ ЕООД - като лизингополучател, е сключен процесният договор за финансов лизинг № 003459-001 от 14.02.2007г., с който лизингодателят се е задължил да придобие и предостави на лизингополучателя за ползване недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], както следва: УПИ ІІІ в кв.42 по плана на [населено място], заедно с построената в същия имот сграда – Кино Арена 2001 (15 бр.кинозали, пицария, детски кът и пр.), ведно с машини, съоръжения и оборудване, находящи се в описаната сграда, които поземлен имот, сграда и движимости са собственост на „Кино Арена 2001“ ООД, за цена 9 000 000 евро без ДДС, като е уговорена 0 лв. първоначална вноска и 180 месечни вноски с лихва в размер 3,15 %, съответно правото на ползване е за 180 месеца от сключване на договора. Посочил е, че в т.2.20.3 е уговорена възможност за обявяване от лизингодателя на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за лизинг при неизпълнение от страна на лизингополучателя „Кино Арена“ ЕООД или на „Кино Арена 2001“ ООД на задълженията по който и да е договор за финансов лизинг, сключен с лизингодателя, или по който и да е договор за кредит, сключен с ЕFG Private Bank (Luxembourg) S.A.. Взел е предвид, че съгласно уговорено в т.5.11 от лизинговия договор лизингополучателят ще има правото да придобие собствеността върху актива след изтичане на срока на ползване, при условие че е изплатил изцяло лизинговата цена, заедно с всички парични и непарични задължения по договора за лизинг и по договора за банков кредит от 13.02.2007г., сключен между лизингополучателя и ЕFG Private Bank (Luxembourg) S.A., като съгласно т.5.12 в този случай лизингодателят е длъжен да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху актива в срок от пет работни дни. Посочил е, че са изменени и общите условия към договора за лизинг, като в тях е добавено още едно условие за придобиване на собствеността върху имотите от лизингополучателя, а именно – да са изпълнени всички парични и непарични задължения по договора за лизинг и по договора за банков кредит от 13.02.2007г., сключен между лизингополучателя и ЕFG Private Bank (Luxembourg) S.A.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че с договор от 11.08.2014г. лизингодателят е прехвърлил на лизингополучателя собствеността върху активи, подробно описани в договора, съставляващи движими вещи на стойност 939 965,50 евро с ДДС, което е сторено в изпълнение на уговорката между страните за изменение на договора за лизинг движимите активи, предмет на лизинга, да бъдат изплатени преди недвижимите имоти.

Приел е, че на 15.02.2007г. с договор за покупко – продажба, сключен с НА № 140, том І, рег. № 330, н.д. № 35 на нотариус С. М., ипотекарният длъжник „Кино Арена 2001“ ООД е продал на „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД - лизингодателя по договора за лизинг от 14.02.2007г., собствения си недвижим имот – УПИ ІІІ в кв.42 по плана на [населено място], заедно с построената в същия имот сграда – Кино Арена 2001, обект от верига „Мултиплекс кинотеатри“, за цена 7 405 650,59 евро без ДДС, която да бъде заплатена от купувача по банкови сметки на продавача за цялостно погасяване на задълженията на последния по договори за кредит към „Ейч Ви Би Банк Биохим“ АД и „Сибанк“ АД. Приел е, че на същата дата между „Кино Арена 2001“ ООД като продавач и „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД като купувач е сключен договор за покупко-продажба на машини, съоръжения и оборудване, находящи се в [населено място], [улица], в сграда Кино Арена (Запад), подробно описани в приложение – спецификация към договора, за цена 1 594 349,41 евро без ДДС, която купувачът следва да заплати на трети лица за погасяване задължения на продавача по договори за кредит – Riggs Bank USA и „Сибанк“ АД, като изрично е посочено, че купувачът закупува вещите с цел да ги предостави за ползване по договора за финансов лизинг от 14.02.2007г.

Въззивният съд е намерил за безспорно установено, че с приемо - предавателни протоколи от 15.02.2007г. недвижимите имоти, описани в нотариалния акт за продажба, както и движимите вещи, описани в приложението - спецификация към договора за продажба на движими вещи, са предадени от лизингодателя „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД на ответника в качеството му на лизингополучател по договора за финансов лизинг от 14.02.2007г.

При така установените факти въззивният съд е достигнал до извода, че сделката, определена като финансов лизинг, сключена на 14.02.2007г. между „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД - като лизингодател и „Кино Арена“ ЕООД - като лизингополучател, разкрива белезите на този договор по чл. 342, ал.2 ТЗ - лизингодателят се е задължил да придобие вещ от трето лице – доставчик, при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Посочил е, че в конкретния случай е установено предаването на лизинговите обекти на лизингополучателя, което не е и спорно между страните. Взел е предвид свързаността по смисъла на §1 от ДР на ТЗ на доставчика „Кино Арена 2001“ ООД и лизингополучателя „Кино Арена“ ЕООД - представлявани са от едно и също лице С. С. М., а също и на кредитодателя и лизингодателя – част от една финансова група И Еф Джи груп, чийто акционер и едноличен собственик на капитала е едно и също дружество EFG Eurobank Ergasias AD, и е приел, че сключеният договор за финансов лизинг, доколкото доставчик на имотите е трето лице, свързано с лизингополучателя, съдържа белезите на „обратен лизинг“, който макар и ненаименован и неуреден, е незабранен от закона предвид диспозитивната норма на чл. 342, ал.2 ТЗ и приложимата на общо основание договорна свобода, установена в чл. 9 ЗЗД във вр. чл. 288 ТЗ. Отбелязал е, че недвижимият имот, обект на договора за лизинг, е ипотекиран за обезпечаване задълженията на лизингополучателя по сключен от него договор за банков кредит, кредитор по който е банкова институция, свързана с лизингодателя, но е изключил извод, че целта на извършеното възмездно прехвърляне на същия недвижим имот от ипотекарния длъжник в полза лизингодателя е предварително удовлетворяване на ипотекарния кредитор. Изтъкнал е, че целта на извършеното прехвърляне е да се обезпечи възможността лизингодателят да изпълни мандата – поръчката на лизингополучателя с финансово кредитен елемент – лизингодателят да придобие лизинговата вещ със свои средства и да я предостави за ползване на лизингополучателя, ведно със сключени договори за наем и с правото да пренаема същата – чл.2.18, който след заплащане на лизинговите вноски би могъл да придобие собствеността върху нея. Взел е предвид, че в случая страните по договора за лизинг са предвидили възможност за придобиване право на собственост върху лизинговия обект след погасяване и на задълженията на лизингополучателя по договора за кредит – чл.5.11, за обезпечаване на които е учредена ипотека върху същия имот от ипотекарния длъжник и „доставчик“ по договора за лизинг, но е намерил, че тази уговорка не се отразява на действителността на договора за лизинг, който е изпълняван от страните по него, вкл. и от лизингополучателя, нито е недействителна поради нарушение на чл. 152 ЗЗД. Изложил е съображения, че тази уговорка следва да се цени като поставено допълнително условие за сключване на договора за продажба, продавач по който е лизингодателят и купувач е лизингополучателят, със сбъдването на което ще се прехвърли имот, чист от тежести, и поради това и съобразявайки установената в чл.9 ЗЗД договорната свобода, е намерил уговорката за напълно действителна и не нарушаваща чл. 152 ЗЗД. Добавил е, че недействителността по чл. 152 ЗЗД се отнася до съглашения, чрез които предварително се урежда отговорността за неизпълнението на евентуално неизправния длъжник, като вземането се обезпечава чрез прехвърляне на право на собственост върху вещ, и тази хипотеза изисква наличието на неизискуемо задължение, чието евентуално неизпълнение води до предварително уговореното прехвърляне – от длъжника на кредитора, на право на собственост. Посочил е, че при съглашението по чл. 152 ЗЗД вариантите за прехвърляне на собствеността във времето са два – 1/ ако до момента на неизпълнението вещта е била собственост на длъжника, след неизпълнението тази вещ става собственост на кредитора, 2/ в случай че вещта бъде прехвърлена на кредитора преди евентуалното бъдещо неизпълнение, тогава в полза на евентуално изправния длъжник се договаря право на обратно изкупуване. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай и предвид твърденията на ищеца следва да бъде установено, че вземанията на кредитора по договора за лизинг са обезпечени чрез прехвърляне на право на собственост върху вещ, доколкото първата хипотеза на чл. 152 ЗЗД е неприложима с оглед факта, че имотът е придобит преди възникване на вземанията по договор за лизинг.

Въззивният съд е изложил съображения, че продажбата с уговорка за обратно изкупуване, макар да е разрешена от закона сделка между търговци, ако е част от съглашение за предварително обезпечаване на вземане чрез прехвърляне право на собственост върху вещ, също е нищожна на основание чл. 152 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ. Намерил е обаче, че такова съглашение в конкретния случай и при проследяване поредицата от сключени сделки между страните не се установява. Преценил е като невярно твърдението на жалбоподателя, че предвиденото в чл.3.1 „Задължения на кредитополучателя“ по договора за кредит от 14.02.2007г. съгласие на кредитора собственикът на имуществото, служещо като обезпечение на вземанията по него, да продаде същото на „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД за сумата от 9 000 000 евро, изпълнението на което е поставено като условие за усвояване на кредита, всъщност разкрива предварително съглашение между страните за удовлетворяване на кредитора по начин, който не е предвиден в закона. Посочил е, че тази уговорка е постигната между свързани лица, между които последователно са сключени договор за кредит, договор за лизинг и договор за покупко – продажба на лизинговия недвижим имот, поради което е приел, че същата несъмнено е постигната именно с цел гарантиране изпълнението на задълженията на лизингодателя по сключения договор за лизинг да придобие ипотекиран имот, за което ипотекарният кредитор е дал своето съгласие, като е уговорено получената сума от цената да бъде използвана за пълно погасяване на дълга на „Кино Арена 2001“ ООД към „Ейч Ви Би банк Биохим“ АД, която е и една от целите на сключения инвестиционен кредит. Намерил е, че наведените от ищеца възражения за нарушения на чл. 152 ЗЗД при сключване на договора за продажба, с който лизингодателят е придобил единия от лизингованите имоти, е без значение за действителността на договора за лизинг, тъй като евентуалната им основателност би се отразила на действителността на договора за продажба, а не и на действителността на лизинговия договор, който представлява форма на вещево кредитиране. Изложил е съображения, че ако е нарушен чл. 152 ЗЗД, това нарушение би обусловило недействителност на договора за продажба и евентуална невъзможност за изпълнение на лизингодателя на задължението му да прехвърли лизинговия имот при настъпване на другите, предвидени в договора за лизинг условия – изтичане на срока и плащане на цената по същия, за които нито се твърди, нито се установява, че действително са се проявили. Посочил е, че предявените и приети вземания на кредитора „Л. Инвест“ ООД са именно вземания за тези плащания, поради което и тяхното съществуване на това основание не може да бъде отречено.

Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването на жалбоподателя срещу решаващия извод на първоинстанционен съд за наличие на правоприемство между лизингодателя по договора за лизинг от 14.02.2007г. и „Л. Инвест“ ООД. Посочил е, че на 09.05.2018 г. е сключен договор за преобразуване чрез отделяне в съществуващо дружество по чл.262в ТЗ между „И Ар Би Лизинг“ ЕАД (с предходно наименование „И Еф Джи Лизинг“ ЕАД и настоящо наименование „М Лизинг“ ЕАД) – като преобразуващо се дружество, от една страна, и ответника „Л. Инвест“ ООД - като приемащо дружество. Взел е предвид, че в чл.10 е посочено разпределението на правата и задълженията от имуществото на преобразуващото се дружество, които преминават към приемащото дружество, като е уговорено, че на приемащото дружество ще бъдат прехвърлени права и задължения на преобразуващото се дружество, представляващи обособена част от лизинговата дейност, свързана с Индустрия „Артистична и творческа дейност“, в т.ч. право на собственост върху недвижими имоти, описани в приложение № 1, право на собственост върху движими вещи, описани в приложение № 3 и № 4, и всички права и задължения, произтичащи от договорите, описани в приложение № 2, и е уточнено, че недвижимите имоти, описани в приложение № 1, и движимите вещи, описани в приложения № 3 и № 4, са всички вещи, които преобразуващото се дружество е предоставило на лизинг съгласно договор за лизинг № 003459-001/14.02.2007 г.. Посочил е, че по делото са представени и са приети като неоспорени приложенията към договора за преобразуване, от които се установява, че: 1/ лизингованият недвижим имот със сграда в [населено място], [улица]е включен в приложение №1, като индивидуализацията е идентична с тази в договора за лизинг, 2/ в приложение № 2 към договора за преобразуване е посочено, че към приемащото дружество преминават всички права на лизингодателя по договор за лизинг № 003459-001/14.02.2007 г. с всички анекси към него от 29.09.2009 г. до 25.01.2017 г., като са отразени страните по договора и лизинговите активи и изрично е посочено, че към приемащото дружество преминават всички вземания за плащания по договора за лизинг, които съществуват и са изискуеми към датата на договора за преобразуване, както и тези, които ще станат изискуеми след тази дата, вкл. и дължими ежемесечни погасителни вноски съгласно погасителен план, представляващи остатъчна главница до датата на договора за преобразуване, както и след това, лихви, неустойки и всички други разходи до датата на договора за преобразуване и след това, 3/ в приложение № 3 са описани движими вещи на преобразуващото се дружество, представляващи лизингови активи по договор за лизинг № 003459-001/14.02.2007 г., които преминават към приемащото дружество. Взел е предвид, че преобразуването, извършено с обсъдения договор, е вписано в търговския регистър на 25.09.2018 г., а лизингодателят по договора за лизинг е уведомил ищеца за извършеното преобразуване с нотариална покана, връчена му на 12 27.11.2018 г.. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че липсата на посочени вземания в договора за преобразуване по размер означава, че същите не са преминали у приемащото дружество – „Л. Инвест“ ООД, тъй като в съотвествие с чл. 262д ТЗ и чл. 262е ТЗ в договора за преобразуване имуществото, което преминава у „Л. Инвест“ ООД, е определено или определяемо, което е достатъчно за неговата индивидуализация.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият, формулиран от касатора процесуалноправен въпрос, е свързан с изложения от него довод за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по исковата претенция не на заявените основания, а на основания, различни от изложените в исковата молба. Тъй като касационната инстанция дължи и служебна проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение, следва да се произнесе по изложените доводи, без да е необходимо да се обсъжда дали формулираният въпрос удовлетворява основния и допълнителните критерии на чл.280, ал.1 ГПК. При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения и мотивите на въззивното решение настоящият състав намира, че не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че сключеният на 15.02.2007г. между „И Еф Джи Лизинг“ АД и „Кино Арена 2001“ ЕООД договор за покупко-продажба и сключеният на 14.02.2007г. между „И Еф Джи Лизинг“ АД и „Кино Арена“ ЕООД договор за лизинг са предварително уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, поради което съгласно чл.152 ЗЗД са недействителни. Посочил е, че множеството сделки – покупко-продажба и лизинг, прикриват действителното предварително прехвърляне на обезпечението, предмет на ипотеката, като обезпечение на вземанията на кредитодателя „И Еф Джи Прайвит Банк Люксембург“ АД по сключения с „Кино Арена“ ЕООД договор за кредит, тъй като целта на тези договори не е ползването на лизингов имот по смисъла на чл.342 ТЗ, а предварително прехвърляне на обезпечението с непозволена цел – удовлетворяване на кредитора по договора за кредит. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск на посоченото в исковата молба основание, обсъждайки твърденията на ищеца. Приел е, че процесният договор за финансов лизинг разкрива белезите на обратен лизинг, който не е забранен от закона; че целта на извършеното от третото лице „Кино Арена 2001“ ЕООД прехвърляне на имота е обезпечаване на възможността да бъде изпълнен договорът за лизинг, както и че е изключен извод целта на това прехвърляне да е предварително удовлетворяване на ипотекарния кредитор; че уговорката в чл.5.11 от договора за лизинг не се отразява на действителността му поради нарушение на чл.152 ЗЗД, а следва да се цени като поставено допълнително условие за придобиване на собствеността на имота от лизингополучателя, със сбъдването на което ще се придобие имот, чист от тежести. Въззивният съд е обсъдил клаузите на последователно сключените между свързани лица договори и е приел, че уговорките са постигнати с цел гарантиране изпълнението на лизингодателя по сключения договор за лизинг да придобие ипотекирания имот, за което ипотекарният кредитор е дал съгласие, като е уговорено получената сума от цената да бъде използвата за пълно погасяване на дълга на „Кино Арена 20014 ЕООД към „Ейч Ви Би банк Биохим“ АД, явяващо се една от целите на сключения договор за инвестиционен кредит. Обстоятелството, че въззивният съд не е възприел правните доводи на ищеца, като след обсъждане на клаузите на сключените договори е достигнал до извод, че в конкретния случай и при проследяване на поредицата от сключени сделки между страните не се установява да е постигнато съглашение за предварително обезпечаване на вземане чрез прехвърляне право на собственост върху вещ, не представлява произнасяне по основания, различни от посочените в исковата молба.

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос се отнася до правните последици при учредяване на обезпечение на получен заем по забранен от закона начин от трето лице, което не е длъжник по заемното правоотношение, при приложението на чл.152 ЗЗД. По начина, по който е формулиран, този въпрос не се явява обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд, противно на съдържащото се във въпроса твърдение, е изключил извода, че целта на извършеното от третото лице възмездно прехвърляне на недвижим имот от ипотекарния длъжник в полза на лизингодателя е предварително удовлетворяване на ипотекарния кредитор. Изложените от въззивния съд мотиви, че възраженията на ищеца за нарушения на чл. 152 ЗЗД при сключване на договора за продажба, с който лизингодателят е придобил единия от лизинговите имоти, е без значение за действителността на договора за лизинг, тъй като евентуалната им основателност би се отразила на действителността на договора за продажба, а не и на действителността на лизинговия договор, представляват допълнителни съображения, които не се явяват самостоятелно обуславящи изхода на делото. От друга страна, не е налице и противоречие с посоченото от касатора решение № 109 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1896/2009г. на СГС, ГК, IV г.о. Съгласно даденото с него разрешение при твърдяна недействителност по чл.152 ЗЗД е правно релевантно дали договорът прикрива съглашение с уговорен предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, като са без значение обстоятелствата кой ще изкупи по договора за обратно изкупуване – дали далият обезпечението или неговият пълномощник, както и дали далият обезпечението обезпечава свое или чуждо задължение – договореностите между длъжника и далия обезпечението касаят вътрешните им отношения, които са извън предмета на делото. В случая въззивният съд е изложил съображения, че продажбата с уговорка за обратно изкупуване, макар да е разрешена от закона сделка между търговци, ако е част от съглашение за предварително обезпечаване на вземане чрез прехвърляне право на собственост върху вещ също е нищожна на основание чл. 152 ЗЗД във вр. с чл. 288 ТЗ, но след обсъждане на събраните по делото доказателства е намерил, че такова съглашение в конкретния случай и при проследяване на поредицата от сключени сделки между страните не се установява. Следователно решаващият извод на въззивния съд е обусловен не от произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по формулирания от касатора въпрос, а от обсъждане на конкретните факти по делото.

Формулираният от касатора трети материалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е предпоставен от твърдението, че договорът за продажба, с който лизингодателят е придобил лизинговия актив, е сключен в нарушение на чл.152 ЗЗД. Въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е намерил това твърдение за неоснователно, приемайки, че целта на извършеното от третото лице „Кино Арена 2001“ ЕООД прехвърляне е обезпечаване на възможността да бъде изпълнен договорът за лизинг, както и че е изключен извод целта на това прехвърляне да е предварително удовлетворяване на ипотекарния кредитор. Съображенията на въззивния съд, че евентуалната основателност на доводите на ищеца за нарушение на чл.152 ЗЗД би се отразила на действителността на договора за продажба, а не и на действителността на лизинговия договор, са изложени само като допълнение към решаващия му извод за липса на такова нарушение, поради което поставеният във връзка с тях въпрос не се явява обуславящ изхода на делото.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника разноски не се дължат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение