Определение № 3646 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1970/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД срещу решение №33 от 17.02.2025г. по в.гр.д.№361/2024г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №260004 от 18.06.2024г. по гр.д. №2715/2020г. на Бургаски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на Г. А. А. допълнително сумата от 45 000 лв. (общо до размера от 90 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му А. Ж. А., причинена при ПТП от 29.11.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от 90 000 лв., считано от 23.11.2017г. до окончателното й изплащане. В срока за касационно обжалване е постъпило и допълнение към касационната жалба, с допълнително изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че ищецът - въззивник е оспорил само размера на съпричиняването, въпреки това въззивният съд се е произнесъл относно неговото наличие, като е излязъл извън правомощията си по чл.269 от ГПК. Оспорва извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат. Твърди, че техническите причини, довели до процесното ПТП като част от неговия механизъм на настъпване, както и съпричиняването, са въпроси, по които се е произнесъл наказателният съд, поради което не е налице пречка гражданският съд да ползва събрания доказателствен материал в наказателния процес. В допълнителната касационна жалба се сочи, че решението е и недопустимо. Жалбоподателят отново излага аргументи за произнасяне на въззивния съд извън пределите на въззивната жалба, както и че механизмът на произшествието се включва в обсега на чл.300 ГПК. Счита за неправилен извода на решаващия съд за нарушаване на принципа на непосредственост, както и че са събрани достатъчно доказателства за наличието на съпричиняване. Твърди, че е доказан особено високият процент на съпричиняване от страна на А. А., който неправилно не е взет предвид от въззивния съд. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Следва ли въззивният съд да се произнася по въпроси, които не са повдигнати с въззивната жалба? 2. Може ли първоинстанционният съд да стигне до обоснован извод за наличието на съпричиняване и неговия размер по данни от наказателното производство, в това число присъдата и мотивите към нея, както и последващите решения на наказателния съд? 3. В случай че първоинстанционният съд не допусне назначаването на САТЕ по въпроси, чиито отговори са разгледани от и се съдържат в наказателното производство, но крайният съдебен акт е благоприятен за ответника, както по основание, така и по размер, има ли правен интерес същият да обжалва първоинстанционното решение? 4.Обстоятелството, че съгласно чл.300 от ГПК присъдата на наказателния съд не е задължителна, означава ли, че гражданският съд няма право да коментира присъдата в тази част, както и да основава акта си на мотивите в нея? 5. Налице ли е забрана за гражданския съд да се позовава на присъдата, постановена от наказателния съд в частта за съпричиняване, в случай, че такова е коментирано по повод наложеното наказание? В раздел І от допълнителното изложение са поставени следните въпроси: 1. Има ли право въззивният съд да отмени атакуваното решение в части, за които не са налице оплаквания във въззивната жалба? 2. Ако с въззивната жалба въззивникът признае спорен по делото факт, следва ли той да бъде отделен по делото като безспорен от въззивния съд? 3.При наличието на признание за съпричиняване от страните по делото или при липса на оспорване на твърдението на ответника за съпричиняване, въззивният съд може ли да изследва този факт и следва ли той да се доказва от другата страна, на която е разпределена доказателствената тежест? 4. Налице ли е нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, ако въззивният съд се е произнесъл по възражение, което не е релевирано с въззивната жалба? 5. При признание на наличието на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД от въззивника с оплакване за неправилност само на приетия в първоинстанционното решение размер на съпричиняване, в правомощията на въззивния състав ли е да пренебрегне това признание и в крайния съдебен акт да приеме пълна липса на съпричиняване? Такова решение излиза ли извън пределите на въззивната проверка? 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, вкл. и присъдата и мотивите от приобщеното наказателно производство? В раздел ІІ от допълнителното изложение са поставени и следните процесуалноправни въпроси: 1. Ще бъде ли процесуално нарушение за гражданския съд да стигне до извод за наличие на съпричиняване и неговия размер по данни от наказателното производство, в това число присъдата и мотивите към нея? 2. В случай, че първоинстанционният съд не допусне назначаването на САТЕ по въпроси, чиито отговори са разгледани и се съдържат в наказателното производство, но крайният съдебен акт е благоприятен за ответника, както по основание така и по размер, има ли правен интерес същият да обжалва първоинстанционното решение? 3. Ще има ли правен интерес ответникът от обжалване на решение, което е в негов интерес, но в хода на делото му е отказано назначаване на САТЕ по въпроси, които са разгледани и чиито отговори се съдържат в приобщеното в цялост наказателно производство и съдът е обосновал решението си с тези мотиви? 4.Обстоятелството, че съгласно чл.300 от ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, означава ли, че гражданският съд няма право да се позове и на останалата част от присъдата, както и да основава акта си на мотивите в нея? 5. Налице ли е забрана за гражданския съд да се позовава на мотивите към присъдата, постановена от наказателния съд в частта за съпричиняване, в случай, че такова е изследвано в наказателния процес и е взето предвид по повод наложеното наказание? 6.Налице ли е нарушение на чл.235, ал.2 от ГПК, когато при пряк иск срещу застрахователя, заведен вследствие на ПТП с настъпила смърт и влязла в сила присъда, съдът не допусне автотехническа експертиза при възражение за съпричиняване, а се позове на влязлата в сила присъда на наказателния съд, доколкото в нея се съдържат всички факти и обстоятелства, необходими на съда да обоснове своя правен извод за наличие или не на съпричиняване? 7.Следва ли съдът да обсъди всички доказателства от значение за изхода на спора, в т.ч. и от приобщеното наказателно производство? Твърди, че въпросите в раздел първи от допълнителното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, IV г.о. По отношение на въпросите в раздел втори от допълнителното изложение въвежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация Г. А. А. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от преждевременната загуба на неговия баща вследствие на процесното ПТП възлиза на 90 000 лева. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на ищеца – 44г., както и възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта, особено близките им отношения на единствен син и неговия баща, силната и продължителна болка и мъка на ищеца от внезапната загуба, както обстоятелството и че е изгубил единствения си жив родител. Съдът е приел за недоказано възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, изразяващ се в неправилно пресичане на платното за движение в нетрезво състояние, носейки тъмни дрехи, без поставена светлоотразителна жилетка. Въззивният съд е отчел, че е налице влязла в сила присъда по НОХД № 496/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора, която е задължителна за гражданския съд на основание чл.300 от ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като в този случай принципите на непосредственост и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение на гражданския съд са ограничени. Аргументирал е, че всички останали правнорелевантни факти по гражданското правоотношение, следва да бъдат установени с допустимите по реда и правилата на ГПК доказателствени средства. Навел е доводи, че в гражданския процес не се ценят заключенията на изготвените в хода на досъдебното производство или в наказателния процес експертизи, поради изискването на чл.200, ал.2 от ГПК заключението на вещото лице да бъде изслушано лично от съда, за да бъде приобщено като годно доказателствено средство. Поради гореизложеното, въззивният съд е приел, че експертните заключения, въз основа на които първоинстанционният съд е приел наличието на съпричиняване, не попадат в обхвата на чл.300 от ГПК. Счел е, че въз основа на приложените писмени доказателства не би могло с категоричност да се установи как е настъпило процесното ПТП, какъв е бил неговият механизъм и как поведението на пострадалия А. А. е в причинна връзка с настъпилото увреждане, без решаващият съд да се позове на доказателствени източници, които не са събрани по надлежния ред. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1 т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Изложените в касационната жалба твърдения за недопустимост на постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение, налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице вероятна недопустимост на решението. Доколкото първият въпрос в изложението на основанията за касационно обжалване и първите пет въпроса в раздел първи от допълнителното изложение са поставени именно във връзка с доводите за недопустимост на решението, същите следва да бъдат разгледани общо. Поставените въпроси са израз на становището на касатора, че във въззивната жалба няма оплаквания срещу извода на първоинстанционния съд за наличието на съпричиняване, а само относно неговия размер. Дори и да са основателни тези твърдения, допуснатото процесуално нарушение не би се отразило на допустимостта, а на правилността на въззивното решение. Наред с това първият въпрос не съответства на данните по делото, доколкото въззивната жалба е насочена срещу решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът е отхвърлен над размера от 45 000 лева, като съдържа оплаквания срещу приетия размер на обезщетението, съответно не е налице отмяна на решението в негова част, срещу която липсват оплаквания. Поради това са неоснователни и доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение. Именно във връзка с оплакването относно приетия размер на съпричиняването, въззивният съд е обсъждал ангажираните от страните доказателства и е формирал извод, че от представените по делото писмени доказателства не би могло с категоричност да се установи как е настъпило произшествието. Втори, четвърти и пети въпрос от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, както и първи, четвърти и пети въпрос от раздел втори от допълнителното изложение са обуславящи за изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд на основание чл.300 от ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, но всички останали правнорелевантни факти по гражданското правоотношение следва да бъдат установени в производството по прекия иск на увредения с допустимите по реда и правилата на ГПК доказателствени средства. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постоянната практика на ВКС. Съгласно решение по т. д. №728/2008г. на ВКС І т. о., предмет на изследване в наказателното дело е поведението на деликвента, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. В съответствие с това разрешение, въззивният съд е съобразил задължителната сила на присъдата по НОХД №496/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора относно наличието на противоправно поведение на застрахования водач, но не се е позовавал на същото като доказателство за поведението на пострадалия. Шестият въпрос в раздел първи и седмият въпрос в раздел втори от допълнителното изложение относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №60155/16.08.2021г. по гр. д. №3441/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г.о., решение №52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г.о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните, изложени във въззивната жалба и писмения отговор на същата, извършил е самостоятелна преценка на фактите, относно които са въведени оплаквания. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото, изложил е аргументи защо приема сумата 90 000 лева за справедлив размер на дължимото обезщетение за търпените от пострадалия вреди и е отговорил на оплакванията по сезиралата го въззивна жалба, включително е изложил и подробни мотиви защо приема за недоказано своевременно въведеното от ответника възражение за съпричиняване. Обуславящи за изхода на спора са вторият и шестият въпрос в раздел втори от допълнителното изложение, касаещи хипотеза в която първоинстанционният съд не е допуснал автотехническа експертиза по въпроси, по които няма специални знания, като е счел, че отговорът на въпросите се съдържа в събраните в наказателното производство доказателства, а ответникът, въвел възражението за съпричиняване, няма качеството на жалбоподател във въззивното производство и не е поискал въззивния съд да назначи експертизата. Тези въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос относно предпоставките, при които въззивният съд следва служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на правнорелевантен факт по делото. По въпроса е налице задължителна и постоянна практика на ВКС. Според ТР №1 от 04.01.2001г. на ВКС по тълк. дело №1/2000г. на ОСГК, т.10, допускането на експертиза, оглед и освидетелстване може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда. При огледа и освидетелстването това се налага от необходимостта от непосредствено сетивно възприятие на съда върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице, а при експертизите - от съобразяване на опитни правила и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието. Съгласно задължителни указания, дадени с т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено и следното: Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. В решение №132 от 29.05.2015 г. по гр.д. №7298/2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение №145 от 21.04.2014 г. по гр.д. №4726/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., се приема, че винаги, когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област. Според решение №240 от 15.01.2021г. по гр.д.№3944/2019г. на ВКС, ІV г.о. от разпоредбата на чл. 201 от ГПК следва, че когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. С оглед на това касационното обжалване следва да се допусне по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос относно предпоставките, при които въззивният съд следва служебно да назначи експертиза, необходима за установяване на правнорелевантен факт по делото. При извод за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, не следва да се обсъжда соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 900 лева. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение