Определение № 59 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2622/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Р. В. Р. чрез адв. Й. П., обжалва решение № 10073 от 29.06.2022 г. по в.гр.д. № 59/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 7301 от 30.10.2019 г. по гр.д. № 15333/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, 19 състав, с което е признато за установено по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] против настоящия жалбоподател искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че Р. Р. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 41 623,90 лв. – главница по договор за банков кредит от 03.02.2015 г., сумата от 1435,29 лв. – договорна лихва за периода 17.01.2017 г. – 30.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.03.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната му част и да се отхвърлят изцяло предявените от банката искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Трябва ли кредиторът да съобщи на длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем, преди да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, с оглед на факта, че в подаденото заявление дори да се съдържа волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост, то препис от заявлението не се връчва на длъжника? 2.Приема ли се за редовно връчена и стигнала до знанието на длъжник покана, в случай че към датата на връчването ѝ по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК длъжникът страда от психическо заболяване, което не му позволява да разбира и ръководи действията си, нито да се грижи за работите си и да упражнява задълженията и правата си? 3.Приема ли се за редовно връчена и стигнала до знанието на длъжник покана, в случай че към датата на връчването ѝ по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК длъжникът страда от сериозни здравословни проблеми, изискващи лечение в болнично заведение, и които не му позволяват да се грижи за работите си и да упражнява задълженията и правата си? По тези въпроси се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ВКС, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 4.Достатъчно тежко ли е неизпълнение по договор за кредит, обуславящо обявяването му за предсрочно изискуем, при положение че преди обявяването му за такъв са неизплатени малък брой вноски от длъжника, представляващи очевидно несъществена част от размера на общия дълг, а срокът за изплащането на кредита, съотнесен към размера на отпусната сума, е явно достатъчно дълъг? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречие с решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa) на Съда на ЕС и решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA) на Съда на ЕС. 5.Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит - само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни лихви) и/или законните лихви? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. „Банка ДСК“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит за текущо потребление по силата, на който „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на Р. В. Р. кредит в размер на 46 500 лв. Кредитът е отпуснат с преференциален променлив лихвен процент в размер на 8,2 % годишно, 0,02 % на ден, формиран от стойността на 6 месечен SOFIBOR 1,181 % и надбавка в размер на 7,019 процентни пункта при изпълнение на условията по програма ДСК Престиж плюс. Срокът на издължаване на кредита е 120 месеца или 10 години. Кредитът е следвало да се издължава до 28 число на всеки месец с месечни погасителни вноски, определени с погасителен план, неразделна част от договора, постъпващи по разплащателна сметка с титуляр Р. Р.. Прието е, че банката била изпълнила задълженията си по договора и предоставила сумата. Въззивният съд е приел, че длъжникът не е изпълнил точно задълженията си да върне получената в кредит сума, съгласно уговорения погасителен план. Прието е, че е уговорен лихвен процент съгласно чл. 7-3 от Общите условия за предоставяне на кредита, като е обвързан с индекса Софибор, който се базира на променлив лихвен процент. Считано от 15.7.2016 г. била отпаднала преференцията по Програма ДСК Престиж плюс, съгласно чл. 9.1.2 на Условията по кредитна програма ДСК Престиж плюс и лихвеният процент по кредита ,бил увеличение с 0,5 %. Първоначално лихвеният процент бил 8,2 %, впоследствие намалял на 7,845 %, т.е. в рамките на 2 години, намалял и нямало увеличение едностранно. Така е прието, че няма нарушение на нормите, предвиждащи потребителска защита, съгласно ЗЗП. С оглед заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че дължимата втора вноска е в непълнен размер. До датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на падежната дата били правени частични погашения, остатъкът до пълния размер на вноските бил постъпвал със закъснение. Неплатените вноски към момента на подаване на заявление по чл. 417 от ГПК били осем. При изпълнение на произтичащите от договора парични задължения, длъжникът бил изпаднал в забава повече от 90 дни или 3 месеца, преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем, на 19.01.2017 г. Съгласно чл. 19.2. на Общите условия, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. На 19.01.2017 г. неплатенени били 7 вноски на обща стойност 3 749 ,23 лв Най- старата неплатена вноска, дължима на 28.06.2016 г. е просрочена с 201 дни към датата на обявяване на предсрочна изискуемост, което е два пъти повече от първоначално предвидените 90 дни забава или три вноски. С оглед на тези данни, съдът е приел, че възраженията на длъжника, не е налице трайно и съществено неизпълнение на договорните задължения е останало недоказано. Въззивният съд е направил анализ, с оглед задължителното тълкуване, изразено в решения С-415/11 и С-421/14 г. на СЕС, съгласно които при преценка дали даден кредит е обявен за предсрочено изискуем законосъобразно, следва да се извърши преценка дали е достатъчно тежко неизпълнението. Неизпълнението трябва да е съществено, с оглед интереса на кредитора, каквото би могло да бъде трайно и пълно неплащане на вноски по кредита, в продължителен на значителен период от време. Анализирайки нормите, въззивният съд е приел, че от значение е дали неизпълнението е съществено, с оглед интереса на кредитора, като е приел, че такова би било трайното и пълно неплащане на вноските. Достатъчно тежко следва да е неизпълнението, като се съпостави размера на задължението, срока за предоставяне на кредита. При приложение на посочените критерии, въззивният съд е приел, че забавата е повече от 201 дни, повече от половин година, както и допуснатото системно частично неизпълнение от първата вноска, както и пълното неизпълнение на седем вноски, при срок на кредита от 10 години и размер от 46 500 лв. Обобщено е, че неточното изпълнение е съществено с оглед интереса на кредитора. Прието е, че са били налице обективни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и че изявлението на банката е връчено на длъжника, като връчването е прието чрез уговорена между страните фикция за връчване, съгласно чл. 22 от ОУ към договора, уведомления, покани и съобщения от кредитора до кредитополучателя се изпращат на посочения адрес в договора или последния посочен от кредитополучателя и се считат за връчени, освен ако не е предвиден друг ред за уведомяване в договора. Констатирано е, че липсва друг ред за уведомяване, както и че посоченият адрес е този, на който е извършено връчване чрез залепване на уведомление при условията на чл. 47 ГПК. Прието е, че датата, на която е станало това е 19.01.2017 г. Прието е за редовно осъщественото връчване на изявлението за предсрочна изискуемост с оглед нормата на чл. 47 от ГПК. По отношение на възраженията на кредитополучателя, са обсъдени събраните по делото писмени и гласни доказателства относно здравословното състояние на Р. и конкретно решение на ТЕЛК от 24.02.2017 г. Обсъдено е, че е констатирано заболяване на кредитополучателя - рецидивиращо депресивно разстройство с протрахирани депресивни епизоди, с нечисти ремисии, с нужда от терапия. С оглед заключението на вещото лице е прието, че няма регистрирани посещения при амбулаторен психиатър в ЦПЗ „Проф. Никола Шипковенски“, както и не бил настаняван на лечение в отделения или в други психиатрични лечебни заведения чрез спешно звено в периода 1.1.2005 г. до 2020 г. Съгласно заключението на вещото лице, въззивният съд е направил извод, че към сключване на договора е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Възприета е медицинска характеристика от 20.1.2017 г., съгласно която има диагностична оценка – рецидивиращо депресивно разстройство – пореден, умерено тежък протрахиран терапевтично резистенен депресивен епизод F 33, обективно отразяване, че е спокоен, осъществява и поддържа очен и словесен контакт. Описани са дистимия, анхеноия хипобулия, забавен по темп мисловен процес, правилно структуриран смалоценностови и за безпрерспективност преживявания. Прието е от съда, че възражението на длъжника за унищожаемост на договора, поради невъзможност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, е неоснователно. Прието е, че към сключване на договора за кредит е могъл да разбира свойството и значението на извършеното. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, съгласно предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установиха основания, обосноваващи извод за вероятност обжалваното въззивно съдебно решение да е евентуално нищожно или евентуално недопустимо. С оглед формулираните от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на първия правен въпрос, въззивният съд е направил изводите си с оглед анализ на писмените доказателства – нотариална покана, изявление от кредитора до длъжника, връчена при условията на чл. 47 от ГПК от нотариус. Видно от мотивите на въззивното съдебно решение, въззивният съд е установил, че връчване на съобщения и изявления от кредитора до кредитополучателя се извършват на посочените адреси в договора и съответно при изменение на посочените адреси, на тези, които са съобщени. Прието е, че уведомяването е на посочения адрес от длъжника е извършено редовно съгласно изискванията на чл. 50 от ЗННД вр. чл. 47 от ГПК. Така е обусловен извод, че преди подаване на заявление за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, е било налице редовно уведомяване на кредитополучателя, че кредиторът обявява кредита за предсрочно изискуем. Липсва отклонение от трайната и задължителна практика на ВКС, съгласно която, за да е дължимо връщане на получената сума, на основание договора за кредит, следва да е обявена предсрочна изискуемост на кредита от кредитора до кредитополучателя. Налице е трайна съдебна практика, че следва да е станало и преди подаване на заявление, като съществува и по-нова практика, че това може да стане и с предявяване на иска, чрез връчване на исковата молба. В случая, съдът е приел, че уведомяването за обявяване на предсрочна изискуемост, е станало преди подаване на заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК. С посочения правен въпрос, касаторът не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на втория и третия посочени правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е разгледал възражението на касатора-въззивен жалбоподател относно неспособността му в качеството му на кредитополучател да получи изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като не е могъл да разбира свойството и значението на извършването и да ръководи постъпките си към момента на връчване на нотариалната покана. В този смисъл липсва разрешение, дадено от въззивния съд. Поради това поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно тълкуването на чл. 280 от ГПК, в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосновано общо основание за допускане касационно обжалване, може да е налице само когато правният въпрос е включен в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. В случая, липсва разрешение на посочения правен въпрос. Въззивният съд се е произнесъл по възражението за унищожаемост на договора, изследвайки състоянието на длъжника към момента на сключване на договора. Не се е произнесъл по възражението, че изменението на договора за потребителски кредит, чрез промяна на срока, отправено от кредитора, не е достигнало до длъжника, тъй като към този момент не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, поради заболяването си. Даденото разрешение относно приложение на чл. 47 от ГПК и връчването на изявлението на кредитора за промяна срока на договора, е обусловило изхода на спора, докато соченият правен въпрос, като неразрешен от въззивния съд, не е обусловил изхода на спора. Поради това поставените правни въпроси не обосновават общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на четвъртия правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд действително е обсъдил обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Определил е, че липсва точно изпълнение в срок и размер на погасителните вноски, съобразно уговореното между страните. Изрично е разгледал възражението на длъжника, че не е значително неизпълнението с оглед срока, за който е отпуснат кредита и неговия размер. Определяйки размера на закъсненията и липсата на точно изпълнение преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем за 7 вноски, въззивният съд е приел, че е значително неизпълнението с оглед интереса на кредитора и с оглед срока за връщане на отпусната сума. Действително при приложение на чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета, СЕС в решение С-415/11 г., е посочил, че при определяне неравнопоставеност на клауза, следва да се вземе предвид преди всичко дали клаузата в договора отговаря на изискванията на закона, след това дали предвиденото в закона съответства на целите на директивата и така да определи дали дадена клауза създава в ущърб на потребителя „значителна неравнопоставеност“ между произтичащите от договора права и задължения на страните по него, като се направи анализ на националните правни норми и дали по силата на договора е поставен в по-неблагоприятно положение спрямо вътрешните норми. Освен това се разглежда и правното положение на потребителя с оглед предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване прилагането на неравноправни клаузи. Дадено е тълкуване, че при договорите за кредит, задължението за връщане на отпуснатата сума, на вноски, съставлява главно договорно задължение. При отговора на въпроса, дали още с изплащането само на една вноска по принцип не се явява основателно да се изиска кредитодателя да се придържа към договора, следва да се вземат предвид и обезпеченията и че неизпълнението само на една вноска не е прекомерно, като се вземе предвид и с каква цел е предоставен кредита. СЕС изрично е посочил, че от значение са и предоставените от националното законодателство, включително националното процесуално право, правни възможности да се премахне последицата от настъпилата предсрочна изискуемост на целия кредит, т.е. възможно ли е да се преустанови действието на обявената предсрочна изискуемост, като се погасят изискуемите вноски. Подчертано е, че това обстоятелство е от значение с оглед изискването на цялостна преценка за добросъвестност и дали посочената клауза поставя кредитополучателя в по-неблагоприятно положение. СЕС е разяснил, че всяка от посочените предпоставки има самостоятелно значение. В случая, въззивният съд е изходил от уговореното в договора, съгласно приетите от страните Общи условия, т. 19.2, че е предвидена възможност за обявяване на цялата сума по кредита за предсрочно изискуема, при неизпълнение на задълженията, допусната забава повече от 90 дни. Това означава, при прието връщане на кредита на месечни вноски, неизпълнение на задълженията посочения срок, като е предвидена възможност неизпълнението трябва да е забавено над 90 дни. Съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, е предвидено неизпълнение на 1 или отделни вноски, т.е. в случая договорът действително предвижда неизпълнение на 1 вноска, но за срок повече от 90 дни, докато законът дава същата гаранция или повече вноски, както и неизпълнение на отделни вноски. Следователно предвидената клауза съответства на нормата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и не създава по-неблагоприятно положение за длъжника от предвиденото в закона. Вземайки предвид, че това са гарантираните на потребителя права, съдът е изследвал точния размер на неизпълнението във времето, като е взел предвид и непостъпилото изпълнение в хода на процеса. Към датата на достигане на изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно чл. 47 от ГПК, въззивният съд е приел, че забавата е повече от 201 дни, което е съществено за интереса на кредитора. Срокът на договора е 120 месеца, настъпилото неизпълнение от 201 дни е прието за неизпълнение повече от 6 месеца. Прието е, че липсват данни за изпълнение на задълженията като и от самото начало е имало непълно в количествено отношение на погасяване на всяка от вноските. Така е прието, че са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Тази преценка е направена след анализ и съпоставка на данните по делото и представлява заключение на въззивния съд, което е свързано с конкретните факти. Съдът не е нарушил посочените критерии, изследвал е същите, но е направил извод, че настъпилото и продължило неизпълнение на задълженията, което обуславя извод, за наличие на обективните предпоставки за обявяване кредита за предсрочно изискуем и съответно настъпилата промяна за изискуемост на останалия размер на кредита. Разрешението е вследствие на липсата на твърдение за предвидената в чл. 235, ал. 3 от ГПК, правна възможност доброволно да се изпълни задължението за връщане на получената на основание договора за кредит сума, което изпълнение би било зачетено от съда с оглед разясненията в т. 11в от Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че липсва общо основание за допускане касационно обжалване, поради съответствие на даденото разрешение както с посочените решения на СЕС, така и с трайната практика на ВКС. По отношение на поставения пети правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е изходил от анализ на доказателствата, като е приел, че съгласно сключения между страните договор, неразделна част, от който са Общите условия, т. 19.2, страните са уговорили, че ще се дължи наказателна лихва при обявена предсрочна изискуемост на кредита, т.е. върху цялата предсрочно изискуема главница, в посочения размер. Този анализ е обусловил и конкретните изчисления на въззивния съд, с помощта на вещо лице. Поради това, че съдът е изходил от конкретните уговорки между страните и изводите му са свързани с правилността на въззивното съдебно решение, поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. При този изход на делото, на ответника следва да се присъдят направените разноски, в размер на юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв, определено, на основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 25 от НЗПП. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България