Определение № 174 от 06.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4038/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 1118 от 02.06.2016 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр.д. № 170/2016 г. е отменено решение от 17.07.2015 г., постановено по гр.д. № 2687/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д. – наследници на починалия в хода на производството Е. Б. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 8 000 лева до присъдения от първата инстанция размер от 16 000 лева и обезщетение за имуществени вреди над сумата от 10 800 лева до присъдения размер от 55 200 лева и в частта относно присъдените разноски в тежест на Прокуратурата над размера от 798.78 лева до присъдения размер от 3620 лева, като вместо това са отхвърлени предявените от Е. Б. К. против Прокуратурата на РБ искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за обезщетение за вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение по чл. 212, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, наказателното производство, което е приключило с оправдателна присъда над размера от 8000 лева за неимуществени вреди и 10 800 лева за имуществени вреди до присъдените от първата инстанция размери от 16 000 лева и 55 200 лева, като неоснователни. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д. сумите от 8000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и от 10 800 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнато незаконно обвинение против Е. Б. К., е подадена касационна жалба с вх. № 8983 от 20.06.2016 г. от Прокуратурата на РБ. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поставя материалноправен въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З.. Противоречивото разрешаване на въпроса се обосновава с твърдения, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия, като се посочва съдебна практика, обективирана в решения на ВКС и Великотърновски апелативен съд. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи и във връзка с въпроса за възможността в исковото производство по чл. 2 З. да бъде намалено поради прекомерност адвокатското възнаграждение, представляващо разноски за правна защита и съдействие на обвиняемия в наказателното производство. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с решенията на ВКС, ІІІ ГО, постановени по гр.д.№1011/2015г. и гр.д.№2807/2015г. Ответните страни – Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д. не вземат становище по касационната жалба. Срещу въззивното решение в частта, с която предявените искове по чл. 2 З. са отхвърлени за сумата над 8000 лева неимуществени вреди и за сумата над 10 800 лева имуществени вреди е подадена касационна жалба вх. № 10339 от 13.07.2016 г. от Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д., представлявани от адв. Н. А.. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпросите: 1/ Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди?; 2/Подлежат ли на пълно обезщетяване в гражданския процес имуществените вреди, претърпени от наказателния процес под формата на заплатени в наказателното производство разноски за адвокатска защита? По отношение на първия въпрос се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е бил разрешен в противоречие с решение № 1237 от 20.06.2013 г. по гр.д. № 834/2013 г. на САС и решение № 1236/21.06.2013 г. по гр.д. № 5996/2013 г. на ВКС, III г.о. По отношение на втория правен въпрос се поддържа, че е решаван противоречиво от съдилищата – решение № 1118/02.06.2016 г. по гр.д. № 170/2016 г. на САС, ГО, както и решение № 442 от 08.04.2016 г. по гр.д. № 1643/2015 г. на ВКС, IV г.о. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът Е. Б. К. - заемал длъжността управител на [фирма], извършващо строителна дейност, бил привлечен като обвиняем по ДП № 35-С3/2010 г. на В. за престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, чл. 26, ал. 1 НК на 20.07.2011 г. С обвинителен акт на СГП бил обвинен, че на 06.07.2009 г. в [населено място] като извършител, в съучастие с още шест други лица – помагачи, чрез съставяне на документи с невярно съдържание за извършени строително-монтажни работи съзнателно направил опит да даде възможност на други юридически лица – [фирма] и [фирма], обединени в гражданско дружество „СА“ да получат без правно основание чуждо движимо имущество, собственост на [община], в големи размери – 563 007.84 лева, като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, и в това, че за периода от 27.08.2009 г. до 31.08.2009 г. като съизвършител в съучастие с още едно лице съставил документ с невярно съдържание относно извършените строително-монтажни работи, като съзнателно дал възможност на други юридически лица – [фирма] и [фирма], обединени в гражданско дружество „С.“, да получат без правно основание чуждо движимо имущество, собственост на [община] в големи размери – 31 429.82 лева, покриващи признаците на престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК. С присъда № 205/05.12.2013 г. по НОХД № 753/2012 г. на РС – Кърджали бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите обвинения. Оправдателната присъда била протестирана от прокуратурата и потвърдена с решение от 23.05.2014 г. по ВНОХД № 6/2014 г. на ОС – Кърджали в сила от 23.05.2014 г. При тези данни възивният съд е приел, че предявените искове за имуществени и неимуществени вреди са доказани по основание при наличие на законово изискуемите предпоставки, визирани в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо З. – повдигнато спрямо ищеца обвинение за осъществяване на престъпление, наказателно производство, което е приключило с оправдателна присъда, което обуславя незаконността на действията на Прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинението и пораждат отговорността на правозащитния орган за възникналите от това вреди. В съгласие с първоинстанционния съд е преценен обемът на неимуществените вреди при съобразяване на негативните преживявания на ищеца, преживените стрес и притеснения от изхода на делата, чувството на злепоставяне и неудобство от засягане на доброто име и репутацията сред неограничен кръг хора в родния му град, естеството на повдигнатите обвинения и др. Същевременно за неоснователни са счетени претенциите за наличие на причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение и намаления обем на работа на собствената на ищеца строителна фирма, респ. на работещия персонал. Изложени са мотиви от въззивния състав, че наказателното производство в съдебната и досъдебната му фаза е продължило около 2 години и девет месеца, през който период единствено в досъдебната фаза продължителността на делото от година и девет месеца е причинила на ищеца неудобството да пътува до [населено място], за да участва в изискващите лично присъствие процесуално-следствени действия. От друга страна съдът е посочил, че взетата мярка за неотклонение „подписка“ въпреки че води до известни ограничения в правната сфера, все пак е най-леката предвидена мярка за неотклонение в НПК и не е засегнала или повлияла съществено обичайния начин и ритъм на живот на ищеца в личен и професионален план. При тези съображения съдът е счел определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 16 000 лева за завишено и е намалил същото до сумата от 8 000 лева. По иска за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът е счел, че уговореното с три договора за правна защита възнаграждение от общо 55 200 лева, подлежи на преценка за прекомерност в исковото производство за вреди, тъй като такава възможност не е предвидена в наказателния процес. Изложени са съображения, че адвокатското възнаграждение за защита по наказателно дело се включва в необходимите разноски и при предявен иск по З. се дължи обезщетение, но само до разумния и обичайния размер за правна защита на лицето с оглед повдигнатото обвинение. В конкретния случай съдът е формирал извод за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като е основал преценката си на фактическата и правна сложност на делото и естеството на защитата – тежко умишлено престъпление, представляващо квалифициран случай, значителният обем на доказателствения материал и реално осъществяваните действия по процесуално представителство, от една страна, и многократно надвишаващото минималните размери по Наредба № 1 на ВАдвС уговорено възнаграждение по втория и третия от представените по делото договори за правна защита, от друга. При тези съображения в полза на ищците е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер от 10 800 лева. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2 от З., налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 З., също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и Софийския апелативен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 З., но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с тези два въпроса. За прецизност следва да се посочи и това, че във връзка с тях не е налице и основанието по чл.280 т.2 ГПК. Последното не е налице в случаите, когато по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика и въззивното решение не е в противоречие с нея. Поставеният първи въпрос от касаторите Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д. съвпада с вече обсъденото питане в приложението към касационната жалба на Прокуратурата относно справедливия размер на обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Значението на този въпрос жалбоподателите обосновават с твърдения, че в становищата на съдилищата не съществува единство по отношение на размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди като се посочват решения на Софийския апелативен съд и Върховния касационен съд. Както вече се изтъкна по този въпрос, различното разрешаване на отделните разгледани в съдебната практика случаи е последица от нееднаквата фактическа обстановка, от различието на увредените лица – тяхната професия, занятие, степента, в която са оказали въздействие определени събития от обективната действителност на психическото и физическото им здраве и следователно различията в кръга на накърнените материални и нематериални блага. Многобройността на изследваните и преценявани обстоятелства и възможността всяко едно от тях да има различен принос към установения вредоносен резултат не позволява да се търси пълна идентичност между отделните случаи. Поради това не може да бъде и споделен доводът на касаторите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос и посочената практика. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и по двете касационни жалби. В своите изложения както касаторът Прокуратура на Република България, така и касаторите Н. Д. К., Б. Е. К. и Д. Е. Д. поставят идентичен въпрос, засягащ частта от обжалваното въззивно решение, която съдържа произнасяне за размера на имуществените вреди. Формулираният и от двете страни въпрос е обуславящ изхода за делото. В решението си съдът, за да промени изхода по този иск и да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за имуществени вреди, е взел становище по въпроса за възможността при предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес. По поставения въпрос пред Общото събрание на ГК на ВКС е образувано и висящо Тълкувателно дело № 1/2017г. Поради това и по аргумент от чл.292 ГПК настоящият състав приема, че производството по делото следва да бъде спряно в тази му част до произнасянето на ОСГК на ВКС по поставения въпрос. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,