Определение № 821 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3013/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 08.06.2020г. по гр.д.№678/2019г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Жалбоподателят – Б. Д. Д., чрез процесуалните си представители поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са отзначение за точното приложение на законаи развитие на правото. Ответникът Т. М. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. В производство по отмяна по гр.д.№6114/2015г. ІІІ г.о. на ВКС е отменило по реда на чл.303, ал.1, т.5 ГПК влязло в сила решение на Софийски апелативен съд, ІІ с-в, № 1899 от 17.10. 2014г. и потвърденото с него решение на Софийски градски съд, І-15 с-в, от 27.11.2013г. по гр.д. № 9884/11г., с указания да бъде надлежно призована Т. М.. Обжалваното пред настоящата инстанция решение е постановено от втори въззив, след постановена отмяна по реда на чл.303 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск от Б. Д., с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, против Т. М., наследник на починалата в хода на процеса ответница А. С. Ч., за обявяване за окончателен на предварителен договор от 12 01.11г. и анекс от 21.04.2011г. към него, за покупко-продажба на собствен на ответницата недвижим имот – апартамент в [населено място], за продажна цена от 100 000 лв. Съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, иницииран от купувача по предварителния договор за продажба на недвижим имот. За да отхвърли иска, съдът след преценка на доказателствата, е приел, че между Б. Д. и А. С. на 12.01.2011г. е сключен предварителен договор за продажба на апартамент № 7, находящ се в [населено място], за сумата от 100 000 лв., от които 90 000 лв., заплатени в деня на сключването му. Съдът е приел, че вододът на А. С., че не е подписала процесния договор и анекса към него, е недоказан, тъй като се опровергава от приетото и неоспорено от страните заключение на комплексната съдебно-почеркова експертиза. За неоснователно е намерено и възражението за нищожност на предварителния договор поради накърнване на добрите нрави, доколкото уговорената продажна цена от 100 000 лв., при данъчна оценка от 139 092, 60 лв. и пазарна цена на имота според съдеб но-оценителната експертиза от 235 100 лв., не води до такава нееквивалент ност, с която да обоснове незначителност на престацията по договора, граничеща с липса на такава. След преценка и обсъждане на всички относими доказателства и установени с тях факти, за основателно съдът е приел възражението на ответната страна, че предварителният договор е унищожаем по чл.31 ЗЗД, тъй като макар и дееспособна към момента на сключване на ата куваната сделка, продавачката не е могла да разбира или да ръко води действията си. Съдът е счел, че след отмяната по реда на чл. 303 ГПК на влязлото в сила въззивно решение, правоприемникът на ответницата – дъщеря й Т. М., своевременно е заявила възражение за унищожаемост и е поискала доказателства за установяване на твърденията. Именно заради съмненията за психическата годност на първо началната ответница, съдът е счел, че преклузия не следва да се прилага до надлежното участие на страната в процеса, в случая – конституирането на наследницата след постановената от ВКС отмяна по чл.303 ГПК. Съдът е взел предвид факта, че се касае се за самотна жена на 81 години към момента на сключване на предварителния договор, с множество заболявания, между които дългогодишна артериална хипертония ІІ-ІІІ ст., а малко преди смъртта й в епикризата от болничен престой в пе риода 24.04.12г. до 26.04.12г. в МБАЛСМ “Пирогов“ – Генерализирана атеросклероза МСБ, състояние след мозъчен инсулт; прояви на сенилна деменция. Взети са предвид и показанията на внука й, от които става ясно, че продавачката от години е страдала от синдрома на събиране на ненужни вещи, както и че след подписване на предварителния договор многократно е споделяла пред органите на реда, че няма къде да живее, при положение, че имотът все още е бил нейна собственост и според посоченото в договора е получила немалката сума от 90 000 лв., с която дори би могло да се закупи малко жилище в по-отдалечен квартал, които факти са индиции, че не е осъзнавала в пълна степен последиците от сключването на процесния договор, задължаващ я да прехвърли собствеността върху единствения си имот. Съдът е взел предвид, че най-близки в периода на сключване на предварителния договор на 12. 01.2011г., са следните факти: престоят на продавачкатаот 02.01.2011г. до 10.01.2011г. в МБАЛСМ “П.“, Клиника по спешна хирургия, отделение лицево-челюстна хирургия, с диагноза „фрактура корпус декс. мандибуле“ /счупена челюст при падане/, изписана с данни за затруднен говор и затваряне на устата, дислокация на фрагменти, нарушено дъвчене, говор, гълтане; с назначен прием на аналгетици и цефуроксим, видно от представената епикриза, а на 12.02.2011г., т.е. два дни след изписването й от болницата при посоченото състояние на челюстта, при силно ограничени възможности за общуване и при продължаващо лечение и възстановяване, е подписан процесният договор, което с оглед на реалното й състояние изключва инициативност от ней на страна, както и пълноценност в общуването. Съдът е съобразил и медицинска документация, от която се установява, че по реда на действащия към 2011г. чл.79 ЗМВР /отм./ продавачката принудително временно е настанена в специализирано заведение, като по силата на сочената разпоредба, след 30-дне вения престой, лицето се изпраща в болнично заведение или се поставя под запрещение, което индицира наличие на психиатрично заболяване, поставящо под въпрос психическата годност на ответницата. Не на последно място, съобравайски съдържанието на процесния договор, съдът е намирил съществени отклонения от обичайната практика при сключване на такъв вид договори, тъй като е постигнато съгласие, че заплатената при подписването му част от договорената цена е в размер на 90 % от същата и, че същата служи и за капаро, задължаващо продавача да го върне в двоен размер при отказ от сключване на окончателен договор, освен че съществено се отклонява от обичайната практика, варираща в размер до 30% от цената, е и нищожна поради противоречие с добрите нрави поради очевидна неизгод ност, тъй като двойният размер на капарото е съществено по-висок от договорената продажна цена, при което не може да се очаква от нормално мислещ човек да се съгласи с такова условие в договора. Съдът е взел предвид и разпита на свидетел в с.з. от 24.02.2012г., за това че на 12.01.11г. е взел продавачката, за да сключат предварителния договор пред нотариус, за каквото нотариално удостоверяване няма доказателства, че незнайно къде е броил и предал сума от 90 000 лева на възрастната жена, при това при съществуващо императивно правило за разплащане само по банков път при сума по-голяма от 15 000 лв. /чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой/, нарушаването на което е скрепено със сериозна имуществена санкция, които в съвкупност са отново индиция, че последната не си е подсигурила защита на интереса за установяване получаването на сумата, верността на което обстоятелство е сериозно разколебана предвид горекоментира ните факти около сключването на договора, самото му съдържание, и по следващите събития; и не на последно място очевидната неизгодност на договорената в предварителния договор продажна цена, която е с над 30 % по-ниска от данъчната и значително по-ниска от пазарната стойност на апарта мента, което е в потвърждение на извода на съда, че към процесния момент продавачката не е можела в пълна степен адекватно да защитава инте реси си, поради невъзможност да разбира и ръководи действията си. По тези съображения, съдът не е кредитирал експертните заключения, категорично изключващи прояви на деменция при ответницата към момента на сключване на предварителния договор, като е изложил съображения, че на разглеждане и обсъждане подлежат както медицинските заключения, така и останалите ангажирани по делото доказателства, съотносими към състоянието на лицето към процесния момент. При така констатирания порок във волята, съдът е приел липса на валидно сключен предварителен договор, който да бъде обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалните си представители поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от знание за спора: в коя фаза се възобновява производството след отмяна по чл.303, т.5 ГПК, обусловено ли е настъпването на процесуална преклузия от възражение срещу новия доклад, обективиращ преклудиращото възражение, следи ли служебно съдът за настъпилите преклузии, прекрудира ли се възражетнието за настъпила процесуална преклузия, обвързва ли настъпилата процесуална преклузия правоприемник, встъпил в условията на чл.227 ГПК, допустимо ли е искане за унищожаване на договор при условията на чл.31 ЗЗД релевирано от наследник на страна по договора при липса на инициирано производство за поставянето му под запрещение и представлява ли такова производство обсолютна процесуална пречка за разглеждане на възражението, допустимо ли е да не се приеме заключение на СПсЕ въз основа на предположения, без същата да бъде обсъдена ведно с другите доказателства по делото, следва ли съдът да изложи мотиви защо не приема заключение на тройна съдебна експертиза и допустимо ли е съдът да се произнесе без специални знания по факти, които не са му служебно известни. Поддържа, че са налице основания по чл.280,ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.редставя практика на състави на ВКС Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпро а в коя фаза се възобновява производството след отмяна по чл.303, т.5 ГПК, тъй като същият е намерил своето разрешение в съотвествие с практиката на ВКС. В същата се приема, че отмяната на влезлите в сила съдебни актове по реда на чл.303 и сл. ГПК представлява извънреден извънинстанционен способ за контрол, който може да бъде упражнен от ВКС само в изрично предвидените от закона случаи. Посочва се, че по смисъла на чл.303, ал.1, т.5 ГПК страната е лишена от възможност да участва в делото по причина допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по призоваването на страните или по извършването на процесуални действия в открито съдебно заседание, т.е. страната не е била уведомена за датата на провеждане на съдебното заседание и за извършваните в него съдопроизводствени действия, поради което не е могла да вземе участие в производството по делото, или не е била своевременно уведомена, поради което не е могла да организира защитата си. В съдебната практика, включително в практиката на ВКС, никога не е имало съмнение, че при новото разглеждане на делото, както по реда на чл.235 ГПК/отм./, така и по реда на чл.308 ГПК от 2007 г., когато решението е отменено на основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК, е допустимо неучаствалата в първоначалното производство страна, поради нарушение на правилата за призоваване, да изложи становището си по иска и по представените от другата страна доказателства, да релевира възражения и да направи доказателствени искания. Осигуряването на тази процесуална възможност следва от принципа за равенство на страните в гражданското съдопроизводство и от разпоредбата на чл.308, вр.чл.307, ал.3 ГПК. По въпросите: обусловено ли е настъпването на процесуална преклузия от възражение срещу новия доклад, обективиращ преклудиращото възражение, следи ли служебно съдът за настъпилите преклузии, прекрудира ли се възражетнието за настъпила процесуална преклузия, обвързва ли настъпилата процесуална преклузия правоприемник, встъпил в условията на чл.227 ГПК, също не следвада се допуска касационно обжалване. Съдът е приложил точно закона и е съобразил практиката, според която съгласно чл.131 ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба, като с изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения, се преклудират, и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред първоинстанционния съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства –чл.133 ГПК. Посочва се, че съгласно чл.147 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за нововъзникнали обстоятелства. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Именно съобразявайки се с тази практика съдът е приел, че възражението за унищожаемост на предварителния договор на основание чл.31 ЗЗД е своевременно заявено и е дал възможност на страните да ангажират доказатества. Що се касае до въпросите допустимо ли е искане за унищожаване на договор при условията на чл.31 ЗЗД релевирано от наследник на страна по договора при липса на инициирано производство за поставянето му под запрещение и представлява ли такова производство обсолютна процесуална пречка за разглеждане на възражението, същите не редставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът не е разрешавал тези въпроси и те не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. По въпросите допустимо ли е да не се приеме заключение на СПсЕ въз основа на предположения, без същата да бъде обсъдена ведно с другите доказателства по делото, следва ли съдът да изложи мотиви защо не приема заключение на тройна съдебна експертиза и допустимо ли е съдът да се произнесе без специални знания по факти, които не са му служебно известни също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебна практика по приложението на чл.157, ал.3 ГПК/отм./, аналогичен на чл.202 ГПК, която трайно приема, че съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда и преценява заедно с останалите доказателства по делото. В практиката се възприема разбирането, че се допуска съществено процесуално нарушение на нормата на чл.153, ал.3 ГПК, ако съдът възприеме медицинско заключение с даден отговор за "най вероятна причина" без да изгради вътрешно убеждение и без да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързан с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални (в случая медицински )знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно - следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата сумата 1000 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът