Определение № 274 от 15.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 739/2017 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК във връзка с чл.248 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на [фирма] срещу определение № 4352 от 29.12.2016 по т.д. №6164/2016 на САС, с което по реда на частното обжалване на определение по чл.248 ГПК, постановено по т.д. №5394/14 на СГС, VІ-9 състав, последното е отменено и е уважена молбата на противната страна М. И. Хачингс за изменение на постановеното по същото дело първоинстанционно решение в частта за разноските, като е оставено без уважение искането на [фирма] за присъждане в негова полза като разноски на заплатено, по твърденията на страната, адвокатско възнаграждение за адв. С. Ж. Д., доколкото липсват доказателства да се приеме факта на плащането на последното от страна на представлявания въз основа на договор за правна помощ Б. Б. Е.. Ответникът по частната жалба в писмен отговор счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на САС се е позовал на обстоятелството, че от представените доказателства за плащане по банкова сметка на адв. Д. на договореното възнаграждение по договор за осъществяване на процесуално представителство в полза на [фирма] по т.д. № 5394/14 на СГС, се вижда, че сумата от 12 000 евро е постъпила от трето за спора лице, а не от страна на доверителя [фирма]. Според съда, в този случай, сумата не следва да се присъжда като разноски по спора в полза на страната по делото, в чиято полза е постановеното първоинстанционно решение. В изложението на основанията за допускане до касация се сочат няколко въпроса, които обобщено се свеждат до това, дали извлечението от банковата сметка, удостоверяващо плащането на договореното адвокатско възнаграждение е достатъчно, за да удостовери факта на плащането като основание за присъждането на последното като разноски, при положение, че последното е платено от трето лице-в качеството му на заемодател на доверителя за същата сума и това се доказва от съдържанието на самия договор за заем. Съгласно ТР 6/13-т.1 на ОСГТК на ВКС само, когато е доказано извършването на разноски от страната в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане от страната, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Изискването, страната да е направила реално разноските, които претендира да й бъдат заплатени от противната страна, е в основата и на задължителната практика на ВКС по чл.274 ал.3 ГПК: Опр. №14 / 07.01.2014 г. по ч.т.д. №3082/14 на ВКС Първо т.о. и Опр. №110№25.02.2016 г. по ч.т.д № 311/2016. на Второ т.о., с които е отречена възможността като съдебни разноски да се присъжда платено от трето лице възнаграждение за адвокат, осъществил процесуално представителство на страната. В Р № 30/28.04. 2017 г. по т.д. № 2334/ 15 на ВКС, Второ т.о., в частта за разноските в касационното производство, изрично е прието, че заплатеното от трето лице възнаграждение на адвоката-пълномощник на касатора по договор между това лице и страната, не следва да се присъжда като разноски в полза на касатора, доколкото такова плащане не може да се приеме, че е за сметка на последния, за да е налице основание за присъждането му като реален разход за страната. Аналогична е и хипотезата в настоящия случай: страната не е платила реално чрез разходване на свои средства претендираното като съдебен разход адв. възнаграждение, а се е задължила към трето лице да му възстанови / за в бъдеще/ сумата, която то е платило на процесуалния представител. Следователно, към датата на плащане на възнаграждението на последния от трето лице липсва реално осъществен разход на страната, който да се приеме, че е за нейна сметка и който да дава основание за присъждане на сумата за такъв разход в полза на тази страна на основание чл.78 ал.2 ГПК, за сметка на насрещната страна. От изложеното следва, че не е налице основание да се допусне до касация обжалваното определение. Последното е в съответствие с цитираната константна практика на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение